Глава 13
Лъжец, лъжец, панталони в огъня.
Скандирах тези думи, сякаш те щяха по някакъв начин да облекчат вината ми. Бях излъгала Синър, бях излъгала Кавери, а когато се появиха Аарон и Кай, бях излъгала и тях. Синър им се беше обадила в момента, в който беше видяла състоянието на апартамента ми.
Кавери, Аарон и Кай не знаеха нищо за гостуването на друида. Бях им казала, че фае се е появил сам, саботирал е апартамента ми и после отново си е тръгнал. Синър обаче беше подозрителна. Беше забелязала, че съм замислила нещо, преди Туиги да я нокаутира, и макар да настоявах, че всичко е дело на фае лорда, тя не вярваше.
Свита на леглото си, държах светещия си телефон пред носа си и бездейно прелиствах новинарски статии, уебкомикси и глупави мемета. Будилникът ми показваше, че часът е 6:03 сутринта, а все още никой не беше станал. Кавери и Синър спяха на надуваеми матраци в хола.
Трябваше да спя като мъртвец, но между двете отвари, с които ме беше нахранил Зак, се чувствах адски бодра. Можех да бягам маратон в момента.
Всъщност, не, не можех. Никога през живота си не съм бягала маратон.
Под мишницата ми беше прибрана топла сфера. Гладки неравности и хребети покриваха сребристосиньото кълбо, а повърхността му беше изпъстрена с аквамарин и фуксия. Зак ми го беше подарил преди седмици. Според него тя била спяща фея и той не бил подходящ да се грижи за нея. Така че сега тя беше моя.
Без да имам представа как да се грижа за нея – и без инструкции от глупавия друид – я държах в горното чекмедже на нощното си шкафче, сгушена в стар пуловер. В някакъв момент бях придобила навика да го държа в ръка, докато четях в леглото, и от време на време да споделям случайни мисли за деня си. Защо? Нямам представа. Или бях луда, или самотна. Или по малко и от двете.
Превъртях още няколко глупави неща в интернет, като умът ми се въртеше към загрижените въпроси на Аарон и Кай за посещението на фееричния лорд. Нима това беше само преди шест часа? Пръстите ми потропваха по екрана, затваряйки едно приложение и отваряйки друго. Снимки запълниха малкия дисплей.
Докато ги прелиствах, усмивка се появи на устните ми. Аарон и аз на фермерския пазар, драматично сочещ към щанд със странни по форма дини. Трите момчета и аз в гилдията, вдигаме тост за работата, която са свършили. Синър и аз на концерт на открито миналата седмица, правейки физиономии срещу камерата.
Спрях се на снимката, на която с Аарон се усмихваме на селфи камерата, докато размахваме големи пластмасови пистолети. Зад нас Кай и Езра стояха нащрек, с мрачни лица, държейки собствените си пластмасови огнестрелни оръжия.
Лазерен таг двама на двама. Аарон и аз се пошегувахме от самото начало, но Кай и Езра се вживяха в ролята си – бълнуваха и лаеха команди един на друг, повтаряха военни реплики от филми, симулираха наранявания и се държаха така, сякаш са в средата на военна зона.
Аарон и аз може би щяхме да спечелим мача, ако не бяхме отслабнали от смях. Кай и Езра продължаваха да изострят играта си на войници, докато дори Кай не можеше да запази сериозно лице, но Езра не се пропука нито веднъж, а блясъкът в несъответстващите му очи беше единственият знак, че се бори да не се разсмее. Той завърши мача със сцена на смърт, достойна за „Оскар“, а Кай галантно се закле да му отмъсти. Едва не се напиках от смях.
Прелистих още няколко снимки от този ден и се спрях на последната. Стоях между Аарон и Езра, преметнала ръце през раменете им, с нацупено лице. Аарон беше отметнал глава назад от смях – беше направил перфектна шега за моя сметка, а на лицето на Езра грееше огромна усмивка, а къдравата му коса беше разрошена от вятъра. Кай снимаше с телефона ми, а присъствието му беше толкова осезаемо, колкото и двамата видими магове.
Дали тези снимки бяха всичко, което щях да имам, след като всичко свърши?
– Адски жалко, че тя не е митична. – Думите на Рамзи се бяха врязали в паметта ми. Исках да бъда митик, да бъда една от тях. Исках го толкова силно, че ме болеше душата. Исках да бъда част от техния свят, толкова вкоренен, че дори полицейското управление да не може да ме прогони.
– Тори?
Високият шепот на Туиги долетя от края на леглото ми. Седнах и набързо избърсах очите си.
Той се мярна в погледа, огромните му зелени очи блестяха в тъмнината.
– Вещицата е будна. Тя прави гореща вода от листа.
Наклоних глава, вслушвайки се. В спалнята ми се разнесе тихо бръмчене, последвано от звука на течаща вода в кухненската мивка.
Туиги се промъкна покрай леглото, после седна на няколко метра от краката ми.
– Тя е ядосана.
Да, да, беше. Докато Зак и аз разговаряхме с Лирлетийад, Туиги беше откраднала чантата на Кавери и я беше подгонила с весела гонка нагоре-надолу по улицата. Като се има предвид всичко, усилията му да я разсее бяха безобидно забавни. Тя обаче не виждаше хумора в това.
– Свърши отлична работа – казах на феята. – Друидът е впечатлен.
Туиги се изправи.
– Кристалният друид е впечатлен?
– Много. Справил си се чудесно. – Вдигнах ръка нагоре. Когато той се загледа, добавих: – Дай пет!
Отново празен поглед.
– Човешко нещо – казах му, като размахвах пръсти. – Удари ръката си в моята ръка. Това означава: „Добра работа“.
Цялото му лице просветна и той ентусиазирано удари дланта ми с разклонените си пръсти.
– Дай пет!
– Да! – Нагласих феената сфера в скута си. Изглеждаше по-топло от обикновено. – Кавери ще те хареса отново за нула време.
Той сгъна вретеновидните си ръце и подсмръкна.
– Не ме интересува дали вещицата ме харесва.
– Разбира се – съгласих се аз, като скрих забавлението си. – Ти си точно като морския владетел. Не ти трябват хора.
Туиги се сви, като погледна изпитателно светещите следи по ръката ми.
– Морският владетел е могъща фея.
– Да, забелязах.
– Както и Лалакай, господарката на сенките. Варгите на Гардал’кин също са силни. Познаваш много силни феи.
Поправка: Познавах един могъщ друид, а той идваше с куп страховити феи слуги.
– Ти си най-добрата фея, която познавам – казах на Туиги. – Ти си моят приятел за филми. Това те прави по-добър от всеки един от тях.
Той примигна бавно, после лъчезарна усмивка превзе лицето му.
– Другите малки феи казват, че хората са глупави и егоистични, но ти си добра.
– Благодаря, Туиги.
– Тори… – Той се приближи. – Ние… приятели ли сме?
Засмях се на отчаяно обнадежденото му изражение.
– Да, Туиги, ние сме приятели. Само не ме удряй повече.
Той кимна фанатично.
– Никакви шамари. Само петици.
Наистина, Туиги не беше толкова лош. Беше симпатичен, когато искаше да бъде, полезен, когато му се налагаше, съквартирант, който не се нуждаеше от поддръжка, и изключителен възпиращ посетителите фактор. Последния път, когато хазяинът ми се опита да инспектира апартамента ми, когато не бях вкъщи, Туиги му беше направил впечатляващо изпълнение на чудовището на Франкенщайн. Феята ми беше разказала всичко за това.
Прегърнах фееричното кълбо до гърдите си. Не исках да изгубя всичко това. Не можех да се върна да живея като обикновен човек в обикновен свят. Трябваше някак да намеря начин да се задържа в този свят.
Но първо трябваше да преживея връзката с владетеля на феи. Приоритети.
Дванайсет часа по-късно бях готова да умра, ако не заради друго, то заради самотата. Апартаментът ми беше като началото на лоша шега. Човек, фея, вещица и алхимик влизат в мазе – всъщност това звучеше по-скоро като начало на филм на ужасите.
Достатъчно харесвах Кавери и обожавах Синър, но след двайсет и четири часа, затворена в апартамента си с тях, бях приключила. За щастие, Кавери си беше тръгнала преди десет минути, но на нейно място беше пристигнала нова вещица – Делта, трийсетгодишна жена с мъниста в косата и отвращение към сутиените. Не я очаквах с нетърпение.
– Трябва да се махна от тази къща – изстенах на Синър, просната на дивана с крака, увиснали през едната облегалка.
Разсеяно подръпвайки кичур от синята си коса, тя вдигна поглед от телефона си.
– Не знам…
– Да се разходим до онова място за суши близо до Китайския квартал – предложих аз. – То е на двайсет и пет минути път. Ще се върнем, докато Делта дойде.
Мръщенето ѝ се задълбочи.
– Защо трябва да съм под домашен арест? – Поисках. – Магиполицията не знае къде живея. Те не ме наблюдават, а фееричният лорд се дуе в „Никоя земя“.
Зак ми беше казал да не се натоварвам, но ходенето едва ли се смяташе за натоварване. При мисълта за друида проверих телефона си с напразната надежда, че ми е писал. Аарон се беше обадил около обяд с актуална информация – „все още нищо“ – заедно с новината за поредното шпиониране на полицията. Той, Кай и Езра изследваха реликви на феи и черна магия, докато избягваха агент Харис и неговата помощничка.
– Добре. – Колебанието на Синър се превърна в усмивка. – На мен също ми е писнало от това. А и обичам суши.
– Дай ми минутка да се преоблека.
Прескочих в спалнята си, съблякох се и се преоблякох в дънки, блуза и якето бомбър (черното кожено яке, което Дариус настояваше да носим за самозащита, от далечната вечер преди две седмици, или по-малко… вече всичко ми се слива…), което вече беше сухо. Дрехите покриваха всички знаци, с изключение на руната на дланта ми, но за това бяха джобовете.
Завих покрай нощното си шкафче, дръпнах го, за да взема Дама Пика и кристала със заклинание за обезджване. Хм. Гнездото за фееричното кълбо беше празно.
О, да, бях го оставила на леглото. Отметнах одеялата, търсейки, но то не беше там. Дали беше паднало на пода? Преди да успея да приклекна, за да погледна под леглото, Синър ме извика да побързам.
Реших да се справя с това по-късно, пъхнах магьосническите артефакти в джоба си и се присъединих към Синър на стълбите.
– Дръж крепостта, Туиги! – Извиках, докато грабвах ярколилавия си чадър – подарък от Аарон, за да замени горещорозовия чадър, който ми беше дал преди този. Бях изчерпала чадърите със застрашителна скорост.
Туиги изпищя утвърдително и аз заключих вратата зад нас.
Улиците блестяха от скорошния дъжд и аз вдишах свежия, влажен бриз. О, човече. Свеж въздух. Вървях с подскоци в крачките ми, подмладена от гледката на нещо друго освен стените на апартамента ми.
Синър и аз разговаряхме за нищо важно, докато вървяхме. Няколко пъти тя насочи разговора към Аарон и връзката ни, но аз я отклонявах от този път. Размахвайки чадъра си от едната ръка, а чантата ми беше прибрана под срещуположния лакът, се усмихнах на сградите с тухлени фасади, които се издигаха по главната улица. Кварталът ми не беше нищо особено, но граничеше с една от най-старите части на града, което беше доста готино.
Когато наближихме прехода от общи фирми към цветни витрини, спрях разказа си за пазаруването на съставки за ястие с Кай и Езра. Три полицейски автомобила бяха паркирани покрай тротоара. Нямаше светлини или служители вътре, но все пак беше странно.
– Както и да е – продължих аз, като прогоних намръщената си физиономия, след като подминахме колите, – ето ни, стоим в тази дупка в стената, пълна с китайски билки и мариновани животински части, и Кай повтаря името на соса, докато старецът зад щанда бърбори на мандарин. Тогава Езра се блъска в една витрина и… – Замълчах. – Какъв е този поглед?
Синър примигна, а невярващото изкривяване на устните ѝ изчезна.
– Съжалявам. Просто е толкова странно.
– Какво е странно?
– Като чувам разказите ти за тях. Аарон, Кай и Езра, имам предвид. – Тя поклати глава, докато завивахме по една улица, осеяна с ресторанти. – Всеки в гилдията има истории за тях, но твоите са различни.
Стъпките ми се забавиха, а устата ми се присви.
– Какво имаш предвид?
– Не съм сигурна как да го обясня. – Синър се замисли за момент. – Ами, като за начало, не знам да канят някого в дома си редовно, както правят с теб.
Това не можеше да е вярно. Аарон, Кай и Езра бяха сред най-популярните момчета в гилдията – всички ги харесваха. Но като се замисля, никога не бях виждала друг гост в дома на Аарон.
– А Езра – не мога да си спомня някога да е правил нещо без Аарон или Кай. Той винаги е с тях. Не че това е нещо лошо – добави тя набързо. – Просто… той е някак прекалено привързан към другите двама. Забелязала ли си?
Намръщената ми физиономия се задълбочи и аз забавих ход, като отново се опитах да си спомня за случай, който да противоречи на нейната оценка. Нищо не ми хрумна.
Смаяна, аз се обърнах на сляпо, за да продължа да вървя. Вратата на магазина се отвори точно пред мен, а металното острие се размина с лицето ми.
– Внимавай, глупако! – Изръмжах на човека, който стъпи на тротоара. – Освен ако не си сляп, трябва да…
Мозъкът ми регистрира външния вид на мъжа: тъмносиня униформа, значка на гърдите, емблема на рамото, пистолет в кобура на колана. Току-що бях нарекла полицай глупак. Вдигнах поглед към учуденото лице на полицая – но не грубостта ми го беше шокирала.
– Тори?
– Джъстин?
Той се отдръпна настрани, докато излезе втори офицер – по-възрастен и с гъста брада. Радиостанцията му затрещя от женски глас.
– Извинявай, че те нарекох глупак, – казах бързо.
Джъстин махна на партньора си да продължи, после ме прегърна бързо.
– Здравей, Тор. Какво правиш тук?
– Отиваме за суши. – Прибрах ръката си с руна в джоба, а с другата ръка дръпнах Синър. – Това е Синър. Синър, това е брат ми Джъстин.
– Здравей – каза Синър с тих глас, а бузите ѝ почервеняха. Джъстин ѝ подаде ръка и тя я пое внимателно.
– Приятно ми е да се запозная с теб, Синър. – Той се усмихна приятелски. – Не е ли грубо от моя страна да кажа, че името ти е наистина интересно? Никога преди не съм го чувал.
– Не е грубо – промълви тя, а лицето ѝ се зачерви още повече. Изглеждаше, че е забравила как се говори.
Загърбвайки усмивката, скочих да я спасявам.
– Какво те е накарало да излезеш тук, Джъстин?
– Тази вечер сме няколко души навън. – Той се огледа наоколо, после снижи глас. – От вчера насам постъпват странни оплаквания. Фигури в черно, които се спотайват в уличките, „гангстери“, които обискират предприятия, мъже, които насилват жени по улиците.
– Уау. Тук, в Китайския квартал, имаш предвид?
– В Китайския квартал, Страткона и Маунт Плезънт. – Той ме погледна многозначително – Маунт Плезънт беше моят квартал. – Това е нещо, което очакваме в Ийстсайд, а не тук.
– Не се шегувам. – Мокра капка се удари в носа ми и аз погледнах подозрително към небето.
– Тази нощ не е добра за излизане. Вие двете пеша ли ходите?
– Да – отвърнах аз. – Почти сме стигнали до заведението за суши, макар че после ще се върнем направо.
– Ще ви заведа до ресторанта, а после трябва да вземете автобуса за вкъщи. – Той се намръщи. – Всъщност ще те закарам обратно. Могат да ме покрият за няколко минути.
– Не е нужно да го правиш. – Разгледах внимателно изражението му – пълно с позната упоритост. – Но благодаря.
Направихме три крачки по тротоара, преди дъждът да започне сериозно. Отворих чадъра си, подадох го на Джъстин, след което пристъпих под пластмасовия му купол. Синър зае мястото на отсрещния му лакът, бузите ѝ все още бяха зачервени. Джъстин, се заговори с нея и тя се запъна да отговори.
Срамежливата Синър беше толкова сладка! Хихиках си за себе си, след което светкавица от нещо бледо привлече вниманието ми. Когато се обърнах, не видях нищо друго освен магазини със светещи надписи ОТВОРЕНО и цветни тенти над вратите. Няколко души се влачеха по тротоара малко по-назад, разглеждайки една витрина.
Стигнахме до заведението за суши и Джъстин зачака отвън с чадъра, докато аз и Синър влязохме да поръчаме. В момента, в който вратата се затвори зад нас, Синър се насочи към мен.
– Никога не си ми казвала, че брат ти е секси! – Изсъска обвинително тя.
– Какво очакваше? – Подхвърлих къдриците си с подигравателно високомерие. – Имаме добри гени.
Тя се ухили, после погледна силуета на Джъстин зад стъклената врата. Изражението ѝ се намръщи.
– Аз съм такъв неудачник. Ето защо нямам гадже.
– Защото онемяваш в момента, в който някой симпатичен, свободен мъж ти се усмихне? Да, това не помага.
Тя се размърда.
– Той е свободен?
– Отскоро е свободен. Съвсем отскоро. И може би се възстановява.
Като дъвчеше долната си устна в размисъл, тя се обърна към гишето, за да поръча.
Натоварени с торбички с вкусно суши, излязохме от заведението. Джъстин попита Синър кое е любимото ѝ ястие, но аз пропуснах отговора ѝ, тъй като друго бледо мигане привлече вниманието ми. Погледнах рязко по улицата, но видях само същото трио, което пазаруваше по витрините. Бяха подминали заведението за суши и се намираха на десетина метра надолу по тротоара.
Сгушени под чадъра ми, тръгнахме обратно. Докато Синър се опитваше да флиртува с брат ми – несполучливо – аз се огледах наоколо, търсейки бледото нещо, което продължавах да виждам. Дали съм си изгубила ума? Нищо подобно.
Проследих триото, проверих най-близката тъмна уличка – и после направих двойна снимка. Тримата души бяха сменили посоката и отново ни преследваха.
Дежа вю ме прониза. Веднъж вече бях следена от непознати в черно и това не беше завършило добре. Преплетох ръката си през тази на Джъстин и ускорих темпото, забързвайки него и Синър. Дали бях параноик? Или ни преследваха?
Зад нас се разнесоха стъпки – триото увеличи темпото си. Вратът ми настръхна. Извърнах се, за да погледна назад – и светлината блесна от лъскавия черен пистолет, който средният мъж извади от палтото си.
Изкрещях от тревога, изтръгнах чадъра от ръката на Джъстин и замахнах с пластмасовия купол надолу.
Пистолетът изскочи. Жълти топчета от пейнтбол се пръснаха по щита на чадъра ми и аз почти се развеселих от облекчение, че пистолетът не беше от тези, които стрелят с куршуми. Но жълтите пръски, които капеха от пластмасата – щях да се обзаложа, че това не беше боя.
Това не бяха обикновени хулигани. Те бяха митици.
Джъстин извади от кобура си истинския си пистолет, който стреля с куршуми, и го насочи към нападателите ни.
– Хвърли оръжието!
Облечените в черно митици си размениха недоумяващи погледи, сякаш не бяха очаквали това. Наистина? Дали бяха помислили, че Джъстин е облечен в костюм?
Стоях замръзнала, с чадър пред себе си. Митиците ни нападаха – лошо. Моят съвсем човешки брат, който знаеше неизвестно колко за митовете, ни защитаваше – също лошо.
– Хвърли оръжието си! – Отново наред Джъстин. – Ще открия огън по вас.
Мъжът с пейнтбол пистолета погледна приятелите си, после бавно спусна оръжието.
– Казах да хвърлите… – Започна Джъстин.
Дръпвайки китката си, най-левият глупак извади от ръкава си къса, дебела пръчка. Три неща се случиха едновременно:
Магьосникът изкрещя: „Ori impello plurimos!“ и руни пробляснаха по пръчката му.
Пейнтболджията замахна с пистолета си нагоре.
И Джъстин стреля с пистолета си.
Взривът на пистолета разкъса тъпанчетата ми, докато лента от сила удари гърдите ми като таран. Полетях назад и се сгромолясах на тротоара, а чадърът изпадна от ръката ми. Джъстин и Синър паднаха на земята до мен, изхвърлени от краката си от заклинанието.
Пейнтболджията прокле, а по ръката му блестеше кръв от изстрела на Джъстин. С оголени зъби, мошеникът насочи оръжието си към мен и натисна спусъка.
Вятърът се развихри бурно, като отклони жълтата отвара-шапка от курса. Тя почри ме улучи и за миг си помислих, че Езра е тук и ме защитава с магията си за вятър.
С бледа светкавица над тримата мъже се появи извита фигура. Слабо светещо в нюанси на синкаво сребристо, аквамарин и розово, съществото се спусна надолу и изтръгна пистолета от ръката на мъжа. Оръжието направи салто във въздуха и се строполи насред пътя. Съществото отново се изгуби от погледа.
Паузата ми даде време да се изстрелям нагоре, а Синър и Джъстин ме последваха на секунда след него, но магьосникът беше по-бърз.
– „Ori amethystino mergere ponto!“
От върха на пръчката му се издигна лилава светлина. Силно пулсирайки, изкривеният въздух се стрелна към мен, като се разширяваше.
– Тори!
Синър ме избута от пътя и странното лилаво кълбо я удари. То се изстреля навън, поглъщайки цялото ѝ тяло, и тя се размаха безпомощно отвътре – увиснала в магически балон.
Устата ми остана отворена. Какво, по дяволите, беше това?
Не бях единствената, която остана зашеметена без думи. Пистолетът, стиснат в ръцете му, сякаш го беше забравил, Джъстин се взираше в пулсиращия балон, който държеше Синър като екземпляр от научна лаборатория, окачен в слуз.
Пейнтбол Гай беше стиснал ръката си, от която изтичаше тревожно количество кръв, но магьосникът отново беше насочил пръчката си към мен. Този път бях готов.
Измъкнах картата си „Дама Пика“ и я насочих към магьосника.
– Ори…
– Ori percunctari!
Бях свикнала Дамата да ми спасява задника и досега успявах да изкарам устата ѝ със заклинание достатъчно бързо, за да отблъсна атаките. Но когато зелената светкавица на заклинанието на магьосника ме удари в лицето, ми хрумна, че може би през всичките тези времена преди това просто съм имала късмет. Или пък съм се борила с гадни магьосници.
Студената магия ме заля с ледена вълна и аз се отдръпнах рязко назад.
Или се опитах да го направя.
Крайниците ми се движеха сякаш през гъста кал. Левият ми крак започна да се огъва с ултрабавно движение. Мозъкът ми изпревари движението, опитвайки се да изтръгне тялото ми напред, да вдигне ръцете ми, да завърши заклинанието, докато магьосникът обръщаше нова пръчка в ръката си.
Но не, кракът ми продължаваше да се движи по обратната си траектория със скорост около един сантиметър в минута. Магьосникът насочи новата си пръчка – по-дебела и издълбана с руни – към мен и отвори уста.
Изстрелите за втори път разкъсаха тъпанчетата на ушите ми.
Държейки пистолета в хватка като от учебник за полицаи, Джъстин стреля по магьосника. Мъжът се отдръпна назад, а шокът се разля по лицето му, преди да се преобърне. Пейнтболджията се спъна и също падна, кожата му пребледня.
Третата митичка вдигна ръце в знак на капитулация – и въздухът зад нея се развълнува. От тъмнината и дъжда се материализира сенчеста форма. Зверското същество се извисяваше над нея, високо десет фута и покрито с гъста черна козина, с фенеристо-оранжеви очи, които светеха в лице, наподобяващо череп, обрамчено от извиващи се рога на овен.
Фея. Отвратителна фея.
Снежният човек нададе ужасяващ рев. О, шииииии. Дори и да можех да я използвам – а не можех, тъй като бях заседнала в магически слоумоушън – малката ми карта „Дама Пика“ не беше подходяща за това нещо.
Джъстин изтръпна при вида на чудовището, но нито един мой брат не беше достатъчно страхлив, за да избяга, дори когато беше изправен пред гигантско, рошаво, черепоподобно чудовище с чудовищни жълти зъби. Той замахна с пистолета си към него и изпразни пълнителя си в гърдите на съществото.
Феята дори не забеляза. То се втурна напред, ръмжейки.
Изведнъж движенията ми се върнаха към нормалното си състояние – и тялото ми се опита да изпълни всички заповеди, които мозъкът ми беше изпратил, наведнъж. Размахах се като луд надуваем човек от тръба и паднах назад, приземявайки се по задник, но поне заклинанието беше отминало.
Тъкмо навреме, за да може снежният човек да ни нападне.
– Лирлетийад! – Изкрещях.
Последният изстрел на Джъстин заглуши гласа ми и за секунда се уплаших, че фееричният лорд може да не ме е чул.
Извънземна сила се втурна в тялото ми – и проливният дъжд се превърна в проливен дъжд. Докато светът се превръщаше в сребристо петно от потъваща вода, от течността се сгъсти една форма.
Гаргантюански змийски намотки се извиха през дъжда, заобикаляйки мен, Джъстин и Синър – все още хванати в лилавия балон. Рогатата глава на левиатана, намираща се на петнайсет метра над тротоара, блестеше, докато гледаше надолу към дребната вещица и нейния познат Йети.
Останах паркирана по задник в бързо задълбочаващите се локви. Какъв беше смисълът да се движа? На първо място, силата на Лирлетийад ме заливаше на замайващи вълни, а душата ми сякаш беше изтласкана от тялото ми от магическата сила, която бръмчеше под кожата ми.
И второ, бях призовала гигантски морски бог на улица в центъра на града, а това ми се струваше много по-голямо събитие, отколкото когато феята се беше натъпкала в апартамента ми, разбивайки стените му.
Жената вещица погледна добре морския бог, след което направи единственото разумно нещо, което можеше да направи – обърна опашка и побягна, сякаш животът ѝ зависеше от това.
Нейният познат обаче не избяга. То оголи мъничките си жълти кътници към левиатана – да, наскоро бях нарекла тези кътници огромни, но всичко е въпрос на гледна точка.
Лирлетийад обмисли противника си, след което се хвърли в атака. Каквото и да бе планирал да направи Йети, той така и не получи шанс. Масивните челюсти на змията погълнаха главата и раменете на другия фея и морският бог вдигна борещия се звяр във въздуха. Той изхруска няколко пъти, костите изскочиха и хрущяха, след което изплю осакатеното тяло на паважа.
Стомахът ми пропълзя в гърлото и аз притиснах устата си с ръка, за да го задържа.
Докато змията дъвчеше противника си, Пейнтбол Гай издърпа ранения магьосник на крака и двамата се запътиха към една уличка. Нямах никакво желание да ги преследвам.
Проливният дъжд продължаваше, заливайки улицата. Бледите очи на Лирлетийад се върнаха към падналия му противник фея, а задълбочаващата се вода започна да се върти около Йети. В спиралата се вмъкна още вода и тялото на феята изчезна във водовъртежа.
С плясък водовъртежът се разпръсна и водата се успокои. Йети беше изчезнал, изчезнал без следа.
Въпреки замайването си се изправих на крака. Мисловната ми оценка на силата на Лирлетийад се пренастрои от ултрабос в червената зона до… дори не знаех, но беше адски страшно.
Над звука на проливния дъжд до ушите ми достигна вой на полицейски сирени. По дяволите. Как щях да обясня на група полицаи за гигантска морска змия?
Сякаш чувайки мислите ми, погледът на Лирлетийад от слонова кост се премести през мен, после падна върху Синър в балона на заклинанието. Силата премина през мен, нагрявайки скритите руни на феи по кожата ми. Странният лилав балон се спука и Синър се приземи на крака, поколеба се, после падна на колене.
Внезапното засилване на потопа превърна всичко в листова вода, после дъждът олекна до лек душ. Змията също беше изчезнала.
Коленете ми трепереха, но аз упорито ги сковах. Бях хладнокръвна. Бях добре. Замаяна, но добре. Никакви припадъци от това момиче – не повече.
Сирените бързо се приближаваха. Джъстин прибра пистолета си в кобура, после протегна ръка към Синър. Тя я сграбчи и се изправи на крака, а лицето ѝ беше избеляло откъм цвят. Джъстин беше още по-блед, очите му бяха огромни и бели навсякъде.
– Вие двете добре ли сте – попита той, а гласът му беше само малко несигурен. Брат ми беше твърд като дявол. Първият ми опит с магията беше доста по-кротък. Едно малко огнено кълбо. Нищо в сравнение с тотална митична война и морски бог.
Преди да успее да каже нещо друго, два крайцера се измъкнаха от ъгъла. Те се плъзнаха и спряха до нас, разплисквайки вода по прасците ми, и от тях изскочиха четирима офицери.
– Какво стана? – Излая един от тях. – Доусън, ранен ли си?
– Добре съм – отговори Джъстин. С предупредителен поглед, който разбрах, че означава: „Не казвайте нищо“, той се забърза към офицерите и заговори с тих, забързан глас. Две ченгета извадиха оръжията си и тръгнаха по алеята, по която бяха избягали ранените негодници, а другото се включи по радиостанцията, за да извика подкрепление.
Преглътнах онова отвратително чувство след адреналина.
– Добре ли си, Синър?
Тя си пое дълбоко дъх.
– Да. Това заклинание не беше приятно… – Тя погледна към Джъстин. – Какво да му кажем?
– Нищо – промълвих аз, наблюдавайки брат си. Той знаеше за магията от работата си в полицията, но не знаеше, че аз знам. По-безопасно е да го запазим така. – Бяхме на грешното място в грешното време. Не знаем нищо за това, което се е случило.
Веждите ѝ се вдигнаха и тя понижи гласа си.
– Въпреки че разбойниците очевидно са се насочили към теб?
Кимнах. Още една причина да не замесвам Джъстин. Вече бях затънала в митичния бизнес и не исках да излагам на риск живота му – или работата му.
Когато сирените оповестиха приближаването на още полицаи, Джъстин се върна при нас.
– Трябва да взема показанията ви, после ще ви закарам до вкъщи.
Моите показания? Разбира се, няма проблем. Само щях да се погрижа да не споменавам, че съм призовала гигантската морска змия, че тези хора са се насочили към мен, че са били измамници-митични… или че подозирам, че са членове на прословутата гилдия „Червен Рум“.
Червен Рум знаеше, че имам техния владетел на феите – и искаше да си го върне.
Назад към част 13 Напред към част 15
