ГЛАВА 27
Бум. Контейнерът се разтресе силно, докато ударите продължаваха. Вратите, които се крепяха от светещото заклинание на Зилас, се сгромолясаха.
Пред клатещите се врати бях нарисувала със собствената си кръв руна, широка три фута. Ужас. Дори и да знаех, че свръхбързата лечебна магия на Зилас е поправила врата ми и е попълнила кръвта ми, все още се плашех, че толкова много от това, което трябваше да бъде в тялото ми, е по пода. Болезнена жажда сви гърлото ми.
Стиснах ръцете си върху раменете му. Той беше приклекнал точно зад руната, а аз се бях вкопчила в гърба му с крака, притиснати около кръста му. Багрите на ноктите му се протегнаха от пръстите му и той вдигна едната си ръка към вратата, когато поредният мощен удар я разтърси.
– Готова ли си, Пайлас? – попита той.
– Да – отвърнах рязко. Пулсът ми се учести, гърлото ми пресъхна, а крайниците ми трепереха от адреналин. Но Зилас знаеше какво прави. Той не започваше битки, които не можеше да спечели.
Силата пламна по дланта му и пропълзя нагоре по ръката му в усукани вени, които проблясваха през ръкава и бронята му. Около върховете на пръстите му се образува кръг, в чийто център проблясваха руни.
– Сега – каза той и от ръката му изскочи червена ивица сила, която удари вратите и ги отвори.
– Лус! – Извиках, стискайки очи.
Руната ми пламна в нажежен блясък, който проблясваше през клепачите ми. Докато мъжете отвън, заслепени от заклинанието, крещяха от болка и тревога, Зилас скочи напред. Той все още можеше да вижда; с инфрачервеното си зрение не беше затруднен нито от липсата на светлина, нито от излишъка ѝ.
Излетяхме навън в студения морски бриз, ръцете ми отчаяно се увиха около раменете му. Той се приземи с хрущене върху бетона. Отворих очи, когато той изскочи между два демона, неподвижни, докато изпълнителите им бяха дезориентирани. Насочвайки се към първата си цел, Зилас проряза с ноктите си мъжа, който държеше Амалия.
Когато мошеникът падна, аз паднах от гърба на Зилас. Хванах Амалия за ръката и я издърпах далеч от митиците на Червения рум и техните демони. Те се бяха възстановили от светлинното заклинание и се бяха насочили към Зилас – четири демона, контролирани от четирима изпълнители, и двама въоръжени шампиони, които ги защитаваха.
Стената от грамадни мускули, рога и шипове се приближи до Зилас, а демоните се разпръснаха, за да го обкръжат.
Вдигнах ръката си. Ръкавът ми беше изпънат до лакътя, а върху кожата си бях начертала три кървави кантрипа. Най-елементарната аркана – нарисувай руната, произнеси едносричното заклинание и отприщи просто заклинание.
– „Surrige“ – заявих аз.
Невидима сила хвана най-близкия изпълнител и го вдигна от краката му. Докато той се мяташе объркано, демонът му спря всички движения.
Зилас се гмурна под неподвижния демон. Другите трима се хвърлиха към противника си, но се сгромолясаха върху съюзника си, а Зилас се насочи към четиримата изпълнители, като изпъна опашката си, за да запази равновесие. Двамата шампиони се втурнаха напред, за да го пресрещнат – единият с блестящ бродник, а другият с двойка малки, но ужасяващи бойни брадви.
Мечоносецът заби ръка около острието си и земята потрепери от магията му. Другият насочи брадвата и изкрещя заклинание.
Изпънах ръката си навън.
– „Вентос!“
Втората ми руна проблясна и вятърът изригна, блъсна шампионите и заби пясък в лицата им. Поривът едва ги накара да се спънат, но отвлече вниманието от Зилас.
Заклинанието на магьосника го пропусна на сантиметри. Спиралата от бордовия цвят на силата се удари в паважа и се взриви във вълна, която покри всичко наблизо с блестящ слой от… нещо. Крещейки яростно, терамагът измъкна меча си и земята се разцепи пред него, но Зилас вече беше скочил. Той се блъсна в мага, забивайки го в земята, докато ноктите му проблясваха.
Демоните отново се раздвижиха, като и четирите се насочиха към Зилас и двамата – вече един – шампион.
Замахнах с ръка към тях.
– „Небу…“
Амалия ме хвана за блузата и ме дръпна назад. Стрела от нажежена магия ме улучи в рамото, докато едно заклинание премина покрай мен – изстреляно от шампиона с брадвата.
– „Небулам!“ – Изкрещях толкова бързо, колкото успях да изтръгна думата.
Най-голямото заклинание на ръката ми трепна и от земята се вдигна мъглива мъгла, която се разнесе около нас. Последното нещо, което видях, беше как Зилас се обръща към останалия шампион, докато четири демона го атакуват. Формите на митиците и демоните се размиваха в мъглата.
Разнесе се писък. Металът затрещя. Друг вик на агония.
Заклинанието за мъгла вече избледняваше, твърде малко и слабо, за да издържи на морския бриз. Отново се появиха сенчести форми – двойка неподвижни статуи на демони и два демона, които все още се биеха, контролирани от последните оцелели. Зилас беше смъртоносно петно, което се стрелкаше сред тях, а по ръцете му танцуваше светеща магия.
Дх’еренит, така би нарекъл този момент. Сигурна победа.
– Внимавай! – Изкрещя Амалия.
Завъртях се. Карлсон, ниският водач на Червения рум, се насочи към мен със сребърен нож в юмрука си. Отклоних се назад, ръката ми светкавично се вдигна нагоре, а на дланта ми беше нарисувана кървава руна.
– „Импело!“ – Извиках.
Невидимото заклинание за изтласкване го удари и той се смая, а ножът бе изхвърлен от ръцете му. Той спря, очите му горяха от ярост, после протегна празната си длан, а концентрацията втвърди челюстта му.
В ръката му се появи стоманена бойна брадва.
Той пристъпи напред, а острието заблестя. Това беше брадвата на шампиона. По някакъв начин оръжието на падналия шампион сега беше в ръцете на Карлсон – и той беше почти върху мен, а смъртоносното острие беше насочено към тялото ми.
– Спри демона си – изплю той. – Сега!
Друг писък разцепи въздуха – последният изпълнител умираше. Погледът на Карлсон се стрелна към кървавото бойно поле и видях решението в очите му. Никой демон не струваше живота му. Той щеше да ме убие, за да спре Зилас.
Другата му ръка се отвори и в хватката му се появи втора бойна брадва. Той замахна с оръжията нагоре и аз се дръпнах назад, твърде близо, твърде тромаво…
Той се дръпна конвулсивно. Лицето му се отпусна, после се наклони напред. Оръжията му се удариха в земята с трясък, който отекна във внезапната тишина. Травис стоеше зад падналия мъж и държеше разпръснат от кръвта камък. Той се взираше в Карлсон, а лицето му беше бяло.
На десет метра от него Зилас стоеше сам, заобиколен от падналите си врагове. Всички демони бяха изчезнали, изпълнителите им бяха мъртви, а кръвта бе превърнала плесенясалия бетон в мрачна картина. Зилас беше целия в пръски.
Стомахът ми се сви и погледнах настрани. Толкова много смърт. Толкова много прекратени животи. Изтръпване се разпространи в мен и не знаех какво да чувствам. Трябваше ли да почувствам нещо друго освен облекчението, което ме обземаше?
Размахвайки опашка, Зилас скочи през бойното поле. Когато разчисти телата, походката му се промени в опасна, а погледът му се спря на Травис.
– Е, пайлас? – Изръмжа той, когато изражението на Травис се отпусна от ужас. – Да убия ли и този?
Изучавах Травис, който стискаше камъка си, сякаш можеше да го спаси. Амалия ме погледна умолително, отчаяно.
Затворих очи за кратко и си поех дълбоко въздух.
– Зилас, мисля, че вече са загинали достатъчно хора.
– Милосърдието е за слабите, Пайлас.
– Слабите не могат да си позволят милост. – Срещнах очите му. – Мисля, че ние можем.
Той ме погледна, после се намръщи – любимата му гримаса „толкова си тъпа, че дори няма смисъл“. Извъртях очи. Изглеждайки така, сякаш не можеше да повярва на късмета си, Травис прочисти гърлото си, за да говори, но после промени решението си. Стояхме мълчаливо, притиснати от травмата и насилието, които бяхме преживели.
– Трябва да тръгнем – предложи Амалия.
Травис кимна нетърпеливо.
– Имам кола, паркирана на улицата. Натам.
Заедно тримата тръгнахме през парцела, оставяйки зад гърба си клането и горящата лодка на Червения Рум. Зилас тръгна след нас, като търкаше кръвта по ръцете си с набръчкан от отвращение нос. Когато минахме покрай бронята на изоставен трактор с ремарке, тримата внезапно спряхме. Покрай бетонния участък минаваше път, а точно пред него на бордюра бездействаше черна кола със затъмнени стъкла.
Вратата на шофьора се отвори. От нея излезе мъж, чиито големи слънчеви очила закриваха лицето му, но ясно изразен белег минаваше нагоре по брадичката му и изкривяваше долната му устна.
– Клод? – Възкликнаха Амалия и Травис.
Партньорът на чичо Джак и негов съмишленик по призоваване се усмихна с топло облекчение.
– Амалия, Травис – и Робин – толкова се радвам, че сте в безопасност.
– Как ни намерихте? – Попита Амалия.
– Имам много контакти в различни кръгове. – Той вдигна слънчевите си очила, за да погледне към Зилас с благодарност, странно неспокоен. – Значи това е демонът от библиотеката, така ли?
– Какво правиш тук? – Попита рязко Травис.
Не бях единствената, който се чудеше какво всъщност се случва.
– Дойдох да ви освободя – да ви измъкна всички от Червения рум. – Клод махна с ръка към колата си. – Елате, деца.
Част от мен, тази, която беше изтощена, ужасена и с болно сърце, не искаше нищо повече от това да се качи в колата и да остави някой умен и опитен възрастен да поеме управлението. Но не бях достатъчно отчаяна, за да пренебрегна предупреждението в червата си, а съдейки по напрегнатия поглед, който Амалия и Травис си поделиха, те също го усетиха.
Слабата усмивка на Клод не помръдна, но очите му изстинаха. Лека промяна в изражението му, сякаш вниманието му се беше насочило другаде. Навътре…
Зилас скочи.
Той се блъсна в мен и аз се отдръпнах назад. Ударих се в земята, когато от небето се спусна червеникава сянка. Тя се стовари върху мястото, където бях застанала – там, където Зилас сега се беше присегнал, след като ме беше изхвърлил.
Чудовищните крила се разпериха, докато демонът блъскаше Зилас в бетона. Багряната сила избухна от Зилас и той се освободи, като се завъртя в мъгла – и другият демон го последва, почти толкова бързо, с дългите си ръце. Демонът и Зилас се преплетоха, ноктите им пробляснаха, после Зилас се откъсна с несигурно клатене.
Изтърколих се на крака, докато Зилас се връщаше към мен. Той се обърна, забравяйки напълно противника си. Очите му бяха тъмни, нефокусирани, празно гледащи.
Той падна, а металните му предпазители се удариха в паважа. Скочих и го хванах, докато се хвърляше напред. На колене той увисна срещу мен, с лице към корема ми, а тежестта му ме избута назад.
– Зилас? – Задъхах се, стискайки раменете му.
Атакуващият демон ни наблюдаваше, а очите му горяха като магма. Почти си бях помислила, че това е Тахеш, някак си върнат към живота, но с височина шест фута и половина този демон не беше толкова голям. Крилете му бяха по-деликатни, а опашката му завършваше с бодли, подобни на тези на Зилас. Дългата черна коса беше отдръпната от острите му черти и вързана на място с кожена ивица.
Непознатият демон подхвърли малък предмет на Клод. Призоваващият го улови – стоманена спринцовка с дебела, здрава игла. Тъмна кръв покриваше острия връх.
– Добрият призоваващ – коментира Клод, докато прибираше спринцовката в джоба си, – знае как да неутрализира демон по безопасен начин. Неутрализирането на хора обаче е много по-просто.
Демонът се обърна и сграбчи Амалия и Травис за шиите. Той ги вдигна от земята. Двамата се разпищяха, хванали се за китките на демона, а устата им безмълвно зейна.
– Не! – Изкрещях, като се вкопчих в главата и раменете на Зилас. Той слабо се хвана за краката ми и аз загубих равновесие. Паднах, приземявайки се по задник, а той се размаза в скута ми, като се гърчеше слабо, сякаш се мъчеше да помръдне.
Демонът продължаваше да души доведения брат и сестра му, Травис висеше безсилно, а краката на Амалия се свиваха в спазми.
– Не ги убивай! Моля те, недей! – Умолявах, а сълзите се разливаха по бузите ми.
Клод обмисли молбата ми, после кимна на демона. Той разтвори огромните си ръце. Амалия и Травис паднаха на земята и се сгромолясаха в безсъзнание. Дишаха ли? Имаха ли нужда от изкуствено дишане?
– Защо правиш това? – Пръстите ми се усукаха в косата на Зилас, докато мислено го молех да се изправи. Трябваше ми помощ. Не можех да направя това сама.
– Защо? – Повтори Клод. – Това е съвсем просто, Робин. Инвестирах години в придобиването на демона, който открадна под носа ми.
– Какво…
Той приклекна, така че бяхме на едно ниво на очите. Демонът му се извисяваше до него, със сгънати криле и бездейно размахваща опашка.
– С придобиването на Първия и Дванадесетия дом аз съм първият, който притежава всичките дванадесет имена от времето на баба ти призоваваща. Първият дом е най-могъщият, но Дванадесетият дом… – Погледът му премина през Зилас, свит в скута ми. – Дванадесетият дом е наистина специален.
– Как специален? – Прошепнах.
– Не съм съвсем сигурен. Отговорите се крият в безценния гримоар на майка ти.
Ръцете ми се стегнаха върху Зилас.
– Гримоарът принадлежи на мен.
– Наистина е така, затова имам предложение за вас, мис Пейдж. – Той се усмихна приканващо. – Елате с мен. Ще те науча как да оцеляваш, как да изградиш връзка на истинска сила с твоя демон и заедно ще можем да преведем гримоара на твоето семейство и да открием всички тайни, които майка ти е крила от теб.
Назад към част 27 Напред към част 29
