Глава 17
Застанах над масичката за кафе и се загледах в бележките си. Клод и Називер. Варвара Николаева и големите, подсилени от демонична кръв. Чичо Джак и Амалия. Аз, родителите ми и Атанасовият гримоар. Зилас и мистериозната Дванадесета къща. Амулетът Вх’алир, който беше „ключът към всичко“.
Взех моето копие на снимката с младия Клод. Принтерът беше смачкал хартията, когато се беше задръстил, а по лицата на двамата мъже се виждаха слаби бели линии.
Изучавайки мъжа албинос, търсех разлики между него и близнаците. Дали някой е клонирал тези магьосници, които са супер ловци на демони? Дали са изобретили отвара против стареене? Бяха ли безсмъртни? Нямаше да се учудя, ако бяха нужни двайсет години, за да усъвършенстват техниката си за борба с демоните.
Бях прочела повече за отричането, защото не можех да разбера защо досега не бях чувала за отричането на демонична магия. Както бях открила на миналия Хелоуин, когато по-голямата част от митичната общност беше на лов за Тахеш, митиците не бяха подготвени да се бият с демон, който контролира магията си.
Краткото ми проучване бе открило известен магьосник на абджюрацията от петдесетте години, който бе разработил най-добрите отразяващи заклинания в съвременната история, но освен неговата работа никой никога не бе изобретявал заклинание за борба с магията на демона – по една много проста причина. Разработването на противодействаща магия изисквало детайлно изучаване на магията на произхода. А никой не можеше да изучава магията на демоните, защото кой демон би позволил магията му да бъде изучавана?
Но магьосниците близнаци бяха изучавали магията на демоните и аз имах добра теория за това: Називер. Преди двадесет и две години една от жертвите на магьосниците беше видяла крилат демон, което подсказваше, че Клод вече е сключил договора си с Називер. Той би могъл да предостави своя демон на магьосниците, за да го изучават преди повече от две десетилетия.
И резултатът? Перфектен арсенал от заклинания, които можеха да спрат демон на пътя му.
Масажирайки слепоочията си, изоставих масичката за кафе и се отправих към спалнята си. Проврях се през вратата – и рязко спрях.
Зилас седеше на леглото ми с кърпа на главата, докато търкаше косата си. Беше облечен само с тъмни къси панталони, без колан. А това оставяше на показ много гладка, червеникаво-кафеникава кожа, осеяна с капчици вода от душа.
Прочистих гърлото си, като напразно си пожелах лицето ми да не се изчервява – но по бузите ми вече се събираше топлина.
Той свали кърпата от главата си, косата му стърчеше във всички посоки и примигна лениво.
– На?
– Трябва да поговорим.
– Ннн. – Той хвърли кърпата на пода. – Сега?
– Да, сега. – Вдигнах захвърлената хавлиена кърпа – много се стараех да не погледна мускулите на бедрата му. – Облечи се и ще поговорим.
– Облечен съм.
– Ти си почти гол.
Той сви рамене, а аз изпъшках. Какво бих дала, за да бъда толкова несъзнателна.
Още в началото го попитах дали има нужда от материали за пране на дрехите и поддържане на бронята си и той самодоволно ми отговори, че има виш за това. Не му повярвах, докато не прекара малиново заклинание през дрехите си и не видях как прахът и мръсотията се свлякоха на пода. Протривките и разкъсванията се бяха оправили под друго заклинание. Трето заклинание изглади драскотините по бронята му.
Говорим за удобство.
– Мислех си – започнах аз, като нервно въртях кърпата му. – Тези магьосници използват Аркани, създадени специално, за да спрат твоята магия. Но ако ти и аз комбинираме магията, тя се превръща в нещо ново. Тяхното отричане не би трябвало да действа върху нея.
– Опитах, Ваянин.
– Знам. – Пренебрегнах просека на болка при напомнянето му за слабото ни доверие. – Разбирам, че не искаш да знам всяко едно нещо в главата ти. Но може би можем да стигнем до момента, в който ще можеш да споделяш някои мисли с мен, така както аз го правя с теб.
Той мълчеше, докато аз задушавах кърпата. Осъзнавайки какво правя, я поставих в краката на леглото.
– Мислех си… – Повторих, а думите ми се забавиха от колебание. – Прекарваме толкова много време заедно, но аз не знам много за теб. И ти също не знаеш много за мен. Може би ако говорим повече… за себе си… ще можем да се опознаем по-добре и да си имаме повече доверие.
Той ме погледна с тъмни вежди, свъсени в размисъл. Ръката ми се вдигна към лицето му, след което се заинати. Срамежливо отметнах влажен кичур коса от очите му, като наполовина очаквах да отблъсне ръката ми.
Той просто ме гледаше и аз разбрах какво точно е имал предвид, когато говореше за „мислите в очите ти“.
– Какво мислиш? – Попитах.
– Ннн.
Завъртях очи заради безпомощното му мърморене и оправих поредният кичур от заплетената му коса. Изглежда, че нямаше нищо против, а разхвърляният му кичур от месеци ме караше да се обръщам за четката за коса. Докато придърпвах друг кичур в по-естествена посока, пръстите ми се допряха до един от малките му рога.
Любопитно ми стана и притиснах възглавничката на палеца си към тъпата точка.
– Рогата ни показват възрастта ни.
Замръзнах. Той вдигна поглед към мен.
– Децата демони нямат рога. – Гласът му беше нисък, вибрациите се плъзнаха под кожата ми. – Най-старите демони имат най-големите рога.
Спомняйки си за Тахеш и огромните рога, израстващи от безкосместия му череп, отново проследих тъмните, подобни на кости издатини, които се провираха през косата му, преценявайки дължината им – или липсата на такава.
– Млад си – прошепнах аз. Подозирах, но сега знаех със сигурност. Той беше възрастен, но съвсем малко. Същият като мен.
Очите му блестяха слабо.
– Етеран е преживявал моите години много пъти.
– Колко дълго живеят демоните?
Той сви рамене.
– Живеем, докато умрем.
Не беше полезен отговор, макар че ако обществото им беше толкова жестоко, колкото звучеше, старостта можеше да е рядко явление.
Сенките в очите му ме хипнотизираха – скритото знание, хитростта и дивачеството, опитът и инстинктите за оцеляване, усъвършенствани от години на борба и опасности. Пръстите ми се плъзнаха надолу, прокараха се по слепоочието му, по скулата му.
– Какъв е Навентисът, за който говори Етеран? – Попитах.
Погледът му проследи лицето ми, после се спусна надолу. Той дръпна едно декоративно копче в долната част на плетения ми пуловер.
– Това е събрание на Динен. Историите разказват, че някога всички диненци идвали да си говорят, а и паяпите също идвали.
– Паяпи?
– Най-старите женски демони, които няма да имат повече млади. Те са много силни.
– Кралици ли са?
– Те наказват женските, които създават твърде много проблеми, но дават мъдрост, а не заповеди. – Той наклони глава, а бузата му се притисна в ръката ми. – Има истории, че убиват глупави диненци, които управляват твърде дълго, но това е било преди време.
Предишното време… преди появата на призоваването, след което хората откраднали Динен много преди на един демонски патриарх да му се наложи да отстрани непокорните лидери.
– Какъв е Навентис сега? – Попитах, като почти се страхувах от отговора. Връхчетата на пръстите ми се плъзнаха към ъгъла на челюстта му и аз се преместих по-близо, заставайки между коленете му.
– Динерите от първи ранг се събират, за да ядат и да си говорят и да си правят комплименти. Понякога идват и динени от втори ранг, но те имат късмет да издържат един сезон, преди да изчезнат в света на хх’айнун.
– А третият ранг?
– Девети, Десети и Единадесети дом вече нямат динен. Те се призовават всеки ден, всяка нощ. Изчезнали са, изчезнали са, изчезнали са. Никой не знае кой държи силата на Динен. Те изчезват твърде бързо.
Преглътнах трудно.
– А Дванадесети дом?
– Ние не отиваме в Навентис, защото луш’врите и дх’иратите ще ни убият.
– Но ти го направи.
Той се усмихна, проблясвайки със заострените си кучешки зъби.
– Планът ми беше добър. След като ги предупредих, изчезнах и те не можаха да ме намерят. Те търсеха и търсеха, а аз се смеех.
Забавлението му беше заразително и аз му отвърнах с усмивка. Без да осъзнавам какво правя, се наведох по-близо – наведех се към него, като тежестта ми се настани върху гърдите му. Пръстите ми се бяха свили около тила му.
Ръката му обхвана ръба на пуловера ми и той придърпа бедрата ми към стомаха си.
Разтърсих се, трансът ми се наруши. Дъхът ми спря в белите дробове, а сърцето ми се разтуптя. Скована от внезапния вътрешен смут, се принудих да вдишам – и носът ми се напълни с аромата му на цикория. Топлината му се впиваше в мен, тялото му беше твърдо и силно, докато се навеждах към него, и не исках да махна ръката си от тила му.
Насилих се, отдръпнах ръцете си и се отдалечих. Пуловерът ми се изплъзна лесно от хватката му и той не направи опит да ме дръпне обратно – макар че ме гледаше със странно мрачни очи.
Изненадана, че не се е възползвал от възможността да ме задържи и да ме накара да се извивам – любимото му занимание – се приближих и седнах на леглото до него, като между нас имаше достатъчно място за трети човек.
– Искам да ти разкажа нещо за себе си – заявих, като принудих мозъка си да се върне в правия път. – Но не знам какво. Какво искаш да знаеш?
– Защо ти…
Стрелнах го с поглед.
– Не това.
Той изсумтя раздразнено, после отметна глава назад и замислено се загледа в тавана.
– Разкажи ми за майка си.
– За майка ми? Не искаш да знаеш за мен?
– Нашите майки ни създават. Да я познаваш, означава да познаваш себе си.
Странно трептене премина през центъра ми. Толкова проста концепция, но от устата на демон – изумително дълбока. Чудех се какво ли би направил той в час по философия.
– Майка ми… – Преборих се с вълната на скръбта, докато ме заливаха спомени. – Тя беше по-оптимистично настроена от мен. Винаги беше весела и усмихната. Работата ѝ се състоеше в реставриране на стари книги и гримоари и тя я обичаше. Казваше, че хората влагат душите си в книгите си и тя поправяше душите им, както и страниците, подвързиите и кориците.
Челото му се смръщи от объркване.
– Това е просто нещо, което тя обичаше да казва – уточних аз, преди той да разкъса някоя книга в търсене на скрити души. – Тя искаше да каже, че книгите могат да бъдат много ценни за хората.
– Една книга не е полезна. Защо е ценна?
– Някои книги са полезни, например гримоарите. – Очите ми се присвиха, когато през погледа ми преминаха спомени за лицето ѝ. – Тя щеше да ти каже, че предметите могат да бъдат част от теб и да ги изгубиш, сякаш губиш крайник.
Той се намръщи съмнително и аз се засмях.
– Тя щеше да те хареса, Зилас. Знам, че щеше. Щеше да иска да знае какво мислиш за всичко – от книгите с душа до нашите градове и всяка глупост, която хората правят.
– А ти?
– Какво аз?
– Искаш ли да знаеш какво мисля?
Отворих уста, после я затворих и издишах тихо.
– Искам. Ако можех, щях да ти задавам въпроси цял ден и цяла нощ, но ти винаги се оплакваш и ми казваш, че съм прекалено шумна. – Потърках дланта на ръката си по бузата си. – Майка ми щеше да те тормози, докато не ѝ разкажеш всичко, без значение колко си намръщен. Тя беше по-смела от мен.
Леко докосване под окото ми. Изтръпнах, когато той избърса сълзата, която бях пропуснала.
– Боли ли те, Ваянин? – Попита той. Меко. Несигурно.
Гърлото ми се сви, стегнато и болезнено.
– Тя ми липсва. Всеки ден ми се иска тя да е още жива. Липсва ми и баща ми, но мама… тя винаги беше до мен. Толкова много неща се случиха и ми се иска… просто ми се иска да мога да говоря с нея още веднъж, за да ми каже какво да правя. Откакто тя умря, съм толкова изгубена.
Едно ридание разтърси гърдите ми и аз се отдръпнах от Зилас. Почистих лицето си и събрах самообладание, доколкото можах. Когато се обърнах назад, той ме гледаше, изражението му беше загадка, но между тъмните му вежди имаше малка, почти невидима бръчка.
– Какво става с теб? – Подсмърчах, като ми се искаше да имам кърпичка. – Майка ти? Познаваш ли я?
– Познавах я.
Това ме изненада. Впечатлението ми за женските демони досега не беше от майчинска любов.
– Каква беше тя?
– Млада и жилава.
Примигнах.
Той се облегна назад и се подпря с една ръка.
– Никоя жена няма да избере Вх’алир, ако може да отгледа малките на Дх’ират, Аш’амаде или Г’Ълейс. Жените искат деца, които да бъдат силни, а не слаби и малки. – Той се ухили на себе си, после поклати глава. – Майка ми беше млада и знаеше малко, но умееше да бъде умна плячка и ме научи по-добре, отколкото другите демони. Тя е причината да съм жив.
Сложила ръце в скута си, аз мълчаливо благодарих на майка му, че го е научила на тези уроци толкова добре.
– Ами баща ти?
– Бащите идват за малките си, когато магията им ги извика. Те ги отвеждат в земите на мъжете, за да ги научат да се бият.
– В земите на мъжете? – Прекъснах го. – Искаш да кажеш, че мъжките и женските живеят отделно?
Той кимна.
– Женските живеят на групи. Мъжките не се доближават до тези места, защото женските ще ги убият.
– Как тогава… – Бузите ми почервеняха. – Как става чифтосването?
– Мъжкият се приближава до мястото на женските с подаръци. Обикновено с храна, нали? Това е опасно нещо. Той ще носи подаръци, докато някоя женска не го избере или не се опита да го убие.
Това звучеше ужасяващо.
– И така, баща ти отишъл ли да те вземе?
– Вар. Отидох с него и пътувахме в пясъчни места, далеч от други демони, където той можеше да ме научи на всичко, което знаеше – как да се бия, как да побеждавам. Това щеше да отнеме много години. Аз знаех само най-лесните висини, как да драскам с нокти и как да се крия в Ахлевиш.
Преди да успея да попитам какво е това, той продължи.
– Той ме научи на едно нещо – dh’ērrenith – после направи zh’ūltis грешка и умря.
– Той умря? Как?
– Един звяр от моя свят… животно. – Той изпъшка гневно. – Дори не умря в битка. Имаднул.
Притиснах ръце в коленете си.
– Ако си бил толкова млад и не си знаел как да се биеш… върнал ли си се при майка си?
– Не можех да се върна. Жените не допускат млади мъже, които от деца са се превърнали в не-деца.
– Какво направи?
Той се вгледа в стаята, погледът му беше отдалечен, после се отдръпна от леглото. Извивайки гръб, той протегна ръце над главата си. По голия му торс пулсираха мускули, а бицепсът и трицепсът му се сгърчиха от сила.
Преместих погледа си нагоре, фокусирайки се върху лицето му.
– Зилас, след като баща ти умря, какво направи?
Спуснал ръце, той ме погледна с очи, които са виждали и преживявали кошмари.
– Оцелях.
Назад към част 17 Напред към част 19
