Глава 28
– Не – прошепнах аз. – Това е истината, така че независимо от всичко, аз я искам.
– А? – Той се завъртя, дръпна ме към себе си, ръцете му бяха горещи като марки върху гърба ми. – Какво ще кажеш за тази истина? Грижа ме е единствено да те опазя, независимо кого трябва да убия. И все пак този вид егоизъм ме превръща в чудовището, за което враговете ми често са ме обвинявали, така че наистина ли искаше да знаеш това за мен?
Също толкова бързо той ме отблъсна, а устата му се извиваше с жестокост, която опровергаваше потока от емоции, който започваше да руши стените му.
– Или вместо това си толкова ужасена, колкото знаех, че ще бъдеш, когато се опитах да ти спестя това знание?
Взирах се в него, опитвайки се и не успявайки да изразя мислите си през собствената си буря от емоции. Не, не бях ужасена от брутално практичния му начин на мислене, когато ставаше дума за убийството на Самир. Трябваше да осъзная, че същата твърдост, която бе позволила на Влад да преодолее вековна трагедия, щеше да му попречи да бъде осакатен от скръб и сега, дори и да скърбеше за Самир по-късно, както бе намекнал.
Но се страхувах какво означава това за Гретхен. Влад току-що потвърди най-лошите ми подозрения за това какво ще направи, ако разбере, че мога да прехвърля заклинанието върху нея. Той щеше да види, че моят живот е срещу този на Гретхен, и за него изборът щеше да е очевиден.
Но ако намерим Мирча, всички ще спечелим, а сега имахме реален шанс да го направим. Единственото, което трябваше да направя, беше да не позволя на Влад да разбере за опцията за прехвърляне на заклинанието междувременно. Щом изведем Мирча на безопасно разстояние от похитителите му, щях да кажа на Влад, а дотогава…
Отидох при него, като се движех умишлено бавно, за да може той да прочете емоцията в очите ми, когато говорех.
– Казах ти и преди; знам, че ти си драконът, а не рицарят. И не ме интересува. В най-добрия или в най-лошия ти момент, винаги ще те обичам, Влад. – Плъзнах ръцете си около него и застанах на пръсти, така че лицето ми да е по-близо до неговото. – Ако не можеш да скърбиш за Самир, докато това не свърши, тогава аз ще скърбя за него достатъчно и за двама ни, но независимо от всичко, никога няма да спра да те обичам.
Той се наведе, преодолявайки последните няколко сантиметра между нас.
– Добре – изръмжа той срещу устните ми. – Защото отказвам да живея без теб.
Целуна ме силно, гладно и настоятелно. В същото време всичките му стени паднаха и мигновеното смазване от пълните му, нефилтрирани емоции щеше да ме накара да се спъна, ако ръцете му не бяха около мен. Облекчение и ярост, похот и любов, отчаяние и нужда, горчивина и отмъщение; всичко това ме заля, докато не почувствах, че се давя под потопа.
Отвърнах му на целувката, като изведнъж задрасках дрехите му с неотложност, която можеше да бъде моя или негова. Не можех да преценя. Знаех само, че имам нужда от него, не можех да чакам и минута повече, за да усетя кожата му върху моята или телата ни да бъдат така напълно преплетени, както бяха емоциите ни сега.
Съвсем скоро бях гола на леглото, а голото му, изгарящо тяло беше върху моето. Бях твърде погълната от желанието си, за да се забавя, затова разтворих краката си повече с искане, отколкото с покана. Той изстена в устата ми, докато аз се търках в него, подбуждайки го да изгуби и последния си контрол.
Той го направи, хващайки бедрата ми, а дълбокият му удар ме накара да извикам. Притиснах го по-силно, извих се срещу него за още, въпреки трескавия изблик на болка от размера му и липсата на предварителна игра. И все пак това беше нищо в сравнение с възторженото парене от усещането, че е в мен, или с тласъка, който разяждаше най-чувствителните ми нервни окончания, когато той еротично се притискаше към клитора ми, след като напълно се обви в дълбините ми.
Ноктите ми се спускаха по гърба му, докато се извивах по-силно срещу него. Той издаде тих, гърлен звук и ме повдигна, като се измъкна докрай, след което се засили напред, за да проникне още по-дълбоко. Рязката интензивност на удоволствието накара искрите да изникнат като капчици пот по кожата ми и той се засмя с тъмна чувственост, когато ги видя.
– Обичам колко си страстна – промълви той, докато устата му проправяше път надолу към шията ми. След това кътниците му се притиснаха към мястото, където беше пулсът ми. Той го облиза, преди да впие тези остри върхове в плътта ми и да се засили отново напред, оставяйки ме да потръпна от двойния удар на удоволствието. Той продължи в този опустошителен ритъм, като силните му удари се съчетаваха с дълбоки, чувствени засмуквания, докато съзнанието ми не се изтри от всичко друго, освен от непреодолимото удоволствие и спешната нужда от още.
Ръцете ми започнаха да се движат около тялото му, хващайки ту главата му, ту бедрата му. Не можех да спра да се опитвам да се доближа до него, въпреки че между нас нямаше въздух. Но скоро и това не беше достатъчно. Изгубена в първичните усещания, впих зъби във врата му, искайки да се изпълня с него и по този начин. От скока на удоволствието, който се разнесе през връзката ни, се разбра, че това му харесва, и в отговор аз забих кътниците си по-дълбоко в него, стенейки, докато поглъщах кръвта му.
Тази богата течност събуди нов глад в мен. Кръвта му не беше храна, но все пак беше опияняваща, опияняваща и най-вече част от него. Навлязох по-дълбоко в пробожданията, плъзнах отново кътниците си, когато те се затвориха, тъй като той заздравяваше със свръхестествена бързина, след което усетих ниския му, дрезгав смях на врата си.
– Не бъди нежна. Хапи ме по-силно.
Направих го, като ми се изплъзна въздишка, когато той увеличи темпото си и зъбите му потънаха с възхитителна грубост в гърлото ми. Скоро шията ми пулсираше толкова силно, колкото и слабините ми, и аз се люлеех срещу него с безразсъдно пренебрежение към всичко друго, освен към екстаза, който се намираше на острието на ножа между твърде голямото удоволствие и щипката болка. То ме погълна, докато не се замислих, че от искрите, които прехвърчаха от мен, чаршафите димяха, или че таблата на леглото се удряше достатъчно силно в стената, за да гръмне прозоречното стъкло.
Нуждая се от още, да, още, толкова хубаво, моля, да, да, да, да!
Викът ми съвпадна с невероятното удоволствие, което се разрази в мен. След това извиках отново при допълнителната, мигновена вълна на екстаз, когато Влад се разтрепери срещу мен, а хватката му се превърна в желязна. Клоните ми се изплъзнаха от него, докато главата ми се отдръпна назад, а устрема бе заменен от дълбока ленивост, от която крайниците ми натежаха от насищане.
Миг по-късно кътниците на Влад напуснаха врата ми и той се измъкна от мен. След това се премести, докато легнах до него, а не под него. Ръцете му, само малко по-малко разгорещени от преди, започнаха да отмятат дивата плетеница коса от лицето ми, докато ме гледаше, а най-слабата усмивка извиваше устата му.
– Изглежда, че си била права. И двамата имахме нужда от това, за да забравим за малко.
Изпуснах задъхан смях.
– Следващия път трябва да слушаш, без да спориш.
Той се засмя, продължавайки да прибира онези заблудени черни кичури от лицето ми, но аз се натъжих, докато гледах как онази предишна напрегнатост отново започва да изпълва чертите му. Не исках да се отказвам от нашия миг на спокойствие толкова скоро, но никой от нас не можеше да се скрие от реалността. Готова или не, тя беше тук, на път да се нахвърли.
И все пак не ми липсваха добри новини, които можех да споделя, за да помогна на мрачните мисли да останат настрана още малко.
– Разбрах как да се свържа с Мирча.
Той седна толкова рязко, че ме стресна.
– Знаеш ли къде е той?
– Не – казах с малка, разочарована въздишка. – И той също не знае. Похитителите му го държат в подземна пещера, така че няма никакви ориентири или идентифициращи структури. Мога обаче да говоря с него, както той е успял да говори с мен, и е готов да ни каже как да намерим хората, които знаят къде е.
Сега лицето на Влад отново беше цялото от камък. Вътрешно въздъхнах. Толкова за нашата мирна интерлюдия.
– Защо трябва да вярваме на всяка негова дума?
– Знае, че похитителите му така или иначе ще го убият, след като приключат с изпълнението на ужасните задачи – отвърнах аз. – Знае също, че със заклинанието, което ни свързва, не можеш да го убиеш, така че осъзнава, че ти си най-добрият му шанс да оцелее.
– Засега – мрачно промълви Влад. – Той трябва да знае, че ще го убия в момента, в който намерим начин да развалим заклинанието ти.
Оставих това настрана и внимателно подбрах следващите си думи, като не исках да го взривя за грехове, които е извършил преди повече от петстотин години, но и не исках да го оставя в неведение за другите мотиви на Мирча.
– Той също така все още копнее за твоето уважение, Влад, макар да знае, че за твоето одобрение не може да става и дума.
– Моето одобрение? – Повтори той с недоверие. – Той луд ли е?
– Може би донякъде – отвърнах и свих рамене. – Но някога той е бил малко момче, което те е обичало и боготворяло, и част от това малко момче все още е погребана в омразния човек, в който се е превърнал. Той знае, че презираш малодушието повече от всичко друго, така че като ти дава шанс да го намериш, ти показва, че е достатъчно мъж, за да се бори за живота си, въпреки че шансовете са много големи срещу него.
Той се вгледа в мен, като изражението на недоверие завладяваше чертите му.
– Ти вярваш в тази нелепа манипулация? Лейла, той лъже, за да ни вкара в капан.
Как можех да обясня ужасното, разяждащо душата отхвърляне, което Мирча ме бе принудил да преживея отново, без да ударя Влад в лицето с това? Нямаше как, а и без моето обяснение Влад нямаше да повярва, че предложението на Мирча е истинско. Не можех да изгубя най-добрия ни шанс да го намерим, като пощадя чувствата на Влад, така че ще трябва да се задоволя с метафоричния шамар в лицето.
– Ти беше ужасен баща за него – казах направо. – Мирча не знаеше, че не е твой син, така че единственото, което знаеше, беше, че те обичаше напълно, а ти не можеше да търпиш да си близо до него. Това разби нещо в него, което никога не е заздравяло, и знам, че той не се преструва, защото постоянните откази на баща ми също разбиха нещо в мен. Но както една никога не пораснала част от мен все още копнее за уважението на баща ми, така и Мирча все още копнее за твоето и това е последният му шанс да го заслужи.
Той се отдръпна още повече.
– Мислиш, че съм бил ужасен баща? Баща ми ме изпрати да живея с най-големия му враг в замяна на политическа сигурност, в резултат на което ме изтезаваха, изнасилваха, гладувах и малтретираха повече от десетилетие. Въпреки че те не бяха мои деца, никога не съм се отнасял зле с Мирча или другото дете на Илона. Вместо това момчетата бяха защитени, добре нахранени и добре образовани.
– Да, разбира се, че ти е било много по-зле.
И на него му е било далеч по-зле. И все пак това не отменяше преживяното от Мирча. Как можех да го накарам да разбере това? С неговото собствено ужасяващо детство, нищо чудно, че имаше проблеми с общуването. Като прибавим и това, че Влад е от тиранична средновековна култура като цяло, разбирах защо намираше искрената болка на Мирча за безсмислена.
– Но емоционалните щети понякога могат да бъдат също толкова белязани, колкото и физическото насилие – продължих аз. – По онова време това, което описваш, може да се е смятало за звездно родителство, но Мирча все пак е бил наистина наранен. И ако се замислиш, знаеш, че отхвърлянето от страна на родителите може да бъде опустошително за човека дори дълго след детството му. Дори си казал на баща ми, че няма право да те съди толкова строго, защото на първородния му син никога не му се е налагало да моли за любовта, която баща ми продължаваше да отказва на мен, помниш ли?
– Това не е същото – промълви Влад, но погледна настрани твърде бързо.
Приближих се до него, докато той трябваше да срещне погледа ми или да извърне глава, за да го избегне.
– Съжалявам, но е така. Да, нещата бяха невероятно трудни за теб и цялото ти внимание беше насочено към спасяването на страната ти, но все пак си оставил едно момче, което си мислеше, че е твой син. Понякога децата постъпват така, защото негативното внимание е по-добро от никакво внимание. В общи линии така е постъпил Мирча, ако добавим и вековете, през които е бил изкривяван от обсебения от отмъщение враг Жилегай, като в същото време е научил и много гадни магии от кой знае кого. Не казвам, че това е нормално, но казвам, че сто процента вярвам, че е направил всичко това, защото предпочита да го мразиш, отколкото да продължиш да го игнорираш.
Влад се изправи от леглото, като спря да хвърли разочарован поглед към малката стая, преди крачките му да започнат да изяждат ограниченото пространство на пода. Може би затова спалнята му в замъка беше толкова голяма. Там той имаше достатъчно място, за да се отдалечи от разочарованието си.
– Мирча можеше да дойде при мен – каза накрая той, а кинжалите на разочарованието му започнаха да се забиват в собствените ми емоции. – Ако го беше направил предварително, ако беше обяснил защо е застанал на страната на Жилегай и се е престорил на мъртъв… може би щях да му простя.
– Би ли му простили? – Попитах с още по-брутална прямота. – Ти си известен с много неща, но прошката не е едно от тях.
Той ми хвърли изтощен поглед.
– Вярно е, но в края на краищата това няма значение. Мирча се опита да те убие. Дори и да бях най-прощаващата душа, нямаше да простя това.
– Не те моля да го направиш – казах аз и също станах от леглото. – Но те моля да повярваш, че Мирча иска да го уважаваш. След като не си могъл да му го дадеш като твой доведен син, той иска да го уважаваш като твой враг. Вземи това, както и факта, че той иска шанс да живее срещу сигурната смърт от страна на похитителите си, и не мисля, че той лъже с тази следа.
Отидох при Влад и леко прокарах ръце по гърба, който беше обърнал към мен. Той отново беше затворил чувствата си. Може би все още беше обзет от гняв, а може би си спомняше времето, когато беше единственият баща, който Мирча познаваше, и преосмисляше предишното си отношение към него.
– Каква беше следата? – Попита Влад след дълго мълчание.
Затворих очи с облекчение.
– Да ликвидираме някои некроманти от групата, която го държи в плен. Очевидно те са членове на секта, която нарича себе си Аколити на Имхотеп, и всички членове знаят къде е Мирча. Ако успеем да задържим един от тях жив, ще можем да измъкнем местоположението му.
Назад към част 27 Напред към част 29
