Ан Райс – Дяволът Мемнох ЧАСТ 19

Глава 17

– „Разтвори очите си и ме погледни“ – каза Господ. Мигновено, съзнавайки, че това може да означава пълното ми заличаване, че всичко може да е било глупост и недоразумение, аз се подчиних.
– Сиянието беше станало равномерно, славно, но поносимо, и в самата му среда, излъчвана в него, видях ясно един лик, подобен на моя собствен. Не мога да кажа, че това беше човешко лице. Лице, личност, изражение – това е, което видях, и това Високолично лице ме гледаше пряко и изцяло.
– Беше толкова красиво, че не можех да си представя да се помръдна или някога да се отвърна от него, но после започна да просветлява, започна да ме принуждава да мигам и да се боря да не си закривам очите, и да не застрашавам зрението си завинаги.
– След това светлината се приглуши; тя се сви; стана поносима и поглъщаща, но не и ослепителна за мен. И аз стоях, треперех и много се радвах, че не бях посегнал да покрия лицето си.
– „Мемнох“ – каза Бог. „Ти си се справил добре. Ти си довел от Шеол души, които са достойни за Небето; ти си увеличил радостта и блаженството на Небето; ти си се справил добре“.
– Изрекох благодарност, която всъщност беше химн на преклонение, повтаряйки очевидното, че Бог е създал всички тези души и, че по Своята милост им е позволил да дойдат при Него.
– „Това те прави много щастлив, нали“? – Попита той.
– „Само ако те прави и теб щастлив, Господи“, казах аз, което беше малко лъжа.
– „Присъедини се към ангелите, Мемнох“, каза Той. „Простено ти е, че си станал плът и кръв без мое разрешение, и ти е простено, че си лежал с дъщерите на хората. Подкрепяме те в надеждите ти за душите на Шеол. Остави ме сега и прави каквото си поискаш, но не се намесвай повече в Природата или в хората, тъй като настояваш, че те не са част от Природата, и по този въпрос грешиш“.
– „Господи“ – започнах плахо аз.
– „Да“?
– „Господи, тези души, които донесох от Шеол, защо, те са по-малко от една стотна от душите в Шеол; те вероятно са по-малко от една стотна от душите, които са се разпаднали или изчезнали от началото на света. Господи, Шеол е изпълнен с объркване и неразбиране. Това са били само избраните“.
– „Предполага се, че трябва да бъда изненадан от тази информация ли? Как може да не съм я знаел“? Той попита.
– „Със сигурност, Господи, ще ми позволиш да се върна в Шеол и да се опитам да напредна с тези души, които не са достигнали нивото на Небето. Със сигурност ще ми позволиш да се опитам да ги изчистя от всичко, което ги държи недостойни за небесното блаженство“.
– „Защо“?
– „Господи, за всеки спасен милион има милиони изгубени за Теб“.
– „Знаеш, че аз знам това, нали“?
– „Господи, смили се над тях! Смили се над хората на Земята, които чрез безброй ритуали се опитват да те достигнат, да те опознаят и да те успокоят“.
– „Защо“?
– Не отговорих. Бях онемял. Помислих си. И тогава казах: „Господи, не се ли грижиш за тези души, които се носят в объркване“?
– „Защо да се грижа“? Той попита.
– Отново не бързах. Беше наложително този отговор да се зачете. Но в промеждутъка той заговори: „Мемнох, можеш ли да ми преброиш всички звезди? Знаеш ли имената им, орбитите им, съдбата им в природата? Можеш ли да ми дадеш приблизително изчисление, Мемнох, за броя на песъчинките в морето“?
– „Не, Господи, не мога“.
– „В цялото ми Творение има същества, чието потомство наброява хиляди, от които оцелява само малка част – морски риби, морски костенурки, крилати насекоми от въздуха. Стотици, дори милиони представители на един вид могат да се родят под дъгата на слънцето за един ден, като само шепа от тях оцеляват и се размножават. Нима не знаеш това“?
– „Да, Господи, знам“. Знаех в миналите векове. Знаех кога са се развивали животните. Знаех.
– „И какво ми е това, че само шепа души стигат до небесните порти? Може би отново ще те изпратя в Шеол, във Времето. Няма да кажа“.
– „Господи, човечеството е разумно и страда“!
– „Трябва ли отново да спорим за Природата? Човечеството е мое творение, Мемнох, и развитието му, независимо дали го знаеш, или не, следва моите закони“.
– „Но, Господи, всичко под слънцето в крайна сметка умира, а тези души имат потенциала да живеят вечно! Те са извън цикъла! Те са създадени от невидима воля и знание. Господи, със сигурност в рамките на Законите те са били предназначени да дойдат на Небето, как би могло да не е така? Моля те, Господи, моля те да ми кажеш, защото колкото и да те обичам, не разбирам.
– „Мемнох, невидимите и своенравните са въплътени в моите ангели и те се подчиняват на моите закони“.
– „Да, Господи, но те не умират. И Ти ни говориш, и Ти ни се разкриваш, и Ти ни обичаш, и Ти ни позволяваш да виждаме нещата“.
– „Не мислиш ли, че красотата на Творението разкрива моята светлина на Човечеството? Не мислиш ли, че тези души, които ти самият си довел тук, не са се развили от възприемането на славата на всичко сътворено?
– „Много повече биха могли да дойдат, Господи, само с малко помощ. Броят им тук сега е толкова малък. Господи, нисшите животни, какво могат да си представят, което не могат да имат? Имам предвид, че лъвът иска месото на газелата и го получава, нали? Човешките души са замислили Всемогъщия Бог и копнеят за Него“.
– „Ти вече ми го доказа“ – каза той. „Доказа го на цялото небе“.
– „Но това са само няколко! Господи, ако бяхте само от плът и кръв, ако бяхте слезли като мен“…
– „Мемнох“.
– „Не, Господи, простете ми, но не мога да ви откажа и най-добрите си усилия, а най-добрите ми усилия в областта на логиката ми казват, че ако бяхте слезли и бяхте станали в плът и кръв като мен, щяхте да познавате по-добре тези Същества, които си мислите, че познавате, но не познавате“!
– Нямаше отговор.
– „Господи, Твоята светлина не прониква през човешката плът. Тя я бърка с животинска плът и винаги я е бъркала! Господи, може и да познаваш всичко, но не познаваш и всяка дреболия! Не можеш или не би могъл да оставиш тези души да тънат в Шеол в агония. И не би могъл да позволиш страданията на мъжете и жените на Земята да останат без контекст. Не вярвам в това! Не вярвам, че бихте го направили! Не вярвам“.
– „Мемнох, за мен е необходимо да кажа нещо само веднъж“.
– Аз не отговорих.
– „Аз съм нежен с теб“ – каза Той.
– „Да, кротък си, но грешиш, и в това също грешиш, защото щеше да чуеш как твоите хвалебствени химни се пеят отново и отново, без край и завинаги, Господи! Тези души биха могли да дойдат при теб и да пеят тези химни“.
– „Не ми трябват химните, Мемнох“ – каза Той.
– „Тогава защо пеем“?
– „От всички мои ангели ти си единственият, който ме обвинява! Който не се доверява на мен. Защо тези души, които си довел от Шеол, вярват в мен, както ти не вярваш! Това е било твоето мерило за избора им! Това, че те са се доверили на Божията Премъдрост“.
– Не можех да бъда накаран да замълча: „Знаех нещо, когато бях плът и кръв, Господи, което потвърждаваше всичко, което подозирах преди, и което потвърждава всичко, което видях след това. Какво мога да направя, Господи, да ти говоря лъжи? Да говоря с езика си неща, които са откровена лъжа? Господи, в човечеството Ти си създал нещо, което дори Ти не разбираш напълно! Не може да има друго обяснение, защото ако има такова, тогава няма природа и няма закони“.
– „Изчезни от очите ми, Мемнох. Слез на Земята и се отдалечи от мен и не се намесвай в Нищото, чуваш ли“?
– „Подложи го на изпитание, Господи. Стани от плът и кръв, както направих аз. Ти, който можеш да направиш всичко, се облечи в плът“…
– „Мълчи, Мемнох“.
– „Или ако не смееш да го направиш, ако е недостойно за Твореца да разбира във всяка клетка своето творение, тогава заглуши всички химни на ангели и хора! Замълчи ги, щом казваш, че нямаш нужда от тях, и тогава наблюдавай какво означава за теб твоето Творение“!
– „Изхвърлям те, Мемнох“! Заяви той и в един миг цялото Небе отново се появи около мен, целият Бене ха Елохим и заедно с него милионите души на спасените, а Михаил и Рафаил стояха пред мен и с ужас наблюдаваха как ме изтласкват назад право през портите и във вихъра.
– „Ти си безмилостен към творенията си, Господи мой“! Изревах колкото можех по-силно над грохота на страдалческото пеене. „Тези мъже и жени, създадени по твой образ, с право те презират, защото девет десети от тях биха били по-добре, ако никога не бяха се раждали“!
Мемнох спря.
Направи малка гримаса, само една малка много съвършено симетрична гримаса за миг, а после сведе глава, сякаш се вслушваше в нещо. После бавно се обърна към мен.
Аз задържах погледа му.
– Точно така би постъпил, нали? – Попита ме той.
– Бог да ми е на помощ, – казах аз, – наистина не знам.
Пейзажът се променяше. Докато се гледахме един друг, светът около нас се изпълни с нови звуци. Осъзнах, че наблизо има хора, мъже със стада кози и овце, а далеч в далечината виждах стените на град, а горе на хълма – още едно малко селище. Наистина сега се намирахме в населен свят, древен, но не толкова далеч от нашия.
Знаех, че тези хора не могат да ни видят, нито да ни чуят. Не беше нужно да ми се казва.
Мемнох продължаваше да ме гледа, сякаш ме питаше нещо, а аз не знаех какво е то. Слънцето напичаше с пълна сила и двама ни. Осъзнах, че ръцете ми са влажни от кървава пот, и посегнах да избърша потта от челото си, и погледнах кръвта по ръката си. Беше покрита със слаб блясък, но нищо повече от това. Той продължи да ме гледа.
– Какво се случи! – Попитах. – Защо не ми казваш! Какво се е случило? Защо не продължаваш?
– Знаеш адски добре какво се е случило, – каза той. – Погледни дрехите си сега. Това е роба и е по-подходяща за пустинята. Искам да дойдеш там, точно отвъд онези хълмове… с мен.
Той се изправи и аз веднага го последвах. Бяхме в Светите земи, нямаше съмнение. Минахме покрай десетки и десетки малки групи от хора, рибари край малък град на брега на морето, други пасяха овце или кози или водеха малки стада към близките селища или оградени със стени заграждения.
Всичко изглеждаше много познато. Притеснително познато, отвъд дежавюто или усещането, че вече е живяло тук. Познато, сякаш вградено в мозъка ми. И сега се отнасям към всичко – дори към един гол мъж с криви крака, който крещеше и беснееше, докато минаваше покрай нас, без да ни вижда, с една ръка, свита на бастун.
Под пластовете пясък, които покриваха всичко, бях заобиколен от форми, стилове и маниери на поведение, които познавах отблизо – от Писанието, от гравюрата, от украсената илюстрация и от филмовото пресъздаване. Това беше – в цялата си оголена, изгаряща слава – свещен и познат терен.
Можехме да видим хора, застанали пред пещерите, в които живееха високо по хълмовете. Тук-там малки групички седяха на сянка под някоя горичка, дремеха, разговаряха. Откъм оградените със стени градове се чуваше далечен пулс. Въздухът беше изпълнен с пясък. Пясъкът нахлу в ноздрите ми и полепна по устните и косата ми.
Мемнох нямаше крила. Дрехите му бяха изцапани, както и моите.
Мисля, че носехме ленени дрехи; те бяха леки и въздухът преминаваше през тях. Дрехите ни бяха дълги и незначителни. Кожата ни, формите ни бяха непроменени.
Небето беше яркосиньо и слънцето ме заслепяваше така, както би могло да заслепи всяко същество.
Потта се усещаше редуващо се като приятна и непоносима.
И си помислих, мимолетно, как във всеки друг момент бих могъл да се удивлявам на самото слънце, на чудото на слънцето, отказано на децата на нощта, но през цялото това време дори не бях помислял за това, нито веднъж, защото след като бях видял Светлината на Бога, Слънцето беше престанало да бъде тази Светлина за мен.
Вървяхме нагоре към скалистите хълмове, изкачвахме се по стръмни пътеки, пресичахме скални откоси и изпочупени дървета и накрая под нас и пред нас се появи огромно петно от неполивен пясък, който гореше и се местеше бавно от безпокойния вятър.
Мемнох спря на самия праг на тази пустиня, така да се каже, на мястото, където щяхме да напуснем твърдата земя, колкото и да беше скалиста и неудобна, и да преминем в меката суша на пясъка.
Аз го настигнах, тъй като бях изостанал малко. Той ме обгърна с лявата си ръка и пръстите му се разтвориха здраво върху рамото ми. Много се радвах, че го направи, защото изпитвах предвидимо притеснение; всъщност в мен се надигаше ужас, предчувствие, толкова лошо, колкото никое друго, което някога съм познавал.
– След като Той ме изгони – каза Мемнох, – аз се скитах. – Погледът му беше насочен към пустинята и това, което изглеждаше безплодни, пламтящи остри скали в далечината, враждебни като самата пустиня.
– Скитах по начина, по който ти често скиташ, Лестат. Безкрил и с разбито сърце, аз се скитах из градовете и народите на земята, из континенти и пустини. Някой път мога да ти разкажа всичко това, ако желаеш. Сега това е без значение.
– Позволи ми да кажа само това, което е от значение, че не посмях да се направя видим или познат на човечеството, а по-скоро се скрих сред тях, невидим, без да смея да приема плът от страх да не разгневя отново Бога; и без да смея да се включа в човешката борба под каквато и да е маска, от страх от Бога и от страх какво зло мога да причиня на хората. Заради същите страхове… не се върнах в Шеол. По никакъв начин не исках да увеличавам страданията на Шеол. Само Бог можеше да освободи тези души. Каква надежда можех да им дам аз?
– Но аз виждах Шеол, виждах неговата необятност, усещах болката на душите там и се удивлявах на новите, сложни и постоянно променящи се модели на объркване, създавани от смъртните, когато те напускаха една вяра, секта или изповедание след друго, за да се отправят към това мизерно поприще на мрака.
– Веднъж ми хрумна горда мисъл – че ако наистина проникна в Шеол, бих могъл да науча душите там толкова задълбочено, че те самите да го преобразят, да създадат в него форми, измислени от надеждата, а не от безнадеждността, и след време от него да се създаде някаква градина. Със сигурност избраните, милионите, които бях отвел в Рая, бяха преобразили своята част от мястото. Но какво ще стане, ако не успея да го направя и само задълбоча хаоса? Не смеех. Не смеех, от страх пред Бога и от страх пред собствената си неспособност да осъществя такава мечта.
– Формулирах много теории по време на моите странствания, но не промених мнението си за нищо, в което вярвах, което чувствах или което бях говорил с Бога. Всъщност често Му се молех, въпреки че Той мълчеше напълно, като Му казвах колко много продължавам да вярвам, че е изоставил най-хубавото си творение. А понякога от умора само пеех хвалебствени песни за Него. Понякога мълчах. Гледах, слушах… гледах… Мемнох, наблюдателят, падналият ангел.
– Малко подозирах, че спорът ми с Всемогъщия Бог едва започва. Но в един момент се оказа, че се скитам обратно към самите долини, които бях посетил за първи път и където бяха построени първите човешки градове.
– Тази земя за мен беше земята на началото, защото макар че в много земи бяха възникнали велики народи, именно тук бях легнал с дъщерите на хората. И тук бях научил нещо в плътта, което все още смятах, че Бог сам не знае.
– Сега, когато стигнах до това място, аз влязох в Йерусалим, който между другото е само на шест или седем мили западно оттук, където стоим сега. И веднага ми станаха известни времената, че римляните управляват земята, че евреите са претърпели дълъг и ужасен плен и че онези племена, които водят началото си още от първите селища тук – които са вярвали в Единия Бог – сега са под краката на политеистите, които не приемат сериозно своите предания.
– А самите племена на монотеистите били разделени по много въпроси, като някои евреи били строги фарисеи, други – садукеи, а трети се опитвали да създадат чисти общности в пещерите в онези хълмове отвъд.
– Ако имаше една особеност, която правеше времето забележително за мен – тоест наистина различно от всяко друго, – това беше могъществото на Римската империя, която се простираше по-далеч от всяка империя на Запада, на която някога съм бил свидетел, и оставаше някак в неведение за Великата китайска империя, сякаш тя не беше от същия свят.
– Нещо обаче ме привличаше към това място и аз го знаех. Усещах тук присъствие, което не беше толкова силно, колкото призив, но сякаш някой ме викаше да дойда тук, но не искаше да използва цялата сила на гласа си. Трябва да търся, трябва да се скитам. Може би това нещо ме преследва и съблазнява, както аз теб. Не знам.
– Но аз дойдох тук и се скитах из Йерусалим, слушайки какво говорят човешките езици. Те говореха за пророците и светите мъже от пустинята, за споровете за закона, за пречистването и за Божията воля. Говореха за свещени книги и свещени предания. Говореха за хора, които излизат да се „кръстят“ във вода, за да бъдат „спасени“ в очите на Бога.
– И те говореха за един човек, който съвсем наскоро след кръщението си отишъл в пустинята, защото в момента, в който влязъл в река Йордан и водата се изляла над него, небето се отворило над този човек и се видяла Светлина от Бога.
– Разбира се, подобни истории можеха да се чуят навсякъде по света. Това не беше нещо необичайно, освен че ме привличаше. Че това е моята страна; и се оказах сякаш насочен да се скитам от Йерусалим на изток, в пустошта, а острите ми ангелски сетива ми подсказваха, че съм близо до присъствието на нещо тайнствено, нещо, което има общо със свещеното по начин, който един ангел би познал, когато го види, а един човек не би могъл. Разумът ми го отхвърляше, но аз вървях напред и напред, в горещия ден, без крила и невидим в самата пустош.
Мемнох ме взе със себе си и влязохме в пясъка, който не беше толкова дълбок, колкото си представях, но беше горещ и пълен с малки камъчета. Продължихме в каньони и нагоре по склонове и накрая стигнахме до малка поляна, където бяха събрани камъни, сякаш други хора бяха дошли тук от време на време. Беше толкова естествена, колкото и другото място, което бяхме избрали да останем за толкова дълго време.
Една забележителност в пустинята, така да се каже, паметник на нещо, може би.
Изчаках Мемнох да започне отново. Безпокойството ми нарастваше. Той забави темпото си, докато не застанахме на повече от един хвърлей от това малко сборище от скали.
– Все повече се приближавах – каза той – до онези знаци там, които виждаш, и с ангелските си очи, мощни като твоите, съзрях отдалеч един-единствен човек. Но моите очи ми казаха, че това не е човек, че напротив, този човек е изпълнен с Божия огън.
– Не повярвах и все пак вървях напред, все по-близо и по-близо, без да мога да се спра, а после се спрях там, където сме сега, взирайки се във фигурата, която седеше на онази скала преди мен и ме гледаше тук.
– Това беше Бог! Нямаше съмнение. Беше обвит в плът, с тъмна кожа от слънцето, тъмнокос и с тъмните очи на хората от пустинята, но това беше Бог! Моят Бог!
– И ето че седеше в това плътско тяло, гледаше ме с човешки очи и с очите на Бога, и аз виждах как Светлината изцяло Го изпълва, съдържа се в Него и е скрита от външния свят чрез плътта Му, сякаш тя е най-здравата мембрана между Небето и Земята.
– Ако имаше нещо по-страшно от това откровение, то беше, че Той ме гледаше и че ме познаваше и ме чакаше, и че всичко, което изпитвах към Него, докато Го гледах, беше любов.
– Ние пеем отново и отново песните на любовта. Това ли е единствената песен, предназначена за цялото творение?
– Гледах Го с ужас за смъртните Му части, за изгорялата Му от слънцето плът, за жаждата Му, за празнотата на стомаха Му и за страданието на очите Му в жегата, за присъствието на Всемогъщия Бог в Него и чувствах непреодолима любов.
– „И така, Мемнох“ – каза Той на човешки език и с човешки глас. „Аз дойдох“.
– Аз паднах на лицето си пред Него. Това беше инстинктивно. Просто лежах там, протегнах ръка и докоснах самия връх на резетата на сандала Му. Въздъхнах и тялото ми се разтресе от облекчението на самотата, от привличането към Бога и удовлетворението от него, и започнах главозамайващо да плача само за това, че съм близо до Него и Го виждам, и се чудех какво трябва да означава това.
– „Стани, ела да седнеш близо до мен“ – каза Той. Сега съм човек и съм Бог, но се страхувам. Гласът Му беше неописуемо трогателен за мен, човешки, но изпълнен с мъдростта на божественото. Той говореше с езика и акцентите на Йерусалим.
– „О, Господи, какво мога да направя, за да облекча болката ти“? – Казах аз, защото болката беше очевидна. Изправих се. „Какво си направил и защо“?
– „Направих точно това, което ме изкушаваше да направя, Мемнох“ – отговори Той, а на лицето Му се появи най-мечтателната и завладяваща усмивка. „Аз дойдох в плътта. Само че ти направих нещо по-добро. Родих се от смъртна жена, като сам засадих семето в нея, и в продължение на тридесет години живях на тази Земя като дете и като мъж, като в продължение на дълги периоди се съмнявах – не, дори забравях и преставах да вярвам напълно – че наистина съм Бог“!
– „Виждам те, познавам те. Ти си Господ, моят Бог“, казах аз. Бях толкова поразен от лицето Му; от разпознаването Му в маската от кожа, която покриваше костите на черепа Му. В един трепетен миг си възвърнах точното усещане от момента, когато бях зърнал лика Му в светлината, и сега видях същото изражение в това човешко лице. Паднах на колене. „Ти си моят Бог“, казах аз.
– „Сега вече знам това, Мемнох, но ти разбираш, че си позволих да се потопя напълно в плътта, да я забравя, за да мога да разбера какво означава, както ти каза, да си човек, и какво страдат хората, от какво се страхуват и за какво копнеят, и какво са способни да научат тук или горе. Направих това, което ми каза да направя, и го направих по-добре, отколкото ти някога си го правил, Мемнох, направих го така, както Бог трябва да го направи, до самата крайност“!
– „Господи, едва понасям гледката на твоите страдания“ – казах бързо, без да мога да откъсна очи от Него и все пак мечтаейки за вода и храна за Него. „Позволи ми да избърша потта от Теб. Нека ти донеса вода. Позволи ми да те заведа до нея в един ангелски миг. Нека те успокоя, измия и облека в дрехи, подходящи за Бога на Земята.
– „Не“, каза Той. „В онези дни, когато мислех, че съм луд, когато едва си спомнях, че съм Бог, когато знаех, че съзнателно съм се отказал от всезнанието си, за да страдам и да познавам ограниченията, ти можеше да ме убедиш, че това е пътят. Може би щях да се възползвам от предложението ти. Да, направете ме крал. Нека това бъде моят начин да им се покажа. Но не сега. Аз знам кой съм и какво съм, и знам какво ще се случи. И ти си прав, Мемнох, в Шеол има души, готови за Рая, и аз самият ще ги заведа там. Научих това, което ме изкушаваше да науча.
– „Господи, ти умираш от глад. Страдаш от ужасна жажда. Ето, превърни тези камъни в хляб със силата си, за да можеш да ядеш. Или ми разреши да ти донеса храна“.
– „Поне веднъж ще ме послушаш“! Каза той, като се усмихваше. „Престани да говориш за храна и пиене. Кой е човекът тук? Аз съм! Ти, невъзможен противник, ти, спорещ дявол! Засега млъкни и слушай. Аз съм в плът. Поне се смили и ме остави да си кажа думата“. Той се засмя на мен, лицето му беше пълно с доброта и съчувствие.
– „Ето, ела и ти с мен в плътта“, каза Той. „Бъди ми брат и седни до мен, Син Божи и Син Божи, и нека поговорим“.
– Направих веднага това, което Той каза, създавайки безмислено тяло, което съответстваше на това, което виждаш сега, тъй като това беше толкова естествено за мен, колкото е естествено мисленето, и си дадох подобна дреха, и осъзнах, че седя на онази скала там, до Него. Бях по-голям от Него и не се бях сетил да намаля мащаба на крайниците си, а сега го направих набързо, докато не станахме хора с равни пропорции, повече или по-малко. Бях напълно ангелски във формата си и не бях гладен, жаден или уморен.
– „Откога си в тази пустиня“? Попитах. „Хората в Йерусалим казват, че почти четиридесет дни“.
– Той кимна. „Това е приблизително точното число“ – отговори ми той. „И сега е време да започна служението си, което ще продължи три години. Ще преподавам великите уроци, които трябва да бъдат усвоени за допускане до Небето – осъзнаване на Творението и Разбирането за неговото съзнателно развитие; оценяване на неговата красота и закони, което прави възможно приемането на страданието и привидната несправедливост и всички форми на болка; ще обещая окончателна слава на онези, които могат да постигнат разбиране; на онези, които могат да отдадат душите си на разбирането за Бога и това, което Той е направил. Ще дам това на Мъжете и Жените, което според мен е точно това, което искаше да направя.
– Не посмях да му отговоря.
– „Любов, Мемнох, научих се да ги обичам така, както ти ми каза, че ще ги обичам. Научих се да обичам и да пазя, както правят мъжете и жените, и съм лежал с жени и съм познал онзи екстаз, онази искра на ликуване, за която ти говореше толкова красноречиво, когато не можех да си представя, че искам такова дребно нещо“.
– „Ще говоря повече за любовта, отколкото за която и да е друга тема. Ще кажа неща, които мъжете и жените могат да изкривят и разберат погрешно. Но любовта, това ще бъде посланието. Ти ме убеди и аз се убедих, че именно тя издига Човека над животното, макар че животинското е това, което е Човечеството“.
– „Искаш ли да им оставиш конкретни указания как да обичат? Как да спрат войната и да се обединят в една форма на поклонение“…
– „Не, изобщо не. Това би било абсурдна намеса и би провалило целия грандиозен план, който съм задействал. Това би спряло динамиката на разгръщането на Вселената“.
– „Мемнох, за мен всички ние, човешките същества, все още сме част от Природата, както казах, само Хората са по-добри от животните. Това е въпрос на степени. Да, хората крещят срещу страданието и го осъзнават, когато страдат, но в известен смисъл се държат точно като нисшите животни, в смисъл че страданието ги усъвършенства и ги подтиква към еволюционен напредък. Те са достатъчно съобразителни, за да видят стойността му, докато животните се научават да избягват страданието само по инстинкт. Хората всъщност могат да се усъвършенстват в рамките на един живот чрез страдание. Но те все още са част от природата. Светът ще се развива както винаги, пълен с изненади. Някои от тези изненади ще бъдат ужасни, други – чудни, а трети – красиви. Но това, което се знае със сигурност, е, че светът ще продължи да расте и Творението ще продължи да се развива“.
– „Да, Господи“ – казах аз, – „но със сигурност страданието е нещо зло“.
– „На какво те научих, Мемнох, когато за пръв път дойде при мен и каза, че разпадането е лошо, че смъртта е лоша? Нима не разбираш великолепието в човешкото страдание“?
– „Не“ – казах аз. „Виждам разрухата на надеждата, любовта и семейството; разрухата на душевния мир; виждам болка, която не може да се понесе; виждам как човек се огъва под това и изпада в горчивина и омраза“.
– „Не си погледнал достатъчно дълбоко, Мемнох. Ти си само ангел. Отказваш да разбереш Природата и това е твоят път от самото начало“.
– „Аз ще внеса своята светлина в Природата, чрез плътта в продължение на три години. Ще науча най-мъдрите неща, които мога да знам и да кажа в това тяло и мозък от плът и кръв; и след това ще умра“.
– „Ще умретш? Защо да го правиш? Какво имаш предвид, да умреш? Душата ти ще напусне“… Прекъснах, несигурен.
– Той се усмихна.
– „Имаш душа, нали, Господи? Искам да кажа, че ти си моят Бог в този Човешки син и светлината изпълва всяка частица от теб, но ти… ти нямаш душа, нали? Ти нямаш човешка душа“!
– „Мемнох, тези различия нямат значение. Аз съм въплътеният Бог. Как бих могъл да имам човешка душа? Важното е, че ще остана в това тяло, докато то е измъчвано и убивано; и моята смърт ще бъде доказателство за Любовта ми към онези, които съм създал и на които съм позволил да страдат толкова много. Ще споделям тяхната болка и ще познавам тяхната болка“.
– „Моля те, Господи, прости ми, но изглежда, че има нещо нередно в цялата тази идея“.
– Той отново изглеждаше развеселен. Тъмните му очи бяха изпълнени със съчувствен и тих смях. „Не е наред? Какво лошо има, Мемнох, че ще приема формата на Умиращия бог на гората, когото мъжете и жените са си представяли, за когото са мечтали и пеели от незапомнени времена, умиращ бог, който символизира самия цикъл на природата, в който всичко, което се ражда, трябва да умре“.
– „Ще умра и ще възкръсна от Мъртвите, както този бог е възкръсвал във всеки мит за вечното завръщане на пролетта след зимата при народите по целия свят. Аз ще бъда богът, който е унищожен, и богът, който е въздигнат, само че тук това ще се случи буквално в Йерусалим, а не с церемония или с човешки заместители. Самият Божи Син ще изпълни митовете. Избрах да осветя тези легенди с моята буквална смърт“.
– „Аз ще изляза от Гробницата. Моето възкресение ще потвърди вечното завръщане на пролетта след зимата. То ще потвърди, че в Природата всички неща, които са се развили, имат своето място“.
– „Но Мемнох, аз ще бъда запомнен именно с моята смърт. Моята смърт. Тя ще бъде ужасна. Няма да ме запомнят заради моето възкресение, можеш да бъдеш сигурен в това, защото това е нещо, което мнозина просто никога няма да видят или повярват. Но моята смърт, моята смърт ще изникне с пълна сила в потвърждение на митологията, подчертана от всички митове, които са я предшествали, и моята смърт ще бъде жертва от страна на Бога, за да опознае собственото си творение. Точно това, което ми каза да направя“.
– „Не, не, почакай, Господи, има нещо нередно в това“!
– „Винаги забравяш себе си и това, на кого говориш“, каза Той любезно, а смесицата от човешко и божествено продължаваше да ме обсебва, докато Го гледах, изпадайки в красотата Му и зашеметен от божествеността Му, и преодоляван отново и отново от собствената си увереност, че всичко това е погрешно.
– „Мемнох, току-що ти казах това, което никой освен Мен не знае“ – каза Той. „Не ми говори така, сякаш мога да греша. Не пропилявай тези мигове с Божия Син! Не можеш ли да се учиш от мен в плът, както се учиш от хората в плът? Нима нямам на какво да те науча, възлюбени мой архангеле? Защо седиш тук и ме разпитваш? Какъв е смисълът на твоята дума „грешка““?
– „Не знам, Господи, не знам как да отговоря. Не мога да намеря всички думи. Просто знам, че това няма да се получи. На първо място, кой ще извърши това измъчване и убийство“?
– „Народът на Йерусалим“ – каза Той. „Ще успея да оскърбя всички, традиционните евреи, бездушните римляни, всички ще бъдат оскърбени от ослепителното послание за чистата любов и това, което любовта изисква от хората. Ще покажа презрение към пътищата на другите, към техните ритуали и закони. И ще попадна в машината на тяхното правосъдие“.
– „Ще бъда осъден по обвинение в измяна, когато говоря за моята Божественост, че съм Син Божи, Въплътен Бог … и за самото си послание ще бъда измъчван с такава украса, че то никога няма да бъде забравено; смъртта ми, чрез разпъване на кръст, ще бъде същата“.
– „Чрез разпъване на кръст? Господи, виждал ли си хора да умират по този начин? Знаеш ли как страдат те? Приковават ги към дървото и те се задушават, висят така, отслабват, не могат да вдигнат собствената си тежест на прикованите си крака и накрая се удавят в кръв и болка“?
– „Разбира се, че съм го виждал. Това е често срещана форма на екзекуция. Мръсна е и е много човешка“.
– „О, не, не“ – извиках аз. „Това не може да бъде. Нали не искаш да постигнеш кулминацията на учението си с такъв грандиозен провал и екзекуция, с такава жестокост и самата смърт“!
– „Това не е провал“ – каза той. „Мемнох, аз ще бъда мъченик за това, което уча! Кървави жертвоприношения на невинно агне на добрия Бог се правят, откакто е започнало човечеството! Те инстинктивно отдават на Бога онова, което има голяма стойност за тях, за да покажат любовта си. Кой знае по-добре от теб, който си шпионирал по олтарите им и си слушал молитвите им и си настоявал да слушам! Жертвата и любовта са свързани при тях“.
– „Господи, те принасят жертви от страх! Това няма нищо общо с любовта към Бога, нали? Всички тези жертвоприношения? Децата, принесени в жертва на Ваал, и сто други отвратителни ритуали по целия свят. Те го правят от страх! Защо любовта да изисква жертвоприношение“?
– Бях стиснал устата си с ръце. Не можех да разсъждавам повече. Бях ужасен. Не можех да отделя нишката на моя ужас от цялостната задушаваща плетеница. Тогава заговорих, мислейки на глас: „Всичко това е грешно, Господи. Това, че Бог трябва да бъде така унижаван в човешка форма, само по себе си е неописуемо; но това, че на хората е позволено да постъпват така с Бога … Но дали те ще знаят какво правят, че Ти си Бог? Искам да кажа, че не биха могли… Господи, това ще трябва да се прави в объркване и неразбиране. Това означава хаос, Господи! Мрак“!
– „Естествено“ – каза Той. „Кой със здравия си разум би разпнал Божия Син“?
– „Тогава какво означава това“?
– „Мемнох, това означава, че съм се подчинил на човешкото заради любовта към онези, които съм създал. Аз съм в плът, Мемнох. В нея съм от тридесет години. Би ли ми обяснил себе си“?
– „Да умреш по този начин, това е неправилно, Господи. Това е мръсно убийство, Господи, това е кърваво ужасен пример, който трябва да се постави пред човешкия род! И ти сам казваш, че ще те запомнят с това? Повече от това, че си възкръснал от смъртта, че Божията светлина е избухнала от човешкото ти тяло и е накарала това страдание да отпадне“?
– „Светлината няма да избухне от това тяло“ – каза Той. „Това тяло ще умре. Аз ще позная смъртта. Ще премина в Шеол и там три дни ще остана с мъртвите, а после ще се върна при това тяло и ще го възкреся от мъртвите. И да, те ще запомнят моята смърт, защото как мога да възкръсна, ако не умра“?
– „Просто не правете нито едно от двете“ – помолих аз. „Наистина, умолявам те. Не се подлагай на тази жертва. Не се потапяй в най-погрешните им кръвни ритуали. Господи, приближавал ли си се някога до миризмата на жертвените им олтари? Да, казвах ти, изслушвай молитвите им, но никога не съм имал предвид, че ще се гмурнеш от голямата си височина, за да усетиш миризмата на кръвта и мъртвото животно или да видиш тъпия страх в очите му, когато му прерязват гърлото! Виждал ли си бебетата, които са тежко натоварени в огнения Бог Ваал“?
– „Мемнох, това е пътят към Бога, който самият човек е развил. Навсякъде по света митовете пеят една и съща песен“.
– „Да, но това е така, защото ти никога не си се намесил, за да го спреш, оставил си го да се случи, оставил си това човечество да се развие и то с ужас е погледнало назад към животинските си предци, съзряло е смъртността си и се опитва да умилостиви бога, който го е изоставил на всичко това. Господи, те търсят смисъл, но не го намират в това. Никакъв“.
– Той ме погледна така, сякаш съм луд, наистина. Взираше се в мен в мълчание.
– „Разочароваш ме“ – каза Той тихо и нежно. „Нараняваш ме, Мемнох, нараняваш човешкото ми сърце“. Протегна ръка и сложи загрубелите Си ръце на лицето ми, ръцете на човек, който е работил на този свят, работил е така, както аз никога не съм работил през краткото си посещение.
– Затворих очите си. Не говорех. Но нещо беше дошло в мен! Откровение, прозрение, внезапно схващане на всичко тук, което беше в грешка, но можех ли да го разбера? Можех ли да говоря?
– Отворих отново очи, оставих го да ме прегърне, усетих мазолите по пръстите му, погледнах в измършавялото му лице. Как е гладувал; как е страдал в тази пустиня и как се е трудил през тези тридесет години! О, не, това беше грешка!
– „Какво, Архангеле мой, какво не е наред“! Той ме попита с безкрайно търпение и човешко недоумение.
– „Господи, те са избрали тези ритуали, които включват страдание, защото не могат да избегнат страданието в Природния свят. Природният свят е това, което трябва да бъде преодоляно! Защо някой трябва да страда от това, от което страдат хората? Господи, душите им идват в Шеол изкривени, изкривени от болка, черни като пепел от горещината на загубите, мизерията и насилието, на които са станали свидетели. Страданието е злото в този свят. Страданието е разпад и смърт. То е ужасно. Господи, Ти не можеш да повярваш, че да страдаш по този начин би донесло някаква полза на някого. Това страдание, тази неописуема способност да кървиш, да познаваш болката и да познаваш унищожението, е това, което трябва да бъде преодоляно в този свят, ако някой иска да достигне Бога“!
– Той не отговори. Той спусна ръце.
– „Ангеле мой“ – каза Той, – „ти черпиш от мен още повече обич сега, когато имам човешко сърце. Колко си прост! Колко си чужд на огромното материално творение“.
– „Но аз бях този, който те подкани да слезеш! Как така аз съм чужд? Аз съм Наблюдателят! Виждам онова, което другите ангели не смеят да погледнат от страх, че ще се разплачат, и това ще те разгневи на тях“.
– „Мемнох, ти просто не познаваш плътта. Концепцията е твърде сложна за теб. Как мислиш, какво е научило душите ти в Шеол на тяхното съвършенство? Не беше ли това страданието? Да, те влизат може би изкривени и изгорени, ако не са успели да видят отвъд страданието на Земята, а някои може да се отчаят и да изчезнат. Но в Шеол, през вековете на страдания и копнежи, други се пречистват“.
– „Мемнох, животът и смъртта са част от цикъла, а страданието е негов страничен продукт. И човешката способност да го познава не освобождава никого! Мемнох, това, че просветените души, които си довел от Шеол, са го знаели, че са се научили да приемат красотата му, ги е направило достойни да преминат през небесните порти“!
– „Не, Господи, това не е вярно“! Аз казах. „Ти си го разбрал погрешно. Напълно. О, виждам какво се е случило“.
– „Разбираш? Какво се опитваш да ми кажеш“?
– „Но това е точно така! Ти през цялото време си знаел, че си Бог. Споменаваш за моменти, когато си мислел, че си луд, или почти си забравял, но те са били кратки! Твърде кратки! А сега, когато планираш смъртта си, знаеш Кой си и няма да го забравиш, нали“?
– „Не, няма да забравя. Трябва да бъда Въплътеният Божи Син, за да изпълня служението си, да върша чудесата си, разбира се. Това е целият смисъл“.
– „Тогава, Господи, ти не знаеш какво означава да си плът“!
– „Как смееш да предполагаш, че знаеш, Мемнох“.
– „Когато ме остави в това плътско тяло, когато ме хвърли на Дъщерите на хората да ме лекуват и да се грижат за мен, в първите векове на същата тази земя, нямах обещание, че ще ме върнеш обратно на Небето. Господи, ти не играеш честно в този експеримент. През цялото време си знаел, че ще се върнеш, че ще се върнеш, за да бъдеш Бог“!
– „И кой по-добре от мен може да разбере какво чувства тази плът“! Попита той.
– „Някой, който не е напълно спокоен, че е безсмъртният Създател на Вселената“ – казах аз. „Всеки смъртен човек, който сега виси на кръста на Голгота край Йерусалим, би знаел по-добре от теб“!
– Очите му се разшириха, докато се взираше в мен. Но той не ме предизвика. Мълчанието му ме изнерви. И за пореден път силата на Неговото изражение, сиянието на Бога в човека ме заслепи и привлече ангела в мен просто да замълча и да падна в краката Му. Но аз не исках да го направя!
– „Господи, дори когато отидох в Шеол“ – казах аз, – „не знаех дали някога ще се върна на Небето. Не виждаш ли? Не претендирам, че имам твоето разбиране за каквото и да било. Ако беше така, нямаше да говорим тук. Но нямах никакво обещание, че ще бъда допуснат обратно в Небето, не разбираш ли? Затова страданието и мракът ми говореха и ме учеха, защото поех риска, че може би никога няма да ги преодолея. Не виждаш ли“?
– Той дълго обмисляше това и после тъжно поклати глава. „Мемнох, ти си този, който не е успял да разбере. Кога Човечеството е най-близо до Бога, освен когато страда заради любовта на другия, когато умира, за да може друг да живее, когато се хвърля към сигурна смърт заради защитата на онези, които оставя след себе си, или на онези истини за Живота, на които го е научило Сътворението“?
– „Но светът не се нуждае от всичко това, Господи! Не, не, не. Той не се нуждае от кръвта, от страданието, от войната. Не това е научило Хората да обичат! Животните вече бяха направили цялата тази кървава, ужасна катастрофа помежду си. Това, което научи Хората, беше топлината и обичта към другия, любовта към детето, любовта в прегръдките на половинката, способността да разбереш страданието на другия и да искаш да го защитиш, да се издигнеш над дивотията и да създадеш семейство, клан и племе, които да означават мир и сигурност за всички“!
– Настъпи дълго мълчание. И тогава много нежно Той се засмя. „Мемнох, ангеле мой. Това, което си научил за живота, си го научил в леглото“.
– Не отговорих нито за миг. Коментарът беше зареден с презрение и хумор, разбира се. След това заговорих: „Това е вярно, Господи. А страданието е толкова ужасно за хората, несправедливостта е толкова ужасна за равновесието на умовете им, че може да унищожи тези уроци, научени в леглото, колкото и великолепни да са те“!
– „О, но когато любовта е постигната чрез страдание, Мемнох, тя има сила, която никога не може да придобие чрез невинност“.
– „Защо казваш това? Не вярвам в това! Не мисля, че го схващаш. Господи, изслушай ме. Има един-единствен шанс това да бъде доказано по моя начин. Един шанс“.
– „Ако си мислиш, че поне за миг ще попречиш на моето служение и на моята жертва, ако си мислиш, че можеш да обърнеш хода на огромните сили, които вече се движат към това събитие, тогава вече не си ангел, а демон“! Каза той.
– „Аз не питам за това“ – казах аз. „Премини през това. Възмути ги; бъди арестуван, съден и екзекутиран на кръста, да, направи всичко това. Но го направи като човек“!
– „Възнамерявам да го направя“.
– „Не, през цялото време ще знаеш, че си Бог. Казвам Забрави, че си Бог! Погреби божествеността си в плътта по начина, по който е била погребана с прекъсвания. Погреби я, Господи, като си оставиш само вярата и убеждението си в Небето, сякаш то е дошло при теб чрез Откровение, огромно и неоспоримо“.
– „Но погреби в тази пустиня истинската увереност, че си Бог. Тогава ще изтърпиш всичко така, както го изтърпява човек. Тогава ще разбереш какво е това страдание в неговата същност. Тогава от агонията ще бъде лишена цялата слава! И ще видиш това, което виждат хората, когато плътта е разкъсана и разкъсана, и тече кръв, и тя е твоята собствена. Това е мръсотия“!
– „Мемнох, мъжете умират на Голгота всеки ден. Важното е, че Божият син съзнателно умира на Голгота в тялото на човек“.
– „О, не, не“! – Извиках аз. „Това е катастрофа“.
– Изведнъж той изглеждаше толкова тъжен, че си помислих, че може да заплаче за мен. Устните му бяха пресъхнали и напукани от пустинята. Ръцете му бяха толкова тънки, че можех да видя вените им. Той дори не беше страхотен образец на мъж, а само обикновен, изтерзан от години труд.
– „Погледни се“ – казах аз, – „гладен, жаден, страдащ, уморен, изгубен във всички тъмнини на живота, истински спонтанни злини на природата, и мечтаещ за слава, когато излезеш от това тяло! Какъв урок може да бъде такова страдание? И на кого ще оставиш вината за убийството си? Какво ще стане с всички онези простосмъртни, които са се отрекли от теб? Не, моля те, Господи, изслушай ме. Ако не искаш да напуснеш своята Божественост, тогава не го прави. Промени този план“.
– „Не умирай. Преди всичко, не се оставяй да бъдеш убит! Не се обесвай на дърво като Бога на дървото в гръцките истории. Ела с мен в Йерусалим; и познай жените и виното, пеенето и танците, раждането на малки деца и цялата радост, която човешкото сърце може да побере и изрази“!
– „Господи, има моменти, когато най-твърдите мъже държат в ръцете си бебета, собствените си деца, и щастието и удовлетворението от тези моменти е толкова възвишено, че няма ужас на земята, който да може да унищожи мира, който изпитват! Такава е човешката способност за любов и разбиране! Когато човек може да постигне хармония въпреки всичко, а мъжете и жените го правят, Господи. Те го правят. Ела, танцувай с хората си. Пей с тях. Празнувай с тях. Прегърни жените и мъжете и ги опознай в плът“!
– „Жал ми е за теб, Мемнох“ – каза Той. „Жал ми е за теб, както ми е жал за смъртните, които ще ме убият, и за онези, които неминуемо ще разберат погрешно моите закони. Но аз мечтая за онези, които ще бъдат докоснати до сърцевината на душата си от моето страдание и които никога няма да го забравят, и ще знаят каква любов съм изпитвал към смъртните, че да се оставя да умра сред тях, преди да отворя портите на Шеол. Съжалявам за теб. Чувствайки се така, както се чувстваш, вината ти ще стане твърде ужасна, за да я понесеш“.
– „Моята вина? Каква вина“?
– „Ти си причината за всичко това, Мемнох. Ти си този, който каза, че трябва да сляза в плът. Ти си този, който ме подтикваше да го направя, който ме предизвикваше, а сега не виждаш чудото на моята жертва“.
– „И когато го видиш, когато видиш как душите, усъвършенствани чрез страдание, се издигат на небето, какво ще си помислиш тогава за твоите нищожни малки открития, направени в ръцете на Дъщерите на хората? Какво ще си помислиш? Нима не виждаш? Аз ще изкупя страданието, Мемнох! Ще му дам най-големия и пълен потенциал в рамките на цикъла! Ще го доведа до осъществяване. Ще му позволя да изпее своята собствена величествена песен“!
– „Не, не, не“! – Станах и се нахвърлих върху Него. „Господи, просто направи това, което искам. Продължи с това, да, ако трябва, откри това чудо върху едно убийство, направи го по този начин, ако това е Твоята воля, но погреби увереността си в Божествеността, така че наистина, наистина да умреш, Господи, така че когато забият пироните в ръцете и краката ти, да знаеш какво чувства човек и нищо повече, и когато влезеш в мрака на Шеол, твоята да е човешка душа! Моля те, Господи, моля те, умолявам те. За цялото човечество, моля те. Не мога да видя бъдещето, но никога не съм се страхувал от него повече, отколкото сега“.
Мемнох се откъсна.
Стояхме сами в пясъците, Мемнох гледаше в далечината, а аз до него, разтреперан.
– Той не го е направил, нали? – Попитах го. – Мемнох, Бог умря, знаейки, че е Бог. Той умря и възкръсна, знаейки през цялото време. Светът спори за това, разисква и се чуди, но Той знаеше. Когато забиха пироните, Той знаеше, че е Бог.
– Да, – каза Мемнох. – Той беше човек, но този човек никога не е бил без Божията сила.
Изведнъж бях разсеян.
Мемнох изглеждаше твърде разтърсен, за да каже още нещо.
Нещо се промени в пейзажа. Погледнах към кръга от камъни и осъзнах, че там седи някаква фигура – фигура на тъмнокож, тъмноок мъж, измършавяла и покрит с пясъка на пустинята, и той ни гледаше. И без нито една фибра от плътта му да е различна от човешка, Той очевидно беше Бог.
Бях се вкаменил.
Бях изгубил ориентация за място. Не знаех пътя назад или напред, нито какво се намира вляво или вдясно.
Бях вкаменен, но не се страхувах, а този човек, този тъмноок, просто ни гледаше с най-мекото съчувствие в лицето и със същото безгранично приемане на нас, което бях видял в Него на небето, когато се беше обърнал и ме беше хванал за ръцете.
Божият син.
– Ела тук, Лестат – обади се той тихо, над пустинния вятър, с човешки глас. – Ела по-близо.
Погледнах Мемнох. Сега Мемнох също го гледаше и се усмихна горчиво.
– Лестат, винаги е добра идея, независимо от това как се държи Той, да правим точно това, което казва.
Богохулство. Обърнах се, треперещ.
Тръгнах директно към фигурата, осъзнавайки всяка премятаща се стъпка през кипящия пясък, тъмната тънка форма ми се виждаше все по-ясно – уморен и страдащ човек. Паднах на колене пред Него, взирайки се в лицето Му.
– Живият Господ, – прошепнах аз.
– Искам да дойдеш в Йерусалим, – каза Той. Протегна ръка и отметна косата ми назад, а ръката беше такава, каквато я описваше Мемнох – суха, мазолеста, потъмняла от слънцето, както беше потъмняло челото му. Но гласът витаеше някъде между естественото и възвишеното, улавяше тембър отвъд ангелския. Това беше гласът, който ми беше говорил в Рая, само че ограничен до човешки звуци.
Не можех да отговоря. Не можех да направя нищо. Знаех, че няма да направя нищо, докато не ми се каже. Мемнох стоеше встрани, скръстил ръце, и наблюдаваше. А аз коленичих, гледайки в очите на Въплътения Бог, и коленичих пред Него напълно сам.
– Ела в Йерусалим – каза Той. – Няма да ти отнеме много време, може би не повече от няколко мига, но ела в Йерусалим с Мемнох, в деня на моята смърт, и виж моите страсти – виж ме увенчан с трънен венец и носещ кръста си. Направи това за Мен, преди да вземеш решение дали да служиш на Мемнох, или на Господ Бог.
Всяка част от мен знаеше, че не мога да го направя. Не можех да го понеса! Не можех да го гледам. Не можех. Бях парализиран. Непослушанието, богохулството, не това бяха проблемите. Не можех да понеса мисълта за него! Взирах се в Него, в обгореното Му от слънцето лице, в меките Му и любящи очи, в пясъка, полепнал по ръба на бузата Му. Тъмната Му коса беше занемарена, разрошена от вятъра, отметната назад от лицето Му.
– Не! Не мога да го направя! Не мога да го понеса!
– О, да, можеш – каза Той успокояващо. – Лестат, моят смел носител на смърт за толкова много хора. Наистина ли ще се върнеш на Земята без този поглед към това, което ти предлагам? Наистина ли ще се откажеш от този шанс да ме зърнеш увенчан с тръни? Кога си се отказвал от предизвикателство и помисли какво ти предлагам сега. Не, не би се отказали от него, дори ако Мемнох те подтиква да го направите.
Знаех, че Той е прав. И все пак знаех, че не мога да го издържа. Не можех да отида в Йерусалим и да видя действителния Христос, който носеше Своя кръст. Не можех. Не можех. Нямах сили, щях да мълча. Бунтът на мисълта в мен ме обричаше на пълно объркване и продължаваща парализа.
– Мога ли да погледна това? – Казах. Затворих очите си!
После ги отворих и отново погледнах към Него и към Мемнох, който се беше приближил и ме гледаше с близко, студено изражение, студено, колкото можеше да бъде лицето му, което изобщо не беше толкова студено, колкото спокойно.
– Мемнох – каза въплътеният Бог. – Доведи го, покажи му пътя, нека само да го зърне. Ти бъди негов водач, а после продължи с проверката и призива си.
Той ме погледна. Усмихна се. Колко крехък съд изглеждаше за собственото си великолепие.
Човек с бръчки около очите от жаркото слънце, с износени зъби, но човек.
– Не забравяй, Лестат – каза ми Бог. – Това е само светът. А ти познаваш света. Шеол те чака. Ти си видял света и рая, но не си видял ада.

Назад към част 18                                                                  Напред към част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!