Глава 19
В момента, в който се озовах в апартамента си, избягах в банята, заключих вратата и пуснах душа. Събличайки дрехите си, влязох под струята, без да чакам да се загрее. Студената вода ме заля и аз се задъхах, треперейки.
Какво не беше наред с мен?
Мъжът в моята всекидневна беше друид, мошеник, убиец и издирван престъпник. Не би трябвало да го намирам за привлекателен. Не би трябвало да искам да го целувам, да се целувам с него или да разкъсвам дрехите му. Бях по-умна от това.
Приключих с душа, усуках влажната си коса на кок и се увих в пухкавия си син халат. Отворих вратата и надникнах навън. Зак седеше на кухненския стол, прегърбен уморено, и гледаше нещо на телефона си.
Уверих се, че халатът ми е плътно затворен, и влязох в основната стая.
– Можеш да вземеш душа, ако искаш.
Очите му се вдигнаха. Срещнаха моите, след което бавно се спуснаха надолу. Не се виждаше много кожа, но не се съмнявах, че той си представяше голото ми тяло под дебелия слой хавлиена кърпа. Очаквах да изпитам ярост от смелостта му.
Вместо това в долната част на корема ми бавно се разгоря топлина.
– Разбира се – каза той, сякаш не му бяха нужни цели двайсет секунди, за да отговори, докато мислено ме събличаше.
Влязох в стаята си и затръшнах вратата. Когато се обърнах към леглото си, не успях да се спра.
В краката на леглото седеше бяла котка. Той вдигна лапа, облиза я и небрежно я прокара по едното си ухо, без да прекъсва визуален контакт.
„Рикр“ – промърморих тихо.
„Сейбър“ – отвърна той, като изрече името ми. – „Забавляваш ли се, гълъбче?“
Прочистих гърлото си.
„Не съвсем, но така или иначе това не е твоя работа, Рикр.“
„Моята работа е да те защитавам.“ Той се изправи на крака и се протегна, извивайки гръб. – „С удоволствие гледам как ти и друидът се въртите един около друг като териториални котки, но ако изпуснеш охраната си твърде много…“
„Няма да го направя“ – прекъснах го аз. – „Не му вярвам повече от теб.“
Той размърда опашката си настрани.
„Трябва да не се съглася. Със сигурност никога не бих позволил на друида да…“
– Не довършвай това – изръмжах аз, като случайно проговорих на глас.
„в устата ми…“
– Не слушам!
Опитвайки се да заглуша гласа му, се запътих към гардероба си. Облякох се в бельо в стил момчешки шорти, спортен сутиен, панталони и още една огромна тениска, взех захвърлените дънки и прехвърлих ножа си в джоба на панталоните. След това плъзнах пръсти в другия джоб и извадих златния медальон, който бях взела от офиса на Арла.
Когато излязох от стаята си, Зак беше в банята, а душът беше пуснат. Отнесох медальона до кухненската мивка, изтърках го с дезинфектант и си измих ръцете. Водата шумно плисна иззад вратата на банята и аз я погледнах, а долната ми устна се заклещи между зъбите ми.
Откъснах поглед, обърнах се – и спрях. Една черна раница беше подпряна на крака на масата. Беше забравил чантата си.
Вдигнах я. Докато я носех към масичката за кафе, Рикр се изниза от стаята ми. Гледаше как безсрамно изсипвам вещите на друида върху плота на масата.
„Нарушаваш личното пространство на друида, като разглеждаш вещите му“ – отбеляза моят познат. – „Одобрявам.“
Подредих предметите. Дрехи. Една-единствена кърпа. Оскъдна чанта с тоалетни принадлежности, съдържаща четка за зъби, паста за зъби, бръснарско ножче и други неща от първа необходимост. Рикр побутна с едната си лапа кафяв сапун с аромат на бор.
Вдигнах ножа, разгънах го и изучих десетсантиметровото острие с назъбена част от стомана. Оръжие, но и инструмент.
По-интересна беше плетеницата от кожени връзки, всяка от които беше завързана около цветен кристал. Две кожени гривни за китките държаха още скъпоценни камъни. Кристален друид наистина. Това бяха артефакти, знаех – предмети, съдържащи загадъчно заклинание. Нямаше как да знам какво прави магията.
В дъното на раницата му беше натъпкано снопче здрава кожа. Развързах връзката и го разгънах, като открих алхимичен комплект. Заедно с Рикр разгледахме колекцията от шишенца с отвари, сушени билки, прахове, течности, хаванче и пестил, измервателни инструменти, чертожна хартия в стегнато руло, моливи и дебели маркери за създаване на арканични кръгове.
Значи той не е използвал само алхимични отвари. Той беше истински алхимик. Ди-митиците – двойно надарените потребители на магии – бяха малко и рядко срещани. Колко тренировки и дисциплина са били необходими, за да се овладеят две напълно различни магии?
Проучих разнообразните вещи на Зак, после дръпнах раницата му по-близо. Ако е алхимик, би трябвало да има гримоар – книга, в която са записани всички алхимични рецепти, които знае. Разкопчах предния джоб на раницата и открих картата на маршрута, която беше взел от мен, заедно с бележник. В него бяха описани местата, където е намерил трупове на животни и феи, и какво е разбрал за тях.
Оставих ги настрана и обърнах чантата му. На гърба ѝ имаше къс цип – джоб, предназначен за портфейл или паспорт. Отворих го.
– Ти – изръмжа мъжки глас – наистина се опитваш да ме накараш да изгубя самообладание, нали?
Погледнах нагоре. Вратата на банята беше отворена – душът мълчеше – и Зак стоеше на прага, а лилавата ми кърпа беше увита около кръста му. Водата блестеше по кожата му, а капките се стичаха по плоскостите на гърдите и хребетите на коремната му преса. Широки рамене, заострена талия, все твърди мускули. Тънка пътечка от тъмна коса се спускаше от пъпа му и изчезваше под ниско спускащата се кърпа.
Отне ми доста време, за да накарам погледа си да се издигне към лицето му. Капещата му коса висеше над челото му, но с нищо не скриваше яростта в очите му.
Извих вежди, след което отново закопчах скрития джоб, без да го отварям. Докато той се озърташе от вратата на банята, аз методично пъхах всеки предмет в раницата му в същия ред, в който го бях извадила. Когато всичко беше прибрано, затворих чантата, пренесох я през стаята и я протегнах.
Придържайки кърпата си с една ръка, той хвана една каишка и я издърпа от мен.
– Не изглеждаш дори малко засрамена.
Не казах нищо, без да си правя труда да се преструвам.
Поклащайки глава, той се върна в банята и затвори вратата пред лицето ми.
Върнах се на дивана, потънах на мястото си и прошепнах на Рикр:
– Много благодаря за предупреждението. Защо не ми каза, че е приключил с душа?
Познатият ми ме дари с котешка усмивка, после се превърна в ястреб и прелетя през стената, изчезвайки от погледа.
Пет минути по-късно Зак се върна, напълно облечен в износени тъмносини дънки и лека черна блуза с дълги ръкави, която прилепваше към торса му. Косата му беше грубо сресана назад от лицето, а в зелените му очи проблясваше приглушен гняв, докато ме гледаше облегната на дивана, а на пръстите ми беше заплетена златна верижка.
Той седна на противоположния край на дивана и постави чантата си до себе си – от далечната му страна, сякаш можех да се хвърля към нея, ако беше в обсега ми.
– Ще ми кажеш ли най-сетне как умря Паломино на онзи фермер? – Попита той раздразнено.
Облегнах се назад, а медальонът се люлееше на верижката си.
– Сърцето му е изчезнало.
Устата му остана отворена за секунда, а неверието замени гнева му.
– Какво имаш предвид, че е изчезнало?
– Откраднато с магия на фея. Не че човешкият ветеринар осъзнава това. Убиецът краде сърцата на жертвите си.
Измърмори проклятие и се свлече на възглавниците.
– Това е ужасяващо.
Не му се подиграх, че признава, че убиецът го плаши. Всеки здравомислещ човек би се уплашил. Фея, който може да открадне сърцето ти, без да те нарани – вероятно дори без да те докосне – беше нещо като кошмари и приказки на ужасите. Като се има предвид, че четири елена бяха умрели сякаш в рамките на секунди един след друг, силата на убиеца имаше малко или много ограничения. Как се защитаваше срещу това?
Ако пресечеш пътя си с тази фея, ще умреш.
– Знаеш ли за някоя фея с подобна способност? – Попитах.
– Не от главата ми, но това ми дава повод да попитам други феи за нещо.
Свих верижката на медальона и му я подхвърлих.
– Намерих го под стола на моя лидер на завета. Отвори го.
Той го отвори и погледна двете малки снимки.
– Жената е дъщерята на моя водач на завета, Лейни. Мъжът е Джейсън Брин, също вещица. Двамата с Лейни имаха вихрен романс, преди той да изчезне.
– Изчезнал?
– Арла – моят водач на завета – беше ръководител на рехабилитацията в полицията. Осъдените се присъединяват към завета, докато не приключи предсрочното им освобождаване или докато не нарушат условията и не ги откарат обратно в поправителния център.
– Той е бил затворник? – При кимването ми погледът на Зак се плъзна по лицето ми. – А ти също ли си затворник?
– Да.
– Престъпление?
– Убийство.
Веждите му леко се повдигнаха – лека изненада, за разлика от ужасяващото отвращение, което повечето хора изпитват, когато научат, че седят до убиец.
– Лалакай каза, че другите вещици са те обвинили, че си убил водача на завета.
Пръстите ми се свиха в юмруци.
– Не съм я убила.
– Но заветът ти смята, че си го направила.
– Както и полицията – казах му категорично. Нямаше смисъл да го крия сега. Той можеше сам да събере парчетата. – Аз съм осъден убиец, имам лоша репутация и имах мотив, тъй като тя отговаряше за предсрочното ми освобождаване. Освен това – изпуснах дъх – открих тялото ѝ.
Усещах погледа му, но не го погледнах. Нямаше нужда да го виждам как претегля тази нова информация и събира на едно място всички неща, които не бях казала – и всички причини, поради които го бях потърсила за първи път, след като намерих Арла мъртва.
Махнах към медальона.
– Както и да е. Джейсън.
– Какво става с него?
– Той не е завършил рехабилитацията си. Преди шест месеца реши да се откаже и да избяга, като изостави Лейни. Но снимката в медальона е отскоро – на по-малко от четири седмици. Косата ѝ на нея е руса, но тя я изсветли едва миналия месец. Преди това беше кафява.
Той вдигна медальона близо до лицето си, а очите му се присвиха.
– Лицата им са изрязани от една и съща снимка. Можеш да видиш косата ѝ върху рамото му, а ръката му е около нея.
Кимнах.
– Значи Джейсън се е върнал и или се опитва да спечели Лейни с подаръци, или вече са отново заедно.
– И ти смяташ, че Джейсън е замесен с убиеца фея?
– Той обичаше да се хвали със завоеванията си. Целият му почерк се състоеше в това да вика редки, опасни феи и да сключва черни сделки. – На езика на вещиците черна магия беше вещица, която сключваше сделки с феи, свързани с насилие, смърт или предателство. – Очевидно е правил това под наем и е изкарвал много пари.
– И се е оставил да го арестуват, докато го е правил – промърмори Зак, изучавайки снимката. – Има няколко различни начина за призоваване на феи и използването на кръстопът улеснява всички тях. Ако Джейсън преследва феи, които е трудно да бъдат измамени от фейското землище, логично е да дойде тук, за да го направи.
– Така че можем да предположим, че се е появил тук преди четири седмици или по-малко и се е свързал отново с Лейни. Направили са си обща снимка и са направили този медальон.
– И можем да предположим, че преди около две седмици той успешно е призовал смъртоносна фея в човешки план – промърмори Зак, продължавайки разказа – и оттогава феята краде сърца и оставя следи от мъртви тела по склоновете на планината.
– Арла е разбрала по някакъв начин. Може би е намерила медальона и е попитала Лейни за Джейсън – или е видяла Джейсън да посещава Лейни. Или нещо друго. Каквото и да е разбрала, феята я е убила заради това.
– Джейсън може да контролира феите.
– Може би. – Придърпах кичур от бретона си. – Знае ли Лейни, че Джейсън се е върнал тук, за да пусне на свобода една фея убиец?
– А подозира ли, че приятелят ѝ може да е убил майка ѝ?
Спомняйки си безумните обвинения на Лейни, се намръщих.
– Тя наистина мисли, че аз съм го направила.
– Може да отрича – предположи Зак, потривайки челюстта си. – Или може би Джейсън не е замесен. Ако е, тя може да има отговори, но да се доближим до нея ще е трудно. Не знаем колко близък може да е Джейсън или как феите избират жертвите си. Ако привлечем нейното – или неговото – внимание, може да се окажем лице в лице с тази фея, преди да сме готови.
– Лейни вече иска да ме убие – помислих си аз. – Ако можеше да изпрати тази фея след мен, щеше да го направи досега. Но все пак трябва да знаем какво представлява феята и как убива, преди да се поставим на прицел на Джейсън.
Зак кимна.
– Мисля, че още едно посещение на кръстопътя е оправдано.
Очите ми изгубиха фокус, докато си спомнях за последното си посещение.
– Келпи ми каза, че познава съществото, което търсиш. Не съм имала усещането, че това е блъф.
– Хм. Добре, ще започна с него.
– Ще започнем.
Устата му се изкриви.
– Последния път, когато предложих да работим заедно, ти ме нападна. Може би си спомняш. Това се случи преди час.
Игнорирах това.
– Утре се прибирам от работа в четири. Ще се срещнем тук.
– Искаш да изгубиш цял ден на работа?
– Аз, за разлика от издирвани бегълци като теб, имам нужда от работата си. – Когато той ме погледна безизразно, седнах напред. – Дори не си помисляй да отидеш без мен. Ти си тук за фейски услуги, но аз съм на път да получа обвинение за убийството на собствения си лидер на завет. На мен ми се полага много повече, отколкото на теб.
– Като стана дума за това, полицията знае къде работиш. Да отидеш там е рисковано.
– Няма да ме арестуват пред група хора. А и се опитвам да не изглеждам подозрителна, като пропускам работа и изчезвам за цял ден.
Което вече бях направила и не биваше да повтарям.
Той измърмори.
– Къде е телефонът ти?
– Защо?
– Просто ми го дай.
Трябваше да стана, за да го взема от леглото си. Паднах обратно на дивана и го протегнах. Той го взе, почука по екрана за миг, после ми го подаде обратно. Беше отворено ново текстово съобщение, като номерът на получателя вече беше добавен.
– Това е горещата линия за престъпления на полицията – информира ме той. – Съобщи, че си ме видяла в този район.
– Сериозно ли?
– Очевидно.
– Не си играй с мен. Полицията на МПД няма да ме освободи от отговорност за смъртта на Арла само защото издирван мошеник се е разхождал из квартала ми.
Той извърна зелените си очи към тавана.
– Не, и нямам намерение да поемам отговорност заради теб или някой друг. Но трябва да промениш траекторията на разследването на полицията, а това е най-бързият начин да го направиш. Агентът, който отговаря за наградата ми, няма да пренебрегне сигнала, ако ме опишеш.
– Но как ще помогне включването на друг агент?
– Ти вече си техният главен заподозрян, така че не може да навреди, нали?
Мърморейки, обърнах внимание на телефона си и след миг колебание набрах описание на тъмнокос, зеленоок друид, въоръжен с алхимични и кристални артефакти, яздещ феен жребец. Показах съобщението на въпросния друид.
– Това ще е добре. Изпрати го.
С надеждата, че не правя глупава грешка, натиснах бутона „Изпрати“, след което се изпънах на крака.
– Предполагам, че отново искаш да спиш на дивана ми.
Погледът му беше тежко вперен в гърба ми, докато отивах към хладилника.
– Освен ако не искаш да споделя леглото ти.
– Приближи се до леглото ми и ще ти отрежа топките.
Той изхърка тихо, по-скоро развеселен, отколкото уплашен, и в мен се разля топлина. Върна ми се интензивен спомен – той ме блъсна в стената, устите ни се затвориха, а езикът му агресивно галеше моята – и аз си поех безмълвно дъх.
Когато извадих чинията за готвене на Доминик от хладилника, гласът му се разнесе зад гърба ми.
– Ще споделиш ли това?
– Не.
– Просто ще ядеш пред мен?
– Да.
– Донесох ти обяд.
Челюстта ми се стисна. Пъхнах чинията в микровълновата, отворих шкафа и се загледах без настроение в малката купчина несъответстващи съдове за хранене.
Измърморих под носа си и извадих две чинии. Проклет друид.
Назад към част 19 Напред към част 21
