ГЛАВА 25
Събудих се в шест и петнайсет, отпаднала, неспокойна и с чувство за вина. Стаята беше тъмна, слънцето все още не беше изгряло, и аз седнах тромаво, със запушен нос и сухи очи. Очилата ми лежаха до възглавницата. Бях спала с дрехите си, просната върху непочистеното легло.
Погледът ми се стрелна към чекмеджето на нощното шкафче. Зилас все още беше в инфернуса. Може би, с достъпа до мислите ми, който нашият договор му беше предоставил, той знаеше, че не мога да издържа да го видя точно сега.
Може би знаеше, че ненавиждам всичко в него.
Той беше безмилостен убиец. Не му пукаше, че е убил невинен човек. Не изпитваше вина и никога нямаше да се извини. Но беше действал, за да ме защити. Беше реагирал въз основа на разбирането си за ситуацията – въз основа на информацията, която му бях дала.
Зилас беше убил Тод, но отговорността беше моя. Цялата беше моя.
Телефонът ми беше паднал от леглото. Вдигнах го, сложих очилата си и натиснах бутона за включване, за да събудя екрана. Двадесет и шест съобщения, осем пропуснати обаждания и три гласови съобщения изискваха вниманието ми.
Стомахът ми се свиваше, когато отварях текстовете. Първите десетина бяха от Амалия, която питаше какво става, но те бяха спрели в единайсет. Останалите бяха от Таемин и обхващаха по-голямата част от нощта – информираха ме, че трябва да отида незабавно, за да се видя с ГМ. Те ставаха все по-належащи всеки път, когато не реагирах.
Последният му текст ми казваше, че се прибира вкъщи, но ГМ чака в централата им и трябва да си занеса задника там възможно най-скоро, ако искам да остана в гилдията.
Отворих гласовата си поща и изслушах съобщенията – всички от Таемин и казващи същите неща като текстовете му. Звучеше раздразнен и притеснен, но не и паникьосан, ужасен или бесен. Това означаваше, че или не е знаел за Тод, или не ме подозира.
Последното нещо, което исках да направя, беше да се върна на мястото на снощното убийство, но не можех да избягвам ГМ повече, без да събудя подозрение. Въздъхнах, отлепих се от матрака и се протегнах. Гледката на празното легло на Амалия предизвика студено бодване в корема ми. Къде беше тя? Защо не се беше върнала снощи?
Върнах си телефона и набрах номера ѝ. Телефонът премина директно в гласова поща.
– Здравей, тук е Робин – казах аз. – Къде си? Моля, обади ми се или ми изпрати съобщение веднага, за да знам, че си добре. Отивам до гилдията, но ще имам телефона си.
Приключих гласовото съобщение, след което ѝ изпратих съобщение, в което казвах същото. Прехапвайки долната си устна, използвах банята, измих косата си и оплаках измачкания си костюм. Но без да се преоблека, видът ми на книжен червей щеше да трябва да се справи.
Колкото и да бях готова, се загледах в нощното шкафче. Прокраднах се, сякаш можех да разтревожа спящ звяр, плъзнах чекмеджето и надникнах вътре. Инфернусът лежеше там, където го бях оставила. Ако не го носех, можеше ли Зилас все още да чува мислите ми? Дали чакаше да го извикам?
Гърлото ми работеше, вътрешностите ми се извиваха. Бавно затворих чекмеджето отново. С последен поглед назад излязох от стаята в мотела.
Не можех да контролирам Зилас. Ако го взема със себе си, той можеше да убие отново. Според всичко, което знаех, можеше да се насоча към собствения си арест – а аз нямаше да му позволя да убива агентите на полицията, които по право защитаваха хората от излезлите от контрол демони и техните егоистични изпълнители.
С болка осъзнавах колко съм сама и се отдалечих от мотела и инфернуса.
Таксито ме закара на една пресечка от гилдията. Можех да измина цялото разстояние пеша, но това означаваше тридесет минути насаме с мислите ми.
Когато завих зад ъгъла и се изправих пред зелената тента на гилдията, се свих в тревожно очакване – но улицата изглеждаше точно както преди три дни. Предпазливо се приближих до вратата, несигурна какво да очаквам. Линии от полицейски ленти? Бялото очертание на тялото на Тод на тротоара? Единственият знак, че тук снощи е умрял човек, беше тъмно петно върху мръсния бетон. Дали е валяло или някой е отмил кръвта?
Нервите ми отново изтръпнаха. Заобиколих сградата и използвах страничния вход, както ми беше казал Таемин, като набрах шестцифрен код в панела до вратата. Изкачих се на второто ниво и надникнах в общата стая. Тя беше празна. Подобно на Таемин, изтощените членове на гилдията се бяха прибрали вкъщи, за да поспят и да се възстановят след три дни лов на Тахеш.
Продължих към третия етаж. Таемин беше казал, че офисът на ГМ се намира в края на коридора. Шест врати се редяха по безцветния коридор, всички бяха затворени, но тази точно пред тях беше отворена и разкриваше ъгъла на стоманено бюро.
Дълбок дъх. Опитах се да си спомня съветите от настоящата ми книга за самопомощ, но ми се струваше, че са минали месеци, а не седмица, откакто я бях взела за последно. Дори не можех да се сетя за някой известен мит от историята, който да ме вдъхнови, съзнанието ми беше упорито празно.
Вдигнах брадичката си, приближих се до отворената врата и надникнах вътре. На бюрото седеше мъж, съсредоточен върху монитора на компютъра си и с гръб към големия прозорец, от който се откриваше скучна гледка към улицата долу. Приличаше на викинг в делови костюм – дебел, рус, с гъста брада, дълбоко поставени очи и крив нос.
Вдигнах ръка, за да почукам на отворената врата, но той пръв погледна нагоре. По лицето му се разля изненада, а после изчезна толкова бързо, че се зачудих дали не съм си го въобразила.
– Робин Пейдж, предполагам – изръмжа той с дълбок, грапав глас. – Крайно време. Трябваше да дойдеш снощи.
– Съжалявам, сър – промълвих аз, разтърсвайки панически мозъка си. Как се казваше той? Таемин го беше споменал, но аз не можех да си спомня. Глупости, глупости, глупости.
– Сядай – нареди той, като посочи с брадата си към обикновения офис стол, който чакаше пред бюрото му. Докато потъвах в стола, той вдигна мобилния телефон до лакътя си, почука по екрана, след което го постави. Отново се втренчи в монитора си.
Изчаках още няколко секунди, след което прочистих гърлото си.
– Да, сър?
– Впечатляваща работа снощи, Пейдж – измърмори той. – Полицията току-що издаде документите за бонуса ти.
– Моята премия?
– За убийството на демона. Двеста хиляди, разделени на седемдесет и тридесет между теб и гилдията. – Той барабани с пръсти по работния плот. – Те са щедри на бонуси за необвързани демони. Искам да се уверя, че всички са възможно най-мотивирани да го премахнат бързо.
– О – казах слабо, като се мъчех да изглеждам спокойна. Всеки момент той щеше да попита за Тод. Някой беше намерил тялото и го беше преместил. ГМ трябва да знае, че Тод е бил убит. Полицията трябваше да знае. Разследването щеше да е започнало преди часове. – Това ли… това ли… за това ли искахте да ме видите?
Той погледна телефона си, чийто екран беше черен.
– Демонът ти е нова къща, така ли?
– Хм… ами, рядко се случва – застраховах се аз.
– Кой е призоваващия?
Запазих изражението си колкото се може по-неутрално.
– Съжалявам, но това е поверително.
– А какво ще кажеш за необвързания демон? Какво знаеш за него?
В мен се разнесе нова тревога.
– Какво имаш предвид?
Студените му очи се втренчиха в мен.
– Направил съм много проучвания за Домовете. Необвързаният демон съвпадаше с описанията, които намерих за Първия дом, но тази линия е изгубена, откакто призоваващите на Атанас изчезнаха в началото на миналия век.
Замръзнах, без да мога да дишам.
– Говори се, че те са единствената линия от призоваващи, която е притежавала всичките дванадесет имена. А твоят демон не отговаря на нито едно описание, което съм чел. – Той се наведе напред. – Твоят шампион не спомена ли за семейни тайни?
Устата ми увисна, а ужасът ме прикова на място. Призоваващите на Атанас. Знаех това име, но не защото някога бях чела за прочутите митове на Демоника от миналото. Атанас беше моминското име на баба ми. Майка ми веднъж ми разказа как всички жени в семейството ни са запазили името Атанас до прабаба ми, която го е изоставила, преди да емигрира от Албания. Никога не съм се сещала да попитам майка ми за тази история.
Внезапно отчаяна да си тръгна, аз заекнах:
– Получих демона си от един призоваващ. Не знам нищо за него, нито откъде е научил демонските си имена.
– Кой е той? – Попита отново ГМ, като се наведе напред. – Кажи ми сега, Пейдж, и ще мога да те защитя.
От какво да ме защити? С широко отворени очи поклатих мълчаливо глава.
– Предлагам да ти помогна, Пейдж.
– Аз не…
Електронен звън изпрати ръката ми към бедрото ми, но звукът дойде от неговия телефон. Докато той проверяваше съобщението, аз измъкнах телефона от джоба си. Амалия не беше отговорила на молбата ми за контакт.
– Жалко, че не искаш да бъдеш по-сговорчива, Пейдж – измърмори ГМ, докато седеше. Той почука по телефона на бюрото си. – Трябва да разбереш, че изграждането на мощна гилдия е скъпо. Когато се появят изгодни възможности, не мога да ги пропусна. Това е просто бизнес.
Взирах се в него, объркана.
– Сигурен съм, че щеше да бъдеш приличен актив за гилдията, но се опасявам, че не струваш толкова много като изпълнител.
Объркването ми се задълбочи.
– Съжалявам, какво…
Той махна с ръка, но жестът му нямаше смисъл. Примигнах несигурно.
Зад мен един крак затропа по килима. Когато скочих от стола, една ръка хвана рамото ми и нещо студено се притисна към тила ми.
– Ori somno sepultus esto.
Изтръпваща магия ме заля, последвана от задушаваща скованост. Крайниците ми се сринаха. Докато се свличах на пода, зрението ми се замъгли, а ушите ми се изпълниха с бръмчене.
Един стол се повлече по килима, после стъпките вибрираха по-близо.
– Не очаквах да се появи – изръмжа ГМ, гласът му беше близък, но невъзможно далечен. – Не и след като уби Тод.
– Предупредихме те, че демонът ѝ е смъртоносен. Не трябваше да пращате самотен изпълнител да я хване.
Познавах този глас. Кой… кой беше той…
– Е, сега поне не ми се налага да му плащам – промърмори ГМ. – Трябва да прикривам двама липсващи членове вместо един. Очаквам пропорционално увеличение на възнаграждението ми.
– По ваша вина вашият човек е загинал. Ние плащаме само за нея.
Рязък смях.
– Надявам се, че знаеш какво правиш, момче. Щом „Червен рум“ ти плати, значи те притежава.
Трескавият шум надви ушите ми. Главата ми се завъртя, съзнанието ми избледня, после ме нямаше.
Назад към част 25 Напред към част 27
