АНЕТ МАРИ – Две вещици и едно уиски ЧАСТ 15

Глава 14

Отърсих се от захласа си, когато вратата на колата се хлопна. Със замайване осъзнах, че сме паркирали до бордюра на позната улица. Къщата на Аарон. Вдясно. Това беше адресът, който бях дала на Джъстин, след като той натовари мен и Синър на задната седалка на колата си.
Джъстин заобиколи колата и отвори вратата ми. Измъкнах изтощените си крайници и с облекчение видях, че в къщата светят светлини. Докато се поклащах в изправено положение, Синър прескочи през седалката към отворената врата.
– Джъстин, ще заведеш ли Синър у дома? – Попитах, преди тя да успее да излезе.
– Мислех, че това е мястото на Синър?
– Не, това е къщата на Аарон. – Повдигнах рамене. – Сигурна съм, че Синър ще предпочете да се прибере у дома, отколкото…
– Вместо да се мотае при гаджето ти? – Довърши той вместо мен, като пропусна да се стресне при думата „гадже“. Той се скри, за да погледне в колата. – Искаш ли да те закарам, Синър? Къде живееш?
Лицето ѝ почервеня от усмивката му и тя промълви слаб протест. Побутнах Джъстин с лакът и му намигнах. Той направи физиономия и затвори вратата пред Синър, като я затвори в капан в колата. Тя ме погледна през стъклото.
– Добре ли си, Тори? – Попита той, докато аз пристъпвах към предната пътека на Аарон.
Повдигнах рамене. Честно казано, това не беше най-страшното нещо, с което се бях сблъсквала през последните няколко месеца.
Веждите му се смръщиха и аз си спомних, че се предполагаше, че не знам за съществуването на магията. Не бях споменала за нападението или фантастичните случки, освен че бегло описах срещата в изявлението си, така че не знаех какво мисли той за всичко това.
– Еми – измърморих аз, отстъпвайки назад. – Искам да кажа, че всичко това беше… наистина ужасяващо. И ми се стори, че видях някакви… наистина странни неща.
Мръщенето му се задълбочи и той се втренчи в лицето ми. Опитах се да задържа изражението си на озадачена тревога, но той не се хвана на това. Защо брат ми трябваше да е интелигентен?
– Можем да поговорим за това по-късно – промълви той. – Трябва да се върна и да си довърша доклада. Ще бъдеш ли добре? Предпочиташ ли да останеш при мен?
– Тук ще бъда в безопасност. Аарон и съквартирантите му са големи яки момчета.
Джъстин погледна към къщата.
– Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
– Да. И благодаря за шофирането на Синър. – Повдигнах вежди. – Между другото, тя те смята за секси.
Той се задави, а над грижливо подстриганата му брада се прокрадна слаба руменина. Измърмори нещо под носа си – долових само „неподходящо“ и „време“ – и се качи в колата си. Запали двигателя и ме изчака да вляза в къщата.
С чанта през рамо и чадър в ръка се запътих към стълбището пред къщата. Вратата беше отключена, затова я отворих и влязох вътре, като махнах на Джъстин. Колата се отдалечи. Поне не ми се налагаше да се притеснявам, че Джъстин ще се изплаши, че Синър е митик. Когато полицаите попълваха показанията ни, тя беше представила нормална шофьорска книжка, без номер на МИД. Удобен трик.
– Тори?
Обърнах се.
Езра стоеше в коридора, който водеше покрай всекидневната, а веждите му бяха смръщени над несъответстващите очи.
– Какво стана? Добре ли си?
Гласът му ме разтопи, сякаш потънах в гореща вана след лош ден. Направих три дълги крачки, ръцете ми вече се протягаха. Той ме прегърна и аз притиснах бузата си към меката му синя тениска. Първата ни прегръдка, споделена в коридора на една жилищна сграда, беше феноменално неловка, но някак си се беше превърнала в нещо специално между нас.
– Добре съм – казах в гърдите му. – Със Синър отидохме да си вземем суши и бяхме нападнати от митици. Мисля, че Червен Рум.
– Какво? По дяволите. – Ръцете му се преместиха върху горната част на ръцете ми и той се отдръпна, за да ме огледа внимателно за наранявания. Като не видя такива, ме издърпа във всекидневната и ме покани на дивана. – Аарон и Кай няма да се върнат още няколко часа. В последния момент те заминаха за Виктория, за да проучат един гримоар, който може да включва ритуала за връзване на феи.
Като забелязах колко е тихо, огледах претрупаната стая. Телевизорът беше изключен и по високоговорителите не звучеше музика, но акустичната китара от спалнята на Езра беше опряна до дивана. Свалих чантата си, поставих я и чадъра си на масичката за кафе, като съборих на пода купчина списания за ретро автомобили.
Езра се настани на възглавницата до мен.
– Какво стана?
Описах срещата. По средата на разговора се сетих за сушито си и го измъкнах от огромната си чанта. Прескачайки сребристото същество фея – исках първо да подхвърля тази особена странност пред Зак – му разказах останалото, докато разтварях кутията и му я предлагах. Той си избра едно калифорнийско руло и го напъха в устата си.
– Мислиш ли, че са те търсили? – Попита той, след като приключих. – Брат ти е споменал за подозрителна дейност в района. Чудя се дали Червеният Рум е имал начин да засече посещението на фееричния лорд снощи.
– Времето е подходящо. Мислиш ли, че могат да ме проследят заради магията на феите?
– Възможно е. Не знам много за Спириталис. – Той потупа джобовете на свободните си черни панталони, после се разрови из масичката за кафе, докато откри телефона си. – Ще информирам Кай и Аарон за случилото се.
Хрупах суши и го гледах как доближава телефона до ухото си. Тъмните му къдрици бяха по-разхвърляни от обикновено, а секси космите на брадата му – по-плътни от обичайната му сянка, която едва ли е повече от пет часа. Тениската му беше от онзи вид стар, износен, ултрамек памук, който пазех за пижама, а той беше бос. Лаундж-Езра. Не бях сигурна, че някога преди съм го виждала толкова непринуден.
Спомняйки си какво беше казала Синър, се замислих и осъзнах, че това може би е първият път, в който съм сама в къщата с него.
Той приключи разговора, а челото му се набръчка.
– Ще се върнат веднага щом могат, но пътуването с ферибота е час и половина.
– Всичко е наред. – Потиснах прозявката си. – Никой не ни е проследил, а и стига да остана на закрито… – Друго прозяване ме прекъсна.
Езра хвана празната кутия за суши, когато тя се изплъзна от безсилната ми ръка.
– Съжалявам – промълвих аз. – Толкова съм уморена. Магията на феите напълно ме измъчва.
– Мога да си представя. – Все още излъчващ притеснение, той събра боклука и го занесе в кухнята. Връщайки се, той издърпа едно одеяло, освободено между две възглавници, и го сложи върху мен. – Дрехите ти са влажни. Искаш ли нещо сухо?
– Добре съм. – Сгуших се в одеялото, мислейки си с копнеж за леглото му на горния етаж. За първи път, когато преспах при него, той ми предложи стаята си – главно за да предотврати спор между Аарон и Кай – и оттогава тя се беше превърнала в стандартното ми легло далеч от дома.
Осъзнах, че Езра все още стои, и дръпнах панталона му.
– Седни. Не се мотай като разтревожена майка кокошка.
Той седна на дивана.
– Искаш ли да гледаме филм?
– Твърде уморена. – Отново се прозях, след което измъкнах връзката от косата си, разпускайки къдриците си, за да ги оставя да изсъхнат. – Аз ли те прекъснах? Какво правеше, преди да нахлуя?
Той погледна към китарата.
– Нищо.
– Свириш ли?
Той повдига рамене.
Отпуснах се по-удобно във възглавниците.
– Това е добре. Да колекционираш инструменти, на които не свириш, само за да ги носиш из къщата, е напълно нормално.
Той ме погледна сериозно.
– Мислех да колекционирам пиана вместо това.
Устата ми се сви. Намръщих се, за да не се усмихна.
– Това ми се стори твърде предизвикателно – добави той мрачно. – Дори пиано с колелца е неудобно за преместване.
– Защо не хармоника? – Предложих, а гласът ми се пречупи от усилието да не се разсмея. – Лесно е да се пренасят.
– Не изглеждат толкова готино.
– Разбира се, че не.
– Може би трябва да колекционирам туби. Тубите са готини, нали?
Мисленият образ на него, който танцува валс из къщата с туба, беше твърде голям. Избяга ми хриптене и се опитах да го засмуча обратно – и вместо това избухнах в кикот. Сериозното му изражение се пропука в усмивка, а аз се заклех, че някой ден ще го разсмея първа.
Потупах глезена му с пръстите си.
– Изсвири нещо.
Колебливо той взе китарата и я постави в скута си. Изсвири няколко акорда и наведе срамежливо глава.
– Обикновено не свиря за хората.
По средата на тялото ми затанцуваха трепети.
– Ще свириш ли за мен?
Той погледна надолу към инструмента. Фрезите скърцаха под лявата му ръка, а с дясната той издърпа няколко струни. Появи се мелодия, която после застина. Започна отново и изсвири няколко акорда – изсвири познат припев, после соло от популярна песен, после откъс от скорошен радиохит.
Не беше лошо, но присъствието на публика го караше да се чувства неудобно. Придърпах одеялото по-близо и затворих очи, за да не се чувства така, сякаш изпълнява за публика.
Той направи пауза и аз усетих погледа му върху мен. Струните отново заскърцаха, когато той премести ръката си. Миг мълчание.
От струните се изля мек водопад от ноти в деликатна мелодия. Когато към отмерения ритъм се присъединиха още ноти, отворих очи, неспособна да повярвам, че той може да изтръгне толкова много музика от един инструмент.
Едната му ръка се плъзгаше нагоре-надолу по грифа на китарата, силните му пръсти се огъваха, докато натискаше фрезите, а острите сухожилия минаваха от кокалчетата до китката. Дясната му ръка висеше пред дървения корпус, а пръстите му танцуваха по струните. Докато натрапчивата мелодия се усилваше, той удряше дланта на ръката си в корпуса на китарата, добавяйки кух барабанен удар към каскадите от остри и меки ноти.
– Красиво – въздъхнах аз, напълно хипнотизирана.
Той сведе глава, смутен, и нотите затихнаха.
– Откога свириш?
– Отдавна. – Притиснал инструмента в скута си, той изсвири една бърза скала. – Харесва ми. Успокоява ме. Като медитация.
– Благодаря ти, че свириш за мен – прошепнах аз.
Той бавно кимна с глава. Сега разбрах защо първият му опит беше толкова скован; беше свирил популярна музика, нещо безлично. Не знаех защо е избрал да сподели парче, което наистина му е харесало, но бях трогната, че го е направил.
– Езра… – Името му прозвуча странно.
Той се премести на дивана, за да ме погледне.
– Какво става?
Изкашлях се, не бях сигурна какво исках да кажа, и вместо това зададох друг въпрос.
– Наистина ли мислиш, че всичко ще се върне към нормалното?
– Какво имаш предвид?
– Разследването на полицията… работата ми… – Прехапах устните си. – Не виждам как би могло да се получи.
– Дори и да не можеш да работиш в гилдията, това няма да промени нищо при нас. Ти си наша приятелка, Тори.
– Точно така. – Усмихнах се леко. – Разбира се.
Той се извърна още повече, за да види лицето ми. Несъответстващите му очи, едното топло кафяво като разтопен шоколад, другото бледо като лед и обградено с черни пръстени, ме проследиха.
– Не можеш да повярваш, нали?
Ръцете ми се стегнаха в юмруците под одеялото.
Обърнат напред, той изсвири няколко акорда.
– Аз също не вярвах. Не и в началото. Отне ми много време да се доверя на Аарон и Кай… да повярвам, че няма да се откажат от мен.
Преборих се с желанието да се напрегна. Езра, повече от другите двама, никога не говореше за миналото.
– Разбрах го едва година след като ги срещнах за първи път. – Гласът му спадна до мърморене. – Предполагах, че приятелството ни е временно, че рано или късно те ще се вразумят, ще се зачудят какво са видели в мен и това ще свърши.
Гърдите ми се свиха. Точно така се чувствах сега.
– Тогава… – Ръката му се стисна около грифа на китарата. – Нараних Аарон.
Никога досега не бях чувала толкова грубо дрезгав глас от гладкия му като масло глас.
– Изгубих контрол… наистина го изгубих… и го нараних лошо. – Той направи пауза, а тишината пулсираше от болка и съжаление. – Знаех, че това е всичко, че трябваше да си тръгна много отдавна. Докато Кай бързаше да заведе Аарон при лечител, аз опаковах нещата си.
Очите ми се разшириха. Когато беше казал „наранил“, си помислих, че има предвид чувствата, а не че е наранил физически Аарон. Какво беше направил Езра, че да се налага спешно магическо изцеление?
Гласът на Кай, думите, които беше изрекъл преди седмици, отекнаха в ушите ми.
– Спрете ги, преди Езра да убие Аарон. – Думите на Кай се върнаха.
Езра се взираше в нищото в продължение на дълга минута.
– Кай ме настигна на автогарата. Издърпа ме обратно, бутна ме на един стол в къщата на лечителя и седна до мен. Каза, че в никакъв случай нямало да ми позволи да ги изоставя. Каза, че…
Когато не продължи, се осмелих да прошепна:
– Какво каза?
– Той… – Езра си пое бавно дъх, после поклати глава. – Седяхме там цяла нощ. След като лечителят го изписа, Аарон не каза и дума за това, което съм направил. Никога не го е споменавал, нито веднъж.
Погледът му се стрелна към моя, твърде бързо, за да успея да скрия ужасеното си недоверие. Колко ли тежко беше наранил Аарон? Момчетата ме бяха предупредили за темперамента на Езра, но не можех да си представя, че ще се нахвърли върху приятелите си с такава степен на насилие.
В изражението му се смесиха умора и мрачен хумор.
– Втората най-лоша нощ в живота ми.
– Имал ли си по-лоша нощ? – Попитах недоверчиво.
Той кимна и докосна долната част на белега, който прорязваше лицето му.
– О, точно така.
– И така, виждаш ли, Тори? Разследването на полицията е нищо за тях. Аарон и Кай ще останат до теб във всичко – и в най-лошото от всичко. Никога няма да те подведат.
Кимнах, успокоена, ако не и убедена. Лоялността на Аарон и Кай към Езра не се отнасяше непременно и до мен, но едно момиче можеше да се надява.
Очите на Езра се отместиха от моите.
– Тори, никой не знае, че аз съм този, който е наранил Аарон.
Дъхът ми секна. Преглътнах беззвучно, разбирайки какво ме пита.
– Никога няма да кажа на никого.
Той отново започна да свири – мека, успокояваща мелодия, която граничеше с приспивна песен. Очите ми се затвориха. За първи път Езра разкри една от тайните си – страшна, но подозирах, че всички негови тайни са страшни. Искаше ми се да попитам повече за онези ранни дни от приятелството му с Аарон и Кай.
Умората ми беше станала непоносима. Светът стана размит, а мрачни сънища, изтъкани от сладки нотки, завладяха съзнанието ми.
Не се размърдах, докато музиката не спря. Шумолящи движения, стъпки, които се отдръпваха, а после се връщаха. Внимателни ръце се плъзнаха под мен, после Езра ме вдигна от дивана и ме прегърна. Притиснах лице към топлата му шия и сънливо вдишах.
Колебливите му стъпки се движеха из стаята, насочвайки се към стълбите, но трясъкът на отварящата се задна врата го спря. Приближиха се още стъпки, но аз бях твърде уморена, за да отворя очи, уловена на ръба на съня.
– Как е тя? – Прошепна Аарон.
– Уморена. Заспала е на дивана.
– Имаме гримоара – каза Кай с тих глас. – Почти съм сигурен, че в него има ритуала. Сега се нуждаем от някой, който може да измисли контразаклинание.
– Една стъпка по-близо – промърмори Аарон. – Ще се справим с това.
Езра коригира хватката си върху мен.
– Аз ще я сложа в леглото.
Чувствата ми се завъртяха, когато той се изкачи по стълбите. Вратата се отвори със скърцане. Той ме прехвърли на една ръка, носейки тежестта ми, сякаш не бях по-тежка от кукла. Наведе се над леглото, одеялата зашумяха, след което ме положи.
Потънах в матрака, главата ми се облегна на възглавницата, а носът ми се замъгли от вкусния му аромат. Той издърпа одеялата върху мен и ги загърна до брадичката ми.
В стаята настъпи тишина и аз сънено се зачудих дали не съм пропуснала звука от тръгването му.
Лекото скърцане на дъската на пода до леглото. Нежното докосване на косата ми с шепот, палецът му, който докосваше бузата ми. След това бързи, тихи стъпки, последвани от изщракването на ключалката на вратата.
Отворих очи и се загледах в затворената врата, а кожата ми изтръпна след нежното докосване на Езра.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!