АНЕТ МАРИ – Две вещици и едно уиски ЧАСТ 4

Глава 3

Вълна от климатик ме връхлетя, когато влязох в кафенето. Наредих се на опашката и с интерес наблюдавах баристите. Хм, бариста. Не е работа, която съм пробвала преди, но бих могла да се науча. След три дни радиомълчание от страна на момчетата и гилдията обмислях отчаяни мерки. Наемът нямаше да се плати сам.
С ледено лате и мъфин с боровинки в ръка избрах място до прозореца. Наблюдавах разсеяно минувачите по тротоара отвън, хапвах мъфина си и чаках.
Вратата иззвъня и влезе мъж, чиято тъмносиня униформа и пистолетът, закачен на колана, привличаха погледите на всеки посетител. Помахах му и той кимна бързо, след което се нареди на опашката. Минута по-късно той падна на мястото до мен и разгъна дебела филийка бананов хляб.
Побутнах го с лакът.
– Поне поздрави, преди да се натъпчеш.
Преглътна бързо. Изглеждаше като предизвикателство.
– Съжалявам. Още не съм обядвал.
– Как върви смяната?
Когато раменете му увиснаха напред, в мен проблеснаха искри загриженост. Джъстин не беше обикновен полицай. Той беше по-големият ми брат и всичко, което го правеше нещастен, правеше и мен нещастна.
– Не получих повишение – промълви той. – Избраха някой друг.
– Гадняри – изръмжах аз и ударих латето си. – Как можаха да те пропуснат? Завършил си най-добър в академията, работиш като куче, поемаш всяка смяна, която ти дадат, без значение колко е гадна…
– Благодаря, Тори – прекъсна ме той с бледа усмивка, знаейки, че тирадата ми само ще набере скорост, ако ме остави да продължа твърде дълго. – Ще трябва да се стремя към следващото.
Накъсах опаковката на мъфина.
– Защо те отбягват по този начин? Знаеш ли?
Една гримаса, почти скрита зад късата му брада, изкриви устата му.
– Мисля, че задавах прекалено много въпроси.
– Въпроси? За какво?
– За… някои правила. Неща, за които не знаех, докато не се присъединих към силите. – Той се огледа, внезапно напрегнат. – Всъщност не мога да говоря за това. Подписах декларация за конфиденциалност на информация.
Обхвана ме студ. Специални правила. Нещо, което не му беше позволено да обсъжда. О.
Митичната общност се пазеше доста далеч от очите на обществото, но правоприлагащите органи бяха голямо изключение. Полицията на МРП беше направила… специални мерки за митиците. Техните идентификационни карти бяха маркирани с номер на МИД и полицията нямаше право да арестува всеки, който носи такава карта. Вместо това те трябваше да запишат информацията за лицето и да я предоставят на МПД.
Чудех се колко много знае средностатистическият полицай за митиците, но по някаква идиотска причина не бях се досетила, че брат ми като полицай ще бъде в течение на тайната. Колко ли знаеше той?
Джъстин се усмихна.
– Достатъчно за мен. Как върви работата? Имаш ли смяна тази вечер?
Искаше ми се да подхвана разговора и да го попитам за познанията му по магия, но това щеше да предизвика всякакви тревоги. По-добре да го оставим засега.
И пак това означаваше да говоря за работата си.
– В отпуск съм – казах леко. – Правят ремонт на бара, така че получавам мини ваканция.
– Почивка? Хубаво. Надявам се, че ще получиш заплата за отпуск.
– Да – излъгах виновно.
– Ами… онзи човек? – Джъстин смръщи нос, сякаш питаше за здравето на храносмилателната ми система. – Аарон?
– Какво става с него?
– Вие двамата не се ли срещате?
Изражението ми замръзна. Бързо се усмихнах.
– В известен смисъл. Случайно, предполагам. Нищо сериозно.
Бръчките на веждите на Джъстин се появиха отново.
– Споменавала си за срещи с него през последните няколко седмици.
Кимнах.
Той изчака момент, след което подкани:
– И какво?
– И какво?
Той се облегна назад на стола си, като се задъхваше.
– Знам, че нямам яйчници и затова не съм способен на правилни момичешки разговори, но не можеш ли поне да се изфукаш с мъжествеността му, да се похвалиш с последната си среща или да опишеш бъдещата си сватба или нещо подобно?
– За това ли мислиш, че говорят момичетата?
– Това е много обосновано предположение. Нямаш ли какво да кажеш за този човек?
– Не искаш да ме чуеш каква съм – искаш мръсотия, за да ме убедиш да го изоставя. Така правиш винаги.
– Това обикновено правя, тъй като ти обикновено се срещаш с копелета, които заслужават да бъдат изхвърлени. Това момче изглежда прилично, но – той повдигна вежди остро – ако те привлича, това не е хубаво и трябва да помислиш дали…
Вдигнах ръка.
– Спри точно тук. Аарон не ме привлича. Ние сме неангажирани, защото искаме да бъдем неангажирани, това е просто. – Той отвори уста и аз побързах да попитам: – Как е Софи?
Устата на Джъстин се отвори, после бавно се затвори. Той погледна към кафето си.
– Разделихме се.
Почти изпуснах латето си.
– Какво?
– Тя… – Той прочисти гърлото си. – Тя се изнесе преди две седмици.
– Защо не каза нищо? – В мен се породи съчувствие. Двамата със Софи бяха наближили годишнината от връзката си и доколкото знаех, бяха безкрайно щастливи. – Какво се случи?
– Тя се премести малко след като ти се изнесе. Беше страхотно за известно време, а после… – Той се свлече. – Не знам. Изведнъж нищо от това, което правех, не беше правилно. Тя искаше всичко да е по определен начин и аз се опитвах да я следвам, но…
Потупах го по рамото, като вътрешно се разгневих. С Джъстин се живееше лесно. За да го направи нещастен, Софи трябваше да е станала напълно контролираща харпия. Ако я видех отново, щях да ѝ направя лицева упойка в най-близката кална локва.
След като го утешавах няколко минути, смених темата със спорта и го оставих да дрънка оживено за лагера на новобранците и драфта, докато не си допихме питиетата и почивката му не свърши. Изпратих го до служебната му кола, прегърнах го за довиждане и тръгнах към вкъщи.
Дори във вторник следобед трафикът на улица „Робсън“ беше луд и аз избягвах пешеходците, докато не успях да се промъкна по страничната улица. Заобикаляйки ръба на Китайския квартал, навлязох в моя квартал – улиците бяха осеяни с малки жилищни сгради и няколко бунгала, а големи дървета хвърляха приятна сянка върху тротоара.
Къщата, която наех, стоеше на тревната си площ и изглеждаше стара, но удобна. Пресякох задния двор и отключих външната врата, а след това и вътрешната, която водеше към мазето. Когато я отворих, нагоре по стълбището отекна бурен смях.
Колко пъти бях казвала на съквартиранта си да не пуска телевизора? Съседите ми от горния етаж пътуваха през по-голямата част от годината, но не исках никой да се чуди защо телевизорът ми е включен двадесет и четири часа в денонощието.
Спуснах се по стълбите, захвърлих чантата си и влязох в дневната.
– Туиги! Какво ти казах за силата на звука?
Огромните листовиднозелени очи се откъснаха от екрана и се обърнаха към мен. Двуметровата фея изпъчи устни с надуване, след което насочи дистанционното към плоския телевизор. Голямата и зелена глава, украсена с криви клони вместо коса, се поклащаше, докато натискаше бутона за силата на звука точно два пъти. Нивото на шума почти не се промени.
Плоският телевизор не беше в оскъдния ми бюджет, но един ден Аарон се беше появил с него, прибран на задната седалка. Според него бил допълнителен от мазето му, но аз все още се съпротивлявах на дарението, докато не осъзнах, че е колкото за него, толкова и за мен. Той искаше да има възможност да гледа телевизия, когато е тук, а това се случваше всяка седмица – той, Кай и Езра.
Кай можеше да готви, когато имаше мотивация, но това не се случваше често. Уменията на Аарон се ограничаваха до това да следва инструкциите на кутията, а Езра избягваше кухнята на всяка цена. Така че момчетата се появяваха в къщата ми през повечето неделни и понеделни дни – моите почивни дни – за да си вземат вечеря.
Дразнех ги безмилостно, че са безпомощни ергени, но тайно го обичах. Първо, обичах да готвя и винаги приготвях прекалено много храна, и второ, коя жена не би искала трима горещи, забавни и най-вече очарователни магове в апартамента си възможно най-често? Ако не работех пет вечери в седмицата, щях да им готвя повече.
Погледът ми се отправи към износения диван, обърнат към телевизора с гръб към останалата част от стаята. Още един подарък. Момчетата очевидно бяха планирали да си купят нов диван, затова ми бяха дали своя и го бяха заменили с едно кожено чудовище.
Прибрах се в спалнята си, навлякох свободен потник и къси панталони за йога. От телевизора отекна още един фалшив смях и аз поклатих глава. Нямах представа дали Туиги се забавляваше със ситкома – той никога не реагираше на геговете, а само гледаше втренчено, сякаш запаметяваше всяка сцена. Можех само да гадая какво е усвоявало малкото чудовище. Вече бях забранила филмите на ужасите и романтичните комедии. Мислех, че последните са безопасни, но един ден се прибрах вкъщи и намерих съобщение. Беше изписано на леглото ми. С листенца от рози.
Думата? БEКОН.
След като се съвзех от шока си, уведомих Туиги, че, първо, листенцата от цветя са ужасна форма на комуникация и второ, ако иска да прави заявки за закуска, трябва да ми каже лично.
Трябва ли горска фея да яде бекон? Кой знае. Още един начин да го развратя. Сега, когато беше пристрастен към месото, другите феи никога нямаше да го приемат обратно.
Час по-късно седях на столчето до бара за закуска и без ентусиазъм преглеждах обявите за работа. Макар че не бях изоставилa надеждата, че работата ми в „Врана и чук“ ще оцелее след разследването на полицията, липсата на смени означаваше липса на заплата. Беше време да си обуя панталоните на голямо момиче и да си потърся работа.
Подпряла брадичка на дланта си, прелиствах три обяви за барман. Бла-бла. Не, не и определено не. Нямаше да издържа и час в престижна бирария. „Ей, задник“ не беше приемлив начин да се обръщаш към клиентите на подобни места.
Отказвайки се от търсенето на работа, се разхождах из апартамента си, търсейки нещо за правене. Неспокойната енергия ме обземаше, но не можех да се спра на някакво занимание. С наближаването на четири часа напрежението ми се увеличаваше. На три пъти извадих телефона си и го проверих, за да се уверя, че не съм пропуснал обаждане.
Спрях по средата на кухнята и се загледах в микровълновата печка, докато светещият в зелено часовник се завъртя от 3:59 на 4:00. Беше официално: първата смяна, която бях пропуснала, откакто започнах работа във „Врана и чук“.
Добре, не е съвсем вярно. Бях пропуснала две седмици работа, докато един прочут мошеник ме държеше в плен, но това не го броях.
Не помръднах, наблюдавайки времето. 4:01. 4:02. Когато се превъртя на 4:05, отворих един шкаф и извадих чаша за шотове. Взех една бутилка от шкафа над хладилника, налях един шот, вдигнах я и я изпих. Уискито изгори чак до стомаха ми.
Налях си втори шот и изпих и него, след което ударих чашата в плота. Стига вече мрънкане. Имаше само едно решение за това ниво на самосъжалително безпокойство.
Туиги ме пренебрегна, докато минавах покрай него към спалнята ми. Той ме игнорира, когато изскочих отново с още по-раздърпан потник и къси панталони. Той не реагира, когато измъкнах кофа и парцали от гардероба или когато нахлузих жълти гумени ръкавици.
В момента, в който отворих бутилката с почистващ разтвор, главата му трепна.
– Не отново – изсъска той гневно. – Защо избърсваш всичко с отрови?
– Това се нарича почистване и ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.
Той се приближи, а дребният му нос се размърда.
– Миналата седмица ти почистваше. Подът миришеше цяла нощ.
– Чистя всяка седмица.
– Хората са глупави. – Докато изливах почистващия препарат в кофата, той се отдръпна, а огромните му крака удариха пода. – Глупав човек! Прибери го!
– Предупреждавала съм те да не ме обиждаш.
Хъркайки на друг език, той изчезна.
Примижах към мястото, където беше изчезнал – понякога просто се преструваше, че си тръгва, – после изключих телевизионното му предаване и пуснах любимата си плейлиста. След като усилих музиката, докато ритъмът не заби в гърдите ми, се захванах за работа.
Първо изтърках всички повърхности в кухнята, като спрях два пъти за по още един шот, след което се отправих към банята. Късният следобед преминаваше във вечер, а аз проверявах часовника само по три пъти на час.
Изсипвах и пълнех кофата си, влачех я в основната стая, а бедрата ми се поклащаха в такт с ритъма. След четири шота уиски се чувствах доста добре. Или бяха пет? Може би съм изгубила бройката. Като увеличих музиката с още няколко степени, седнах с кръстосани крака на пода и избърсах дъските.
– На-на-на-на – запях ентусиазирано. Стигнах до дъските зад поставката за телевизор и спрях с наведена глава, за да се заслушам. – Туиги? – Когато никой не отговори на повикването ми, свих рамене. – На-на-на-на…
Отново спрях да пея, напрягайки се да чуя през музиката. Съблякох ръкавиците си, извадих телефона си, но той не показваше пропуснати известия. Дали го бях загубила? Раздразнена от себе си, тръгнах към кухнята. Бутилката с уиски чакаше търпеливо и аз си промълвих, докато си наливах един шот. Само още една.
Вдигнах чашата в знак на поздрав към никого, изрепетирах припева на песента, след което поднесох чашата към устните си, наклоних глава назад – и чух ясно: почукване.
Спуснах чашата, без да пия. Отново се чу силното почукване. Объркан и обнадеждена, аз тръгнах през стаята – и не осъзнах, че нося шота си, докато той не се размаза върху босите ми крака. Упс. Поне вече бях в режим на почистване.
Приближавайки се до стълбите, отворих вратата и влязох в преддверието, но ръката ми се поколеба на външната врата. Размислих дали това е добра идея. Може би те, момчетата, бяха тук. И не са се обадили първи, защото… защото полицията е конфискувала телефоните им! Да, така беше.
С усмивка отворих вратата.
На стъпалото стояха двама души, но те не бяха Аарон, Кай или Езра. Дори не бяха мъже. Толкова е разочароващо. Почесах се по носа, докато ги оглеждах от глава до пети.
– Вие – обявих аз. – Не ви познавам. Кои сте вие?
Жените се взираха в мен. Красивите им руси коси висяха на красиви вълни около красивите им лица, а в мен бълбукаше раздразнение. Цветните им блузи и дългите до глезена поли бяха толкова хубави, а аз бях облечена с измачкан потник и йога шорти с дупка в разкрача. Защо панталоните винаги се разкъсваха първо в областта на чатала? Глупости.
– Аз съм Оливия – каза по-високата от двойката и ми подаде ръка. – Това е сестра ми Одет.
Примижах в ръката ѝ, ноктите ѝ бяха полирани и изпилени в перфектни полумесеци.
– Това са имената ви, а не кои сте.
– Извинявам се – каза Оливия или Одет. Вече бях забравила коя коя е. – Трябваше да започна с това. Ние сме от завета на Стенли и… е, надявахме се да поговорим с вас, ако е възможно?
– Заветът Стенли – повторих бавно. – Заветът. А, значи сте вещици. – Разбира се. В Ковените има вещици. Ето как работеше това. Виждате ли? Знаех си митичните неща.
Тя кимна колебливо, като все още държеше ръката си в пространството между нас в очакване да я стисна. Погледнах към чашата за шотове, която държах, наполовина празна след надбягването ми из апартамента. Повдигнах рамене, изпих уискито, след което направих величествен жест.
– Влезте, вещици, и нека чуем какво имате да кажете.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

2 коментара към “АНЕТ МАРИ – Две вещици и едно уиски ЧАСТ 4”

  1. Много интригуващо. Измъчвам се докато чакам следваща глава, но без напрежение и мрънкане към преводача. Отивам да мрънкам на мъжа ми.

    1. А, НЕ! Моля без семейни дразги!
      Бързо се чете, бавно се превежда… И ние искаме като с магическа пръчица, но трябва огромна доза търпение. И на нас ни се иска да сме като Тори 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!