ГЛАВА 26
– Ти си предателски страхливец, знаеш ли това?
Главата ми трещеше и бръмчеше като неправилно настроено радио. Борех се да дойда в съзнание, потънала в шума.
– Вече бях наясно, че си гнила вада с тиня – продължи говорителката, а киселият ѝ глас отекваше странно – но не знаех, че си и самонадеян глупак, който няма представа колко жалък е всъщност.
Познавах този гневен женски глас.
– Ти си тази, която няма представа – отвърна един мъж.
Познавах и него. С ужасяващо усилие разтворих очи.
Зрението ми се замъгли, после се успокои. Седях на крехък сгъваем стол в тясна правоъгълна стая с метални стени и без прозорци. Не можех да видя и врата. Единствената светлина идваше от захранван с батерии фенер на пода до Амалия, която седеше на стол на няколко метра от мен.
Когато видях белите свински опашки, които привързваха китките ѝ към страните на стола, рефлексно дръпнах ръцете си. В китките ми се вряза болка. Аз също бях вързана със свинска опашка към стола.
При спазматичното ми движение Амалия ме погледна. Това направи и вторият човек: Травис. Брада покриваше челюстта му, а светлината на фенера хвърляше резки сенки върху лицето му, потъмнявайки изтощените кръгове под очите му. Той ме изгледа за момент, после се обърна към Амалия.
– Виж, съжалявам, ясно? Доведох те тук само за да не можеш да издадеш на Робин, че съм я намерил. Ще те пусна, когато приключим с…
– Никой няма да ме пусне, безмозъчен балък! – Избухна Амалия. – Червеният рум ще ме убие, ще убие Робин, а вероятно ще убие и теб. Не мога да повярвам, че си толкова глупав.
– Те няма да убият никого. Те просто искат нейния демон.
Задъхах се и едва не се задавих. Устата ми беше залепена с тиксо. Ужасът изгаряше по нервите ми, но беше толкова трудно да се съсредоточа. Умът ми се въртеше, а съскащият шум в ушите ми беше оглушителен. Не можех да се чуя да мисля. Почти не можех да формирам мисли.
Амалия затвори очи, сякаш се молеше за търпение.
– Травис, Червеният рум е най-голямата, най-подлата и най-убийствената гилдия на измамниците по западното крайбрежие. Престъпници като тях не оставят свободни ръце като нас да си тръгнат.
– Татко може да се справи с тях. Аз също.
– Татко не може да се справи с тях! Той се страхуваше от тях!
Борейки се за всяка секунда яснота, аз се съсредоточих през неестественото жужене в главата ми, мъчейки се да овладея по-добре разговора.
Амалия дишаше рязко през носа си.
– Развържи ни и ще бягаме заедно – преди да е станало твърде късно. Вече ти обясних, че демонът на Робин е…
– Не. – Забил ръце в джобовете си, той обиколи стаята, а стъпките му отекваха от металния под. – Татко няма да ми даде име на демона. Никога няма да го направи. Аз не съм негов истински син. – Гласът му беше горчив. – Това е единственият ми шанс.
– Правиш най-голямата грешка в много краткия си живот.
– Червеният рум или ще ми даде име, или ще ми плати достатъчно, за да си купя такова. – Той провери телефона си. – Съжалявам, Робин. Никога не съм имал намерение да те нараня или да ти причиня някоя от тези гадости. Просто се откажи от демона и всичко ще бъде наред.
Разширих очи в отговор, а от гърлото ми се изтръгна висок звук.
– Тя се смее на това колко си глупав – разтълкува Амалия. – Преди няколко дни те бяха готови да нахранят онзи проклет демон с нея. Няма да я оставят да си тръгне към залеза на слънцето, за да може да ги докладва на МагиПол.
Не ми беше до смях – по-скоро пищях от ужас, но тълкуването на Амалия ми хареса повече.
– Освен това – продължи сурово Амалия – договорите с демоните са доживотни. Не можеш просто да се откажеш от…
– Всъщност, можеш – прекъсна го Травис. – Полицията на МПД е потулила всичко, но „Червен рум“ има специален ритуал, при който изпълнителят и демонът могат да се откажат от съществуващия си договор и да договорят нов.
– Това са глупости и ти го знаеш. Ако беше толкова лесно, изпълнителите щяха да си разменят демони като…
– Просто млъкни, Амалия.
Той нервно заобиколи кръга около нас, после спря, когато металът гръмна силно. Отдалечената стена се отвори, пропускайки слънчева светлина, и аз разбрах, че помещението е празен транспортен контейнер.
Вътре се разнесе студен бриз с мирис на морска вода, когато влезе малка група. Карлсон, клиентът на чичо Джак и човекът, който беше наблюдавал близката ми смърт в библиотеката, се спря, за да ме изучи. Новите му приближени го заобикаляха, единият с меч в ножницата на бедрото си, а другият с инфернус, опрян на гърдите му.
– Ти си тук – нервно каза Травис. – Имам момичето, така че…
Карлсон преметна ръка към Травис в знак на мълчание.
– Къде е демонът?
– В инфернуса. Поставих ѝ заклинание за объркване, както каза. Тя не може да извика демона.
Заклинание? Това беше причината за шума в главата ми? Смътно си спомнях, че в някакъв момент бях чела за аркани, които потискат мисълта, но не можех да изровя никакви подробности.
– А къде е инфернусът? – Попита Карлсон.
– Ами… – Травис се приближи до мен и опипа врата ми, пръстите му бяха студени и груби. – Това е… точно…
Осъзнавайки, че на шията ми няма верижка за инфернус, той спешно опипа гърдите и корема ми, после дръпна ризата ми нагоре, показвайки на стаята лилавия ми сутиен. Когато не намери висулката, той сграбчи предния и задния джоб на дънките ми.
– Къде, къде… – изпъшка той отчаяно.
Изражението на Карлсон беше по-студено от минусова буря.
– В нито един момент през последните четири часа не си потвърдил, че тя има своя инфернус?
– Кой изпълнител би отишъл някъде без него? – Измърмори Травис трескаво. Той грабна тиксото и го отлепи от лицето ми. – Къде е твоят инфернус, Робин?
Задъхах се, а сълзите пареха очите ми.
– Къде ти е инфернусът? – Викът му се разнесе из металната стая.
Притисната назад, аз заеквах объркано, но не можех да свържа едно цялостно изречение.
– Къде е?
Карлсон сгъна ръце.
– Направил си ѝ заклинание за объркване. Тя не може да отговори.
Травис се запъна към работодателя си.
– Ако не го е донесла в гилдията, значи го е оставила в мотела. Знам къде е стаята им. Мога…
– Доказа, че си изключително некомпетентен – намеси се Карлсон. – Предоставих ти двама добри мъже, за да заловите нея и демона ѝ от улиците, а вие не успяхте да се справите дори с това.
Главата ми забуча. Да ни залови на улицата. Гласовете, които Зилас и аз бяхме чули. Магьосникът, който беше изстрелял заклинание към мен.
– Изпратете Бартоли в мотелската ѝ стая, за да вземе инфернуса – каза Карлсон на мъжа с меча. – Ние се връщаме. Момичетата идват с нас.
Мъжът с меча кимна и стаята просветна, когато той отвори вратата. Главата ми се завъртя и затрещя, а следващото нещо, което разбрах, беше, че непознат реже свинските опашки на китките ми. Той хвана задната част на пуловера ми и ме измъкна от транспортния контейнер.
Примижах болезнено. Тежки облаци закриваха слънцето и не можех да отгатна времето – някъде от средата на сутринта до средата на следобеда.
Мъжът, който държеше пуловера ми, ме бутна напред. Зад нас Амалия псуваше някого. Близо дузина мъже чакаха – Карлсон, както и група изпълнители и шампиони. Толкова много. Безнадеждността повлече изкривените ми мисли, но заклинанието на Травис за объркване заглуши страха ми.
– Все пак няма да се борим с този демон? – Измърмори един изпълнител. – По дяволите, очаквах го с нетърпение.
– Младият Травис не е успял да се увери, че момичето има инфернуса със себе си. – Карлсон провери телефона си, после го пъхна в джоба на сакото си. – Това обаче не е пълна загуба.
Похитителят ми ме насочи по неравната настилка на широк парцел, който граничеше с океана. Бетонен кей стърчеше в тъмносивите вълни, а от другата страна на пристанището покрай брега бяха акостирали гаргантюански товарни кораби. Изоставени транспортни контейнери, легла на камиони и стари тракторни ремаркета ограждаха парцела, а вляво от нас се издигаше огромна сива сграда – фабрика или производствено предприятие.
На късия кей беше закотвена лъскава бяла лодка, достатъчно голяма, за да превозва петнайсет души. Паниката проряза шума в главата ми и ясно видях съдбата си: отвлечена от най-лошата и най-могъща престъпна гилдия на западното крайбрежие, качена на лодка, пренесена в международни води… и никога повече не видяна.
Ако бях запазила инфернуса, това щеше ли да се случи? Щеше ли Зилас да ме спаси още в Големия гримоар? Щеше ли да ме спаси, докато Травис държеше мен и Амалия в плен в контейнера за превоз? Но аз го бях оставила, страхувайки се да поема отговорност за създанието, което бях пуснала на свобода.
– Побързайте да ги качите на лодката – изръмжа Карлсон. – Искам да…
Миг червено – и лодката се взриви.
Бумът се стовари върху тъпанчетата ми като пробождащи ножове. Огнено кълбо с багри се издигна нагоре и избълва черен дим. Мъжете се спънаха в шок, после единият изкрещя в ужасяваща агония. Когато разбойниците се завъртяха към звука, друг мъж изкрещя. Кръвта замъгли въздуха и един митичен човек се срина.
От него се изстреля тъмно петно, а от призрачните нокти се разнесе червена магия.
– Демон! – Изрева някой.
Избухна хаос – изпълнителите грабнаха висулките си, а шампионите извадиха оръжия. Зилас се плъзна по бетона, опашката му се отскубна и той скочи върху гърба на един строителен предприемач, счупи врата му и отскочи от падащия мъж. Приземи се върху раменете на следващия митичен, а шестсантиметровите му пурпурни нокти изчезнаха в гърлото на мъжа.
Червената магия пламна, докато демоните се материализираха около нас.
Зилас скочи от срутващия се мъж, плъзна се встрани от размахания меч – който вместо това удари друг демон – и се стрелна право към мен.
Той удари мен и похитителя ми. Паднахме в плетеница от крайници, след което се завъртях във въздуха, а през гърдите ми премина стоманена лента. Светът спря главоломно. Зилас ме притисна към торса си, докато се насочваше към улицата.
– Ori impello potissime! – Изкрещя един магьосник.
Невидима сила ни удари като таран. Всичко отново се завъртя бясно и аз се блъснах в бетона, а ударът разтърси гърба ми. Изтръпнах, когато два демона нападнаха Зилас, който се беше приземил наблизо.
Той се гмурна, плъзна се под дългите крака на един демон и се появи зад него. Още един бърз скок – и един човек загина под ноктите му. Демонът на изпълнителя се разтвори в пурпурна светлина.
Изправих се на крака, трепереща и слаба, но с чудодейно чиста глава. Удар от още Аркан бе развалил заклинанието за объркване на Травис. Или нещо такова. Завъртях се, търсейки Амалия…
Травис се втурна от нищото, сграбчи косата ми и дръпна главата ми назад. Студено, остро острие притисна гърлото ми.
– Спри или ще я убия! – Изкрещя той.
Зилас отскочи от раменете на тежък мъж с инфернус на гърдите, приземи се на паважа в пристъп и обърна светещи малинови очи към Травис. Последната му жертва се сгромоляса на купчина, главата ѝ се люлееше със счупен врат. Друг демон се стопи в червена мъгла, вряза се в трупа и избледня.
Всичко изведнъж бе неподвижно, тишината се нарушаваше само от задушаващото бълбукане на мъж, който изпускаше кръв на няколко метра от него. Половината от митиците на Червения рум бяха мъртви. Така бързо, Зилас беше убил половината от тях.
Травис държеше ножа до гърлото ми, а острието му разрязваше първите слоеве на кожата ми. По шията ми премина мокър гъдел. Пулсът ми заби отчаяно, докато се взирах в Зилас, развълнувана, че е дошъл, ужасена, че е закъснял.
Лицето му, обикновено толкова човешко, беше твърдо и студено, кучешките му зъби проблясваха, гладът за насилие се носеше от него на вълни.
– Защо демонът спря? – Попита Карлсон, тонът му беше нисък и предпазлив.
– Договорът ѝ – отвърна Травис, дишайки тежко – изисква демонът да я защитава. Ако помръдне, ще я убия, така че не може да направи нищо.
Паниката се разрази в главата ми. Откъде знаеше това? Единствените хора, които знаеха подробности за договора ни, бяхме аз, Зилас и…
Погледът ми се стрелна към Амалия, отдалечена на няколко дълги крачки. Един висок, слаб мъж беше хванал ръката си за гърлото ѝ. При изявлението на Травис очите ѝ се разшириха от ужас и тя ме стрелна с виновен поглед. Колко ли му беше казала? Знаеше ли той, че Зилас и аз нямаме клауза за изгнание?
Разхождайки се до мен, Карлсон разглеждаше Зилас като художник, който изучава последната си картина – критично, оценяващо, признателно. А под това в тясното му лице и тъмните му очи гореше похотлива алчност.
– Е – промърмори мъжът – това улеснява нещата. Можем веднага да пристъпим към замяната на договора.
Зилас не реагира, все така приклекнал и неподвижен. Той нямаше да помръдне – магията на договора не му позволяваше да изложи живота ми на опасност. Докато аз бях безпомощна, той също беше безпомощен.
Карлсон огледа останалите си мъже, като не виждаше телата.
– Леонард, готов ли си да се справиш с този демон?
Друг митичен човек пристъпи напред – дебеломускулест, с брада, която се подаваше над челюстта му, докато се усмихваше.
– Повече от готов съм. Този дявол може и да е малък, но с такава скорост възможностите са безкрайни.
– Перфектен убиец – съгласи се Карлсон. – Демоне, ще се подчиниш на нов договор с Леонард и на условията, които определим, или момичето ще умре.
Очите на Зилас пламнаха от сила, двойни петна от разяждаща лава. Гняв, по-дълбок и по-студено злобен от всичко, което бях виждала досега, изкриви лицето му и вятърът го смрази. Температурата падна под нулата, лед замръзна по паважа около краката му.
Изтръпнах от ужасяващо отрицание. Зилас се беше заклел никога да не се подчинява на хората. Предпочиташе да умре, отколкото да бъде поробен, и се беше съгласил на договор с мен само защото можеше да запази самостоятелността си. Но сега щеше да я загуби. Заради мен, защото беше длъжен да ме защитава, той щеше да предаде ума и тялото си на Червения рум. Магията на договора щеше да го принуди да се подчини.
Мрачният поглед на Карлсон намери моя.
– Робин Пейдж, ти ще се откажеш от договора си с този демон.
Взирах се упорито в Зилас, мислейки силно и ясно в мислите си.
„Те няма да ме убият. Искат те и мислят, че съм ти обещала душата си.“
Малиновите му очи се свиха, но той не помръдна. Уверението ми сигурно не е достатъчно. Докато ножът беше на гърлото ми, съдбите ни бяха единствено в моите ръце. Ужасът ме заля, отслабвайки краката ми, но аз принудих една-единствена прошепната дума да премине през изтръпналите ми устни.
– Не.
Карлсон се отметна на петите си.
– Какво каза?
Преглътнах болезнено.
– Не. Няма да дам договора си.
– Нямаш избор.
Но аз имах. Не можех да го предам на тези мъже. Не можех да го хвърля в най-големия му кошмар, в съдбата, от която най-много се страхуваше.
– Робин – прошепна Травис, отмествайки ножа от врата ми, но държейки острието близо до него – просто се откажи от демона. Ти дори не си искала този договор. Можеш да се върнеш към нормалния си живот.
Стиснах челюстта си и запазих мълчание.
Карлсон изпусна тежък, гневен дъх.
– Няма да е нужно много, за да я пречупим. Леонард?
– Да, шефе?
– Започни бавно. Намалете кръвта до минимум.
Мъжът се приближи до мен, а сърцето ми се ускоряваше с всяка негова стъпка. Той хвана дясната ми ръка. Изтръпнах, а юмрукът на Травис се стегна в косата ми. Леонард погали пръстите ми, сякаш ме успокояваше, после взе малкия ми пръст и започна да го огъва назад. Болка го прониза. Дъхът ми изсвистя през стиснатите ми зъби.
Той го огъна още повече. После още повече. Ръката ми се сви, опитвайки се да освободи ръката си. Той я огъна под прав ъгъл и ставата се отпусна с трясък.
Изкрещях.
Зилас оголи зъби и опашката му се размърда веднъж, но движението бързо се задуши.
– Предай демона – нареди Карлсон.
– Не – изпъшках аз.
– Това е само загрявка, момиче – предупреди Леонард. – Ще стане само по-лошо.
Знаех това, но то не променяше нищо.
Той сграбчи безименния ми пръст. Изви го назад. Вече бях изкрещяла, когато той се счупи.
– Откажи се от демона – заповяда отново Карлсон – и ще те пуснем.
– Не.
Когато Леонард извади средния ми пръст от ставата, не успях да сдържа треперещите си ридания. Травис отмести ножа по-далеч от гърлото ми, преди да се пробода.
– Откажи се от демона.
– Не! – Изкрещях, а дъхът ми се задъхваше от мъчително ридание. Не бих го направила. Зилас беше готов да умре, за да избяга от поробването. Как можех да се откажа от неговата автономност? Не знаех какво ще се случи, какво ще направят с мен, но не можех да го предам.
През замъгленото от сълзи зрение намерих светещите му очи и се закотвих, когато мъчителят хвана показалеца ми.
„Убий ги всички“ – помислих си толкова ясно, колкото можах. „При първия удобен случай.“
Опашката му потрепна, а погледът му се впи в моя. Връзката между нас пламна горещо, невидима нишка, която свързваше съдбите ни. Багряна светлина засия по пръстите му и полупрозрачните нокти, които ги завършваха. Опашката му се плъзна бавно по паважа. Двайсетте метра между нас зейнаха още по-широко.
Мъчителят ми изтръгна пръста ми назад и от гърлото ми се изтръгна нов писък.
Зилас се изстреля от бетона като тъмно петно.
– Спри! – Изръмжа Травис. – Спри или…
Карлсон сграбчи ръката на Травис и запрати ножа си към мен. Зилас профуча през последните метри, а магията пламна по ръцете му.
Той се блъсна в мен и силата разкъса света около нас.
Докато заклинанието му изхвърляше митиците назад, ръцете му се сключиха около мен. Той отскочи от хората, приземи се леко и спринтира, а вятърът ни разкъсваше. Викове, крясъци. Блещукаща магия. Забързани стъпки, замайваща инерция, после светлината угасна. Метална врата се затръшна и червената сила пламна.
Гърбът ми се удари в твърдия под. Зилас коленичи над мен, а лицето му запълни зрението ми. Ръцете му бяха върху гърлото ми и стискаха.
– Дръж се, Пайлас – прошепна той.
Не можех да помръдна. Крайниците ми бяха отслабнали, главата ми се въртеше, а сърцето ми гърмеше по-силно, отколкото някога съм го чувала.
Алената магия се отразяваше от металните стени. Гореща сила задушаваше кожата ми под ръцете му. Тя обвиваше ръцете му в променящи се линии, а концентрацията стягаше челюстта му. Погледът му се стрелна по гърлото ми и устните му се раздвижиха с думи, които не можех да чуя.
Чувах само бягащото си, бумтящо сърце. Заекващия ми, затихващ пулс.
Червената светлина пламна. Агонията ме пронизваше в гърлото, а мъчението се превръщаше в ад. Свих се в конвулсии, крайниците ми се размахаха яростно, а Зилас се спусна надолу, притисна тялото ми към пода със своето, все още смазвайки гърлото ми в мощните си ръце. Мъчителното изгаряне се втурна надолу по шията ми и в гърдите ми, където запали нов огън. Изкрещях, когато костите ми се превърнаха в магма вътре в мен, изпепелявайки вътрешностите ми.
После всичко свърши. Лежах задъхана, болеше ме навсякъде, докато нервите ми постепенно се възстановяваха. Единствената агония, която продължаваше, беше пулсиращата ми дясна ръка. Преглътнах, гърлото ми се сви срещу пръстите му.
Легнал отгоре ми, с тежестта си, тежък и топъл, той предпазливо отпусна врата ми. Кръвта покриваше пръстите му и обливаше дланите му, а капките се стичаха стабилно върху металния под. Ръката ми се плъзна нагоре. Плъзгайки се по хлъзгавата кръв, открих тънкия хребет, дълъг два сантиметра, където ножът беше прерязал гърлото ми. Там, където Карлсон беше забил острието, когато Травис не беше успял да го направи.
Мислел е, че като ме убие, ще спре Зилас. Че моята смърт и клаузата за изгнание ще ги спасят от гнева на Зилас.
– Те няма да преживеят гнева ми – изръмжа тихо Зилас.
– Казах ти да не се месиш в главата ми.
В тъмното пространство се разнесе метален бум и аз погледнах покрай него. Бяхме отново в транспортния контейнер, вратите бяха затворени и светеха с демоничен кръг, изпълнен с руни. Още един мощен удар се стовари върху стоманата.
– Защо ме остави, Пайлас?
Вниманието ми отново се насочи към него, лицето му бе надвиснало над моето. Беше се подпрял на лактите си, тежестта му ме притискаше, носовете ни бяха на сантиметри един от друг. С тези пурпурни очи, втренчени в моите, не можех да скрия истината – нито от него, нито от себе си.
Не знаех какво да кажа, как да се обясня. И пак имаше само едно обяснение.
– Защото съм zh’ūltis – промълвих примирено.
Ъгълчето на устата му се дръпна нагоре.
– Казвал съм ти го.
– Да.
– Но ти продължаваш да не си съгласна.
– Така е, но ти през цялото време беше прав.
Погледът му се плъзна по чертите на лицето ми, сякаш ги преценяваше, след което се надигна, разпъвайки бедрата ми. Намери дясната ми китка и я вдигна. Червата ми се свиха при вида на пръстите ми. Наведени назад. Изкривени. Неподвижни.
Затегна хватката си върху ръката ми и хвана показалеца ми.
– Затвори зъбите си, Пайлас, за да не си прехапеш езика.
Свих челюстта си секунда преди той да издърпа пръста ми направо. Изпищях през стиснатите си зъби. Още един бум удари контейнера, разтърсвайки пода, но Зилас го пренебрегна, докато изправяше пръстите ми един по един.
Дишах бързо и чаках болката да отшуми. Той притисна ръката ми, като леко натискаше ставите, за да се увери, че костите ми са правилно подредени. Погледнах го, а погледът ми беше замъглен от пресни сълзи. Най-силният взрив досега разтърси целия контейнер. Заклинанието, което Зилас беше направил на вратите, се разтресе от удара и аз се затиснах от нова вълна на страх.
– Какво сега? – Прошепнах.
– Хм. Мисля, че каза… да ги убием всички. – Той проблесна с кучешките си зъби, на лицето му се изписа дивашка свирепост. – Ще го направя.
– Но как? Все още има толкова много от тях. – Двама шампиони, четирима изпълнители, четирима демони, Карлсон и Травис. Дванайсет противници, а освен това Амалия беше в опасност и също се нуждаеше от помощ.
Зилас ме погледна отстрани, после посегна към бедрото си. С едно завъртане освободи верижката на инфернуса от колана си и окачи медальона на врата ми.
– Пайлас, можеш ли да направиш отново заклинанието за ярка светлина?
– Трябва ми нещо, с което да рисувам. Нещо като… – Видях как капка кръв се стича по ръката му. Лежах в локва от нея. – Да, но ако ми кажеш какво имаш предвид, може би ще успея да направя нещо по-добро от светлинно заклинание.
Докато той се усмихваше, злобен и нетърпелив да причини смърт, аз хванах висящия инфернус. Този път нямаше да се опитам да го спра. Този път щях да му помогна да защити и двама ни.
Назад към част 26 Напред към част 28
