Глава 25
Спалнята на Куин. Извънредна конференция.
Мона беше изпаднала в истерия от радост заради съобщението от Махарет. И с мое позволение веднага изпрати по електронната поща на компютъра на Куин благодарствено писмо, което някак си се разгърна на две страници, като в един момент аз поех клавиатурата, за да изложа намерението си веднага да отида на острова с децата си, за да установя какво е станало с Талтош. Мона се подписа със своето „екранно име“ Офелия Безсмъртна, но не преди да включи и името на Куин: Благороден Абелар.
Едва това беше изпратено с помощта на магията на електрониката, и вече бързо се заехме да установяваме, че Мона има силата да запалва свещи със силата на ума си, да запалва също така и подпалките в камината, и дървените трупи, и че може да левитира до тавана без никакво усилие.
Обзаложих се, че е много вероятно да може да извършва значителни пътувания по въздух, но сега нямахме време да го проверим. Що се отнася до телекинетичната сила за бутане, тя беше много силна в това отношение, можеше да ме бутне обратно към стената, ако не се съпротивлявах, а също и Куин, но отново не успяхме да го изпробваме максимално със съпротивление. Нямаше морски свинчета. Моето вокално подозрение беше, че с тази сила те лесно могат да причинят смърт на смъртен, като разбият сърцето и захранващите го съдове в тялото му без никаква трудност.
– Визуализираш го, изпращаш го, заставаш зад него с цялата сила на волята си и усещаш как те напуска.
В крайна сметка Мона и Куин щяха да научат пълния обхват на своите сили само ако ситуацията на острова включваше реална опасност. Ако не можеха да се защитят сами с пълен ефект срещу враждебни сили, със сигурност можеха да избягат със свръхестествена бързина и ловкост, а аз лесно щях да се погрижа за тях.
Сега, що се отнася до дрехите, инстинктите ми надделяха.
Имах малка теория за това какво бихме могли да намерим на острова. Изхвърлих идеята за сафари дрехите на леля Куин за Мона и ловните дрехи на Куин за него. Забравих за джунглите и далечната източна част на острова.
– Кой е най-бляскавият и най-фантастичният костюм, който притежаваш? – Казах на Куин, като през цялото време ровех из гардеробите на леля Куин.
– Ами, предполагам, че костюмът от златно ламе, който си бях ушил за празника на Хелоуин. Той е от три части, но…
– Облечи го – казах аз, – с най-хубавата риза, която притежаваш, и вратовръзка с пайети, ако имаш такава.
Най-сетне извадих от спретнатия състав на леля Куин точно това нещо: черна сатенена рокля с пристегната талия, дълбоко прорязано деколте, без ръкави, с дължина до коляното, обшита с черни щраусови пера отпред и по подгъва. Само абсолютна красавица можеше да носи такова нещо. Откъснах старинния етикет с цената и я представих на моята принцеса.
– Върви, момиче, – казах аз. – А ето и черните обувки с пайети, които да си подхождат. (Четирисантиметрови токчета, много кристали.) Хайде да тръгваме на път.
– Така ще се промъкнем до хората, които ловуват на карибски остров? – Каза тя. Тя хареса накитите. Веднага се преоблече.
Отидох до тоалетката.
Куин току-що се беше върнал в лъскавия златен костюм. Както всички костюми на Куин, изящно ушит. Момчето просто не носеше нищо, което не беше фино ушито. Факт е, че си беше намерил бледа лавандулова сатенена риза и вратовръзка с пайети и беше разкошен.
– Какво ще кажете за перлите, мога ли да ги натрупам върху нея? – Попитах.
– Абсолютно – отвърна той. Зае се с работата, като слагаше огърлица след огърлица върху главата на Мона. Виждаше се само богатството ѝ, между треперещите черни пера, закръглените ѝ малки ръце, които бяха много прасковени, и краката ѝ, които спираха дъха под разкопчаната къса пола.
Тя разтърси заплетената си коса.
– Не разбирам това – каза тя. – Не се ли предполага, че трябва да бъдем скрити и внимателни и да пристъпваме през джунглите?
– Ще бъдем – казах аз. – Но ние не сме смъртни, мило цвете. Ние сме вампири. Можеш да изтласкаш джунглата от пътя си с ума си, скъпа. А ако се сблъскаме с враждебно настроени пичове, това е перфектната броня.
(Що се отнася до мен, любими читатели, позволете ми да ви напомня, че съм в черен кожен костюм от три части, мек като масло, с лилава ролетка и най-лъскавите ботуши в християнството).
Тръгнахме да търсим остров Свети Понтика.
Аз носех Мона със себе си във въздуха, като я успокоявах, доколкото можех, и я подканях да използва собствената си сила, доколкото можех, а Куин пътуваше сам, тъй като беше много опитен в тази дарба и я използваше още от Кръщението си.
В рамките на десет минути Мона беше обвила краката си около мен, както и ръцете си, беше толкова уплашена, но това нямаше значение, тя се държеше и се учеше, а аз я държах в здравата си хватка и устоях на желанието да я дразня, като я отпусна и я държах за едната ръка (хихихи, мъжете са зверове), и се насочихме към блестящите подвижни води на Испанския материк, сега известен като Карибите.
Когато забелязах въпросния остров, бързо се спуснах надолу, докато не забелязах топографията, описана от Махарет. Още малко и гравитацията щеше да ме завладее.
Решаващият елемент беше самолетната писта с думите „Сейнт Понтикус“, изписани с огромни букви. Вероятно са избледнели за човешкото око, но ние можехме да ги прочетем. На едната писта имаше малък самолет „Сесна“, а след това още една много дълга свободна писта, подходяща за кацане на самолет.
Когато се уверих в това, се върнах нагоре, за да преценя острова като цяло, преди да се приближа до сградите.
Островът беше с овална форма. Курортът покриваше южния и югозападния бряг с формата на полумесец, с огромно поле от плаж, а останалата част от острова представляваше джунгла със скалисти скали, очевидно напълно незастроена.
Отново се спуснах ниско. Беше ясно, че на острова има изобилие от електричество.
Една огромна вила доминираше над пейзажа, с лице към най-дълбокия югозападен плаж, с обширни леви и десни крила и пет етажа с прозорци и просторни балкони. Широките ѝ тераси водеха чак до самия пясък, а стаите на долните етажи на двореца имаха френски врати и собствени малки дворове, включително скъпоценни басейни с ниски стени, и отворени порти към плажа.
От западната страна имаше гигантски плувен басейн, искрящ от подводна светлина, а на запад от него – изоставени тенис кортове.
Доста голяма гледка, а на изток нещо, което изглеждаше като огромна стопанска сграда с пристроен към нея ресторант. Можех да го разпозная по отворения бар, столовете и разпръснатите маси, макар че никой не го използваше.
След това идваше пристанището или марината, сигурно предпочитаха да казват, с огромен луксозен бял каюткомпаньон на док и много малки лодки, вързани за кея, а отвъд него – хеликоптерна площадка с нещо, което ми се стори гигантски хеликоптер.
Последна от всички и най-отдалечена от вилата беше аерогарата с избледнелите букви.
На острова се виждаха заети малки същества, които пренасяха нещо, което изглеждаше като бели щайги, между каюткомпанията и малкия самолет.
Прошепнах на Мона:
– Погледни надолу и използвай вампирските си дарби. Какви са тези хора?
– Това не са Талтош – прошепна тя в ухото ми.
– Обзалагаш се, че не са, – казах аз.
– Те носят автоматични оръжия – каза тя в ухото ми, – имат колани с оръжия.
– Права си, – казах аз. – И ножове в ботушите си, най-вероятно. Те са честна игра, разбираш ли, те са наркопирати и са мръсни.
Някои от мъжете носеха цветни бандани около челата си. Всички носеха джинси.
Расовите им характеристики варираха. Ароматът на кръв се надигна в ноздрите ми. Бях гладен за нея.
– Това е изключително пиршество! – Каза тя. – Но как ще го направим! И какво са направили с Талтош!
Усетих как сърцето ми се свива. Трябваше да се засрамя. С всяка секунда ставах все по-разгорещен.
Вдигнах я отново и тръгнах към джунглата на източния бряг, както ме беше предупредила Махарет. Целият остров не беше много голям. Човек можеше да го прекоси направо, дори като се имат предвид планинските възвишения, за около два часа. Но това е наистина много джунгла.
Стигнахме до подножието на една страхотна скала, където имаше малка плажна ивица, достатъчна да се съберем. Красиво и скучно.
Сканирах джунглата около нас. Не улових нищо ясно. Но самата гъстота на джунглата, звуците на всички малки зверове, всичко това ме притесняваше. Беше идеално място за криене, тази джунгла.
Сканирах отдалеч за гласовете на наркопиратите. Активност на телефоните. Някаква музика. Оставих сканирането ми да се разрасне. Всичко това бяха маневри на наркотици. Кабинковият крайцер беше докарал товар. Товарът щеше да излезе в самолета и коптера. Прехвърлянето беше почти приключило. Хаос от гласове. В една от стаите на вилата, а може би и в други стаи, течеше парти.
Мона беше много разтреперана.
– Ами ако са ги убили всички! – Извика тя. – Ами ако са превзели този остров?
– Ами ако са работили за Талтош – каза Куин. – Ами ако това е начинът, по който Талтош се издържат?
– Не мога да повярвам в това, – каза Мона. – Освен това Аш Темпълтън е имал богатство. Той нямаше нужда някой да му помага, за да придобие още от него. Той не би направил това. Ако имаше нужда от помощ, щеше да се свърже с Роуан и Майкъл. – Тя бързо изпадаше в истерия.
– Вземи се в ръце, Мона, – казах аз. – Информацията е на пет минути път. Що се отнася до съвета на Махарет, аз го отменям. Отивам направо в другия край на острова. Ако искаш, можеш да продължиш през джунглата към задната част на сградата, но аз искам да вляза през входната врата. Кръвта ми е твърде гореща, за да чакам. Ти с мен ли си?
– Няма да ни оставиш тук, – каза Мона. Тя все пак се вкопчи в Куин. – Можем ли да следваме твоя пример?
– Точно това имах предвид.
Куин беше явно сдържан.
– Казвам да направим това, което Махарет ни каза да направим.
– Хайде, братче, влез в действие, – казах аз. – Ние сме на висотата на морала.
Спуснахме се точно над сградата на летищния контрол. Празно. Заобиколихме я, вървейки спокойно, докато не стигнахме до огромната писта, където дроновете за наркотици тъкмо приключваха работата си с малкия самолет.
Не бихте могли да си представите по-опасни същества от това трио, в разрязаните си тениски и дънки, с видими ножове на коланите, затъкнати в тях пистолети и големи автоматични оръжия, преметнати през мускулестите им рамене.
Когато случайно ни видяха, те кимнаха и учтиво отвърнаха поглед. Дрехите напълно ги заслепяваха. Очевидно предположение, че сме гости. Неразумно да ни гледат.
След това покрай пилота се разхождаше, доста по-висок от малката тълпа, но също толкова подъл, изгорял в кафяво от слънцето, човешка стафида, въоръжен до зъби, но носещ мръсна шапка с козирка вместо кърпа.
Всички говореха бързо и малко враждебно помежду си на испански, общо взето, възмутена и настървена компания. Дали самолетът е бил претоварен? Било ли е откраднато нещо? Какво им е отнело толкова време? Долових алчността, нетърпението и всеобщото недоверие. Изобщо нищо за някакви високи деца, които са обитавали това място преди.
Пилотът ни погледна, огледа ни от глава до пети, кимна, после се върна към разговора си с триото.
– Разбирам – каза Мона под носа си, имайки предвид дрехите. Кимнах.
Прекосих разстоянието между нас, като пренебрегнах отчаяната молба на Мона да не го правя.
– И така, къде е шефът? – Попитах.
– Човече, ако ти не знаеш, откъде да знам аз? – Контрира пилотът. Смугла физиономия.
Празни черни очи.
– Аз съм извън графика. Не ме задържай.
– Къде отиваш? – Попитах.
– Вземи тази информация от Родриго – каза той. – Така или иначе не трябва да си тук. Върни се във вилата.
Родриго.
Отблъснах го от останалите, впих зъби, потърсих бързо кръвта и я измъкнах: Къде са високите, тези, които са живели тук първи? Не знам нищо. Уау, вкусен прилив на кръв към мозъка и очите ми. Плаване за една секунда. Сърцето се взриви. Хвърлих го на асфалта, мъртъв, загледан в мен, последна глътка въздух през мъртвата му уста.
Триото бандити застана в капан, после се разбяга. Засякох единия и го задържах.
Мона и Куин хванаха останалата двойка, като бързо търсеха кръвта. За секунда Мона имаше борба в ръцете си, бандитът посегна към ножа си, но тя увисна, отблъсна го и накрая го подчини, като използва повече нерви, отколкото вродена сила.
Куин беше гъвкав, мълчалив и съвършен.
– Разкажи ми за Родриго – казах на мъжа, когото държах безпомощно за врата, а пръстите ми ставаха все по-настоятелни. Дръпнах го и забих зъби, кой е на този остров?
– Шефът, майка му, жените му, това е неговото светилище, ще те нареже на парчета… Сърцето и кръвта замираха. Беше ми писнало.
Свежата кръв заплува в очите ми, възпламени мозъка ми. Наслаждавах се на нея, наслаждавах се на изтръпването в ръцете и краката си. Боен сок.
– „Те са корумпирани. Извършват гнусни дела“ – цитирах с въздишка, докато се събирахме. Куин беше зашеметен от храненето. Мона се беше олюляла.
– Те са тук от повече от година! – Прошепна тя. – Това е всичко, което успях да получа. Но къде, в името на Бога, е Мориган?
Минахме покрай хеликоптерната площадка и прилежащата ѝ сграда. Вътре имаше двама души, които си почиваха за кафе преди излитането. Една и съща форма, силно мускулести ръце, дънки ниско на бедрата, гледаха ме спокойно от парещите си чаши.
Запътих се към масата, Мона и Куин бяха вътре във вратата. Седнах:
– Знаете за какво говоря. Високите хора, които притежаваха това място, преди Родриго да го поеме. Какво се е случило с тях?
Най-ниският от двамата вдигна рамене и се усмихна:
– Питаш ли ме? Никога не съм бил тук преди миналата седмица. Това е начинът, по който работи Родриго. Питай Родриго. – Той се обърна и погледна Мона с очи, после се върна към мен със зловеща усмивка.
По-високият от двамата вдигна рамене.
– Кажи си молитвите – казах аз.
След тази малка фатална схватка се насочихме към голямата сграда на ресторанта за комунални услуги, която стоеше привидно празна и цялата осветена, баровите столове стояха празни отвън под сламения покрив, а масите бяха разпръснати по терасата с розови плочки.
Кухня от неръждаема стомана, блестящи светлини, стенещи, ръмжащи, дрънчащи машини. Аромат на почистващи препарати от бор и сапун. Плотове, покрити с подноси с мръсни чинии, миризма на загниваща храна. Огромна съдомиялна машина, която се върти.
– Хайде – казах аз, – тук няма живот.
Продължихме към огромния палат.
Трябваше да минем покрай апартаментите на приземния етаж с техните частни басейни, а тук горяха вътрешните лампи и се чуваха разговори и смях.
Долових, че някъде дълбоко в основната част на сградата звучи боса нова – мека съблазнителна музика, която пулсираше над полюшваните от бриза пясъци.
В тъмното, отвъд ниските стени на апартаментите, не се виждахме, докато се движехме, сканирайки стая след стая. Всичко това бяха наркопласьори, които изпълняваха функциите на лакеи, бодигардове, безпрекословни убийци, каквото пожелаеше шефът, закачени за огромните си телевизори или разговарящи по мобилните си телефони, или дори до кръста в басейните. Сини стени. Бамбукови мебели. Стаите им бяха ями от боклуци, момичешки списания, бутилки текила, кутии от бира, пакетирани чипсове, които се разливаха от торбички и купички.
Отчаяно търсехме информация за високите хора. Не получихме нищо за усилията си.
Искаше ми се да ги убия всички.
– Всички се отдръпнаха, всички заедно станаха мръсни, няма кой да върши добро, нито един, – се казва в четиринадесети салон. Но кой съм аз, свети Хуан Диего, за да отреждам такава съдба на тези души, които в някакво далечно бъдеще може би ще се покаят и ще станат светци на Всевишния Господ?
Въпреки това! Аз съм безмилостен човек. И те трябваше да си отидат, ако искахме да измъкнем дори един Талтош от този остров.
Освен това просто нямаше друг начин да го направим.
Събрах Мона и Куин до себе си и взривих лакеите един след друг, като усетих как силата ме напуска в мига, в който ги поразяваше. Това не беше въодушевяващо. Не беше забавно. Стана отблъскващо и единственото, което го правеше поносимо, беше отвращението ми от кожените им души.
Попаднахме на чифт, по-фантастични от останалите, хавайски ризи в стил „Маями-ретро“. Мона взе красавеца с ослепителните пръстени и голите гърди, а аз се притиснах към по-възрастният, уплашен, който в кръвта си предаде образи на разкаяние.
– Те не могат да ни дадат нищо! – Каза Мона, като избърса устните си. Очите ѝ бяха стъклени и големи. – Защо не знаят?
– Защото идват и си отиват и не знаят нищо за това, което всъщност се е случило тук – казах аз. – Ние ги разчистваме, това е смисълът. Когато големият човек се обади за помощ, няма да я получи. Продължавай напред.
Още два апартамента. Нископоставени, олюляващи се слуги. Шмъркат кокаин и слушат салса. Ядосани, че не могат да увеличат звука. Заповед на човека от главната сграда. Силата ставаше все по-трудна за контролиране и аз дадох на Куин да се заеме с тях и той ги свали бързо, избягвайки кръвта.
След това плати мръсотията!
Последният апартамент се вписа частично в тялото на основната сграда. Значително по-голям от останалите. Забравете за праховосините стени и ратановото обзавеждане. Това беше дворцова килия от чиста белота. Бели кожени дивани, столове, широко легло, натъпкано с възглавници, отрупано с лъскави списания. Вази със свежи цветя, които избухват в цветове. Стена с книги. Огромна тоалетка, отрупана с козметика. Бургундски килим. Блестящ в нощта.
И може би само най-странното същество, което някога бях виждал през дългите си странствания по планетата.
Мона очаквано изпусна дъх, а Куин решително сложи ръка на рамото ѝ.
Що се отнася до заниманието на звяра, той тракаше на компютъра си, към който имаше свързан голям принтер, и не усещаше присъствието ни повече от наркоманите в другите камери. То прекъсна работата си, за да вземе пълна чаша мляко и да я пресуши. Постави чашата на масата вляво от себе си, до голяма непрозрачна кана.
Беше високо около седем фута, очевидно мъж, макар че ми беше трудно да го определя, докато наистина не долових аромата, плътен и сладък, а лъскавата му черна коса беше подстригана може би до раменете и прибрана назад и задържана далеч от костеливото му лице от обичайната червена кърпа.
Сладък аромат. Забележителен аромат.
Имаше огромни черни очи, огромни и красиви скули и бебешка свежа кожа навсякъде. Дрехи? Блестяща сатенена тениска без ръкави, шоколадовокафяви кожени джинси, изящно зашити, огромни крака в отворени сандали. Ръце, подобни на паяци, и нокти на ръцете и краката, лакирани в блестящо метално синьо. Устата на бебето е мека и голяма.
Той си играеше деликатно с клавишите, без да ни забелязва, без да забелязва всичко, гукаше и въртеше глава настрани, докато пишеше или изчисляваше, или търсеше, или говореше, а после…
Издигна се на височината си от седем фута, завъртя се и се насочи към нас, с широко отворени, враждебни очи, с отворена уста.
– Кръвожадни ловци! – Извика той с уморен раздразнен и отвратителен глас. – Минете покрай мен, нощни глупаци, уверявам ви, че кръвта ми е горчива за вас. Какво искате да направя? Да си отрежа китката и да боядисам стълба на вратата? Преминете. Идете да пирувате с хората на този остров! Любезно не ме безпокойте повече.
Мона се стрелна през двора и около басейна, а ние тръгнахме след нея.
– Талтош! – Каза тя. – Аз съм Мона Мейфеър, майката на Мориган! Ти си излязъл от мен! В теб има мои гени! Къде е Мориган!
Клатушкайки се на петите си, той я погледна така, сякаш я съжаляваше.
– Ти си симпатично малко пискюлче, за да си такава лъжкиня – каза той с изпепеляващо презрение. – Никога през живота си не си раждала човешко същество – продължи той презрително и студено. – Ти си Кръвен ловец. Не можеш да раждаш. Защо идваш в стаята ми, за да ме лъжеш за Мона Мейфеър от всички хора, майката на Мориган? Коя си ти? Нима не знаеш къде е партито, скъпа моя? Слушай Боса Нова и отивай да танцуваш с Господаря на дрогата и избраните му слуги. Изпий кръвта им. Тя е гореща от злоба, би трябвало да ти хареса.
Контрастът между това едро костеливо бебешко свежо лице и този тъмен свободно течащ презрителен глас беше разтърсващ. Но очевидно далеч не бяхме интересни на съществото, което се канеше да седне отново на бюрото, когато Мона протестира.
– Преди това бях човек – каза Мона и протегна ръка, за да хване дясната ръка на съществото. (То се отдръпна.) – Родих Мориган – каза Мона. – Аз обичам Мориган. Любовта ми премина в Кръвта. Дойдох да разбера дали Мориган е добре и щастлива. Аш Темпълтън взе Мориган от мен. Ти си потомък на тях двамата. Трябва да си такъв! Говори с мен. Отговори ми! Това е целта на живота ми!
Съществото взе мярката на всеки един от нас. По-лесно се подиграваше. Малко учуден смях. То се сгърчи назад с великолепна грация, клепачите на очите му се спускаха идеално наполовина над големите му блестящи очи, а детската му уста се усмихваше блестящо. Той повдигна една вежда.
– Целта на живота ти? – Каза той подигравателно. – Малък червенокос ловец на кръв на кокили? Защо трябва да ме интересува целта на живота ти? Аш Темпълтън, каза. Аш Темпълтън. Сега това име не ми е познато. Освен ако не става дума за Ашлар, моя баща.
– Да, точно така! – Каза Мона.
Бях предпазлив в изучаването му, от учтивост и с пълното съзнание, че това е Талтош, това е мистериозното същество и че сме намерили поне едно, но тогава очите ми видяха това, което трябваше да видя преди това – съществото беше приковано към стената за десния си крак.
То носеше стоманен маншет, свързан с много дълга верига, която беше закачена за стената зад бюрото. Веригата беше достатъчно дълга, за да му позволи достъп до басейна в двора зад нас, а вероятно и до банята, която се намираше вдясно от огромната спалня.
– Знаеш къде е Мориган, нали? – Каза Мона. Изведнъж тя изглеждаше толкова трагична, докато изричаше тези думи. Беше ги питала цяла вечност, а сега дори това същество не ѝ отговаряше.
Съсредоточих силата си върху веригата и я скъсах със силно щракване. Клекнах на едно коляно и прекъснах маншета.
Съществото отскочи назад, взирайки се в остатъците от оковите.
– Е, нали сте малка група безкрили ангели – призна то, а гласът му все още се подиграваше, – но как, по дяволите, да избягам? Тези закърнели маймуни контролират всичко. Слушай ги. Чуваш ли Боса Нова? Това е песента на голямото момче. Родриго, Господарят на всичко. И неговата майка, Лучия. Можете ли да си представите, че вече една година живея с тази музика? Не е ли сладко?
– О, ще избягаш добре – казах аз. – Ще те изведем оттук без въпроси. Всеки човек между тук и аерогарата вече е мъртъв. И останалите скоро ще се присъединят към тях. Но ние искаме да спасим всички Талтоши. Къде са останалите? Знаеш ли?
– Мориган, – каза Мона. – Кога я видя за последен път?
– Мориган! – Каза съществото, главата му падна назад, а гласът му приличаше на черна лента, докато думите се лееха: – Престани да произнасяш името й. Мислиш, че не знам коя е тя? Тя е майка на целия Таен народ. Разбира се, че знам името ѝ. Мориган вероятно е мъртва. Всеки, който не е сътрудничил на тези търговци на наркотици, е мъртъв. Мориган е умирала още преди те да дойдат. Тя е родила петима мъже, преди да роди Миравел. Това са твърде много деца за твърде кратко време.
Той поклати уморено глава, очите му все още бяха полудели, а тежестта се прехвърляше от едното бедро на другото.
– Собствените ѝ синове се надигнаха и я изнасилиха с надеждата да се роди жена. Най-после Миравел! И да да да да да да! Племето продължава напред! Мориган се разболяла до смърт, млякото ѝ пресъхна, а после дойде отровата. Ако Наркоманите я застреляли, напразно изхарчили куршумите си. Между другото, тя беше моя майка, обичах я. Минало време. Продължавай с това.
Очаквах сълзите на Мона да дойдат и ги смятах за оправдани, и я придърпах здраво с дясната си ръка. Но те само стояха в очите ѝ, образувайки отблясъци на светлината, докато тя следваше тази студена, твърда реч. Тя изведнъж заприлича на костюмирана откачалка в пернатите си одежди, вперила поглед в лицето на това странно и сардонично същество.
Това беше удар с такава тежест, който се стовари върху нея, че тя можеше само да стои и да ме остави да я подкрепя. Чудех се дали няма да се измъкне от съзнание, толкова сериозен беше погледът ѝ, толкова неподвижна беше фигурата ѝ в моята хватка.
– Успокой се, малката, – прошепнах аз. Целунах я по бузата. – Тепърва ни предстои да разгледаме основната сграда.
– О, възлюбени шефе, – каза тя с прегракнал глас. – О, Възлюбени шефе, аз търсих и така намерих.
– Все още не – каза Куин, като мрачно изгледа съществото. – Не и докато не претърсим острова от край до край.
– Е, нали сме галантна малка банда Кръвопийци – каза високото същество, – и всички се обичаме, целувка, целувка! Впечатлен съм. Струва ми се, че в бездънните ми шумни спомени за „Изгубеният рай“ и „Елате отново“ и „Изчезнали под земята“ и „Изгубени и заличени видове“ вие, безмилостни малки същества, доста безмилостно ловувахте хората. Какво е това, Свети Валентин за вампирите?
– Ще те измъкнем от твоя малък затвор – каза Куин със същата студенина. – Ще бъдеш ли любезен да ни съдействаш и да ни кажеш какви Талтоши са останали тук?
– И ще се радвам, ако ни кажеш името си – казах саркастично. – Малко е трудно да се прочетат мислите ти. Продължавам да се препъвам в леда и снега, когато се опитвам.
Той се засмя горчиво в малка проява на зловеща спонтанност.
– О, значи външният свят най-сетне е дошъл – каза съществото, поклащайки се с неоспорима грация, а думите му се лееха като лъскав сироп. – Е, закъсняхте с една година. Не знам кой е останал и къде се намира. Може би аз съм единственият екземпляр. – Той направи широк жест нагоре с двете си ръце и широка омразна усмивка.
– А ти каза, че Мориган е твоята майка? – Попита Мона нежно.
– От Мориган и Ашлар – каза той. – Чист като тях. Оберон от първи ранг, известен на по-младите като циник и вечно мокро одеяло. Макар че никога не съм ги наричал по име. За мен те са майка и баща. Ако бях убил брат си Сайлъс, когато за пръв път започна да говори за бунт, може би нищо от това нямаше да се случи. Но не мисля, че Тайните хора щяха да продължат вечно.
– „Тайните хора“, това е прекрасно име – казах аз. – Чия беше идеята?
– Да, винаги съм си мислел, че е сладко, – каза той. – А животът ни изобщо не беше лош, да ти кажа. Но бащата беше наивен да мисли, че може да продължи дълго. Дори Мориган му го каза. Не можеш да задържиш общност от двайсет Талтоша идеално под свой надзор, нали знаеш, такива неща, независимо колко развлечения, образование и стимулиране осигуряваш. Бащата беше мечтател. Мориган беше оракул. Сайлъс беше отровителят. Така че се стигна до кървав край.
Изведнъж съзрях човешко присъствие зад далечната врата, както и Талтош.
Влезе висока тъмнокожа жена, може би на петдесет години, но изключително добре поддържана и съблазнителна – очи с черни рамки, силно гримирано лице, кървавочервени устни, глава с буйна тъмна коса и притисната в талията, тежка фигура с гърди.
В ръката си държеше очевидно религиозна статуетка. Беше припряно облечена в лилава копринена рокля със златна верижка за колан, черни мрежести чорапи и остри токчета, блестящи златни обеци и веднага заговори на силно акцентиран испански.
– Е, най-накрая го намерих, но трябваше да преместя небето и земята, казвам ви, човек би си помислил, че би трябвало да е достатъчно разпространен, след като папата ходи чак в Мексико, но трябваше да вляза в интернет и да го намеря, и ето го.
И ето го!
Тя го постави на ниската бяла масичка покрай стената! Блестящо изрисувана статуя на свети Хуан Диего!
Бях като гръмнат.
Там стоеше той, смелият дребосък, с протегнати ръце, а върху хистилмата бе изписан неповторимият образ на Дева Мария от Гуадалупе в пълен наситен цвят, а в краката му падаха прочутите рози, и всичко това в неповторими детайли! Разбира се, изображението на Дева Мария беше залепено, а цветята – хартиени, но какво от това, това беше Хуан, моят Хуан Диего.
– И ти си напуснал партито само за да ми подариш това? – Каза Оберон с капеща присмехулна обич.
– О, затвори си мръсната уста – каза тя. – И кои са тези хора? – Проблясък на блестяща усмивка. – А, вие сте гости на сина ми, нали? Добре дошли.
– Ще ви дам хиляда долара за тази статуя, – казах аз. – Не, ще ви направя по-добра сделка. Ще ви оставя да живеете. В края на краищата каква полза от хиляда долара за една мъртва жена? Влез в една от онези малки лодки на пристанището и потегли. Всички останали на този остров са обречени, с изключение на високите хора.
Тя ме гледаше с огромно любопитство и пълно безстрашие, очите ѝ бяха непрозрачни, устата – твърда. За миг в ръката ѝ се появи черен пистолет. И за миг аз ѝ го отнех и го хвърлих на леглото.
– Мислиш ли, че синът ми няма да нареже на парчета теб и твоите измислени приятели? Как смееш!
– По-добре приеми предложението ми, – казах аз. – Жено, твоята вяра те спаси! Тръгни към пристанището, сега.
– Лучия, мисля, че ти казва истината – каза Оберон със същия вял пренебрежителен глас, с който говореше на нас. – Усещам миризмата на смърт. Тя е навсякъде около нас. Мисля, че управлението на Търговците на наркотици е стигнало до безславен край. Уви, твоята Ариел е свободна, скъпоценна и преуспяваща котка, защо не си тръгнеш?
Оберон се движеше бавно из стаята, поклащаше се леко от едното бедро на другото, поклащаше глава ту на една, ту на друга страна, потъваше надолу, за да вземе пистолета, и го разглеждаше като любопитна вещ, а докато Лучия гледаше, объркана, разярена, разочарована, яростна, безпомощна, Оберон плъзна пистолета в правилната позиция и простреля Лучия три пъти в лицето.
Толкова за Лучия. Тя се свлече на земята със свити колене, с изпънати ръце, с пулсиращо лице.
– Тя беше добра към мен. – Каза той. – Статуята е за мен. Посетих катедралата на Дева Мария от Гуадалупе, когато Тайните хора отидоха в Мексико сити. Не можеш да имаш статуята. Дори да ме спасиш, няма да ти я дам.
– Готино – отвърнах аз. – Ти си в толкова добра позиция за преговори. Но кой съм аз, че да открадна свети Хуан Диего от когото и да било? Сигурен съм, че мога да намеря друга статуя. Но защо я уби, щом е била толкова добра?
Оберон сви рамене.
– За да видя дали мога да го направя – каза той. – Готов ли си сега да тръгнеш след останалите? Сега, след като се опаковам, съм повече от готов да изиграя своята роля.
– О, Боже на небето – въздъхна Мона. Виждах как я побиват тръпки. Тя направи няколко разколебани крачки напред и после се срина в белия кожен стол, събрала длани, на челото си.
– О, кажи ми какво не е наред, хубава малка бабичке на племето – каза Оберон. – Какво, мислеше, че всички сме малки ангелчета с пърхащи крилца като Мориган? Трябва ли да ти описвам целта на природата при създаването на двойната спирала, независимо от броя на хромозомите в нея? Тя е да се създаде разнообразие от същества в рамките на вида. Развесели се. Имаме парти, на което да отидем, нали?
Лицето на Куин беше мрачно.
– Може би трябва да дадеш на един от нас този пистолет – каза той.
– За нищо на света – отвърна Оберон. Той пъхна пистолета в ниския си пояс. – А сега откъде да започнем? Позволете ми да ви запозная с фактите, с които разполагам. А сега внимавайте.
– Чудесно, – казах аз. – Нещо друго освен пърформанс и позлатени обиди.
Той се засмя. Продължи невъзмутимо, гласът черен сироп отново се лееше гъсто и бавно:
– Мога да ви кажа, че Сайлъс и по-голямата част от Тайните хора бяха застреляни в деня, в който дойдоха Търговците на наркотици. Торван и няколко други жени бяха задържани за известно време. Но те през цялото време плачеха. Торван се опита да избяга с лодка, а те я хванаха на кея и я намушкаха с нож до смърт. Аз видях това. От мъжете само Елат, Хирам и аз бяхме задържани. После Елат уби един от търговците на наркотици и те го застреляха, а Хирам изчезна. И мисля, че видях Исак веднъж, но не съм сигурен. Мисля, че всички те са мъртви. С изключение на Миравел и Лоркин.
– Ами майката и бащата? – Попитах. Оберон сви рамене.
– Красиви крадци на кръв, трябва да ви призная, че не храня никаква надежда. Те умираха от отровата, когато търговците на дрога кацнаха тук. Бащата ни каза да се скрием. Миравел се погрижи за тях. Миравел спа с тях. Отдавна бяхме спрели отравянето, но щетите бяха нанесени. И никой не можеше да спре Сайлъс и неговия бунт. Точно преди Сайлъс да направи фаталната си грешка, Миравел и Майката очевидно са имали възможност да ослепят Сайлъс с отвертка, но Миравел, скъпоценното малко същество, просто не е могла да се реши да го направи, хлипайки, а Сайлъс се е освободил от Майката и я е повалил в безсъзнание. О, толкова трагично. Сега знам, че трябваше да убия Сайлъс още първия път, когато го зърнах. Бащата трябваше да убие Сайлъс веднага щом Сайлъс започна да заплашва Тайните хора. Лоркин можеше да го направи. Тя беше най-студената жена, раждала се някога на този остров. Звяр, казвам ви. Уви! Кой би си помислил, че Сайлъс ще се надигне и ще се опита да завладее външния свят?
Поклатих глава.
– Прекъснете за връзката между бунта на Сайлъс и идването на тези хора, които се занимават с наркотици?
Той сви рамене. Една от големите му паякообразни ръце заглади косата му и стегна червената кърпа.
– Сайлъс започна войната срещу тях – каза той. – Той шпионираше работата им на един малък близък остров. Не ме питай къде. Никога не съм ходил там. Но Сайлъс замисляше заговор срещу тях. Завел банда от най-агресивните и войнствени хора от племето на техния остров, влязъл с усмивка и с добри думи и бавно и систематично избил цялата банда. Взе им наркотиците и оръжията.
– Сайлъс каза, че управлението на бащата трябва да приключи. Бащата бил древен, чист Талтош, непригоден за съвременния свят. Сайлъс каза, че имаме гени на Мейфеър, човешка интелигентност, човешки мечти.
Застанах до Мона, докато тя плачеше тихо.
– Племето празнуваше, смъркаше кокаин и стреляше с оръжия. Пушеха марихуана и напълно полудяваха. Убиха двама от нас – Еван и Рут – по случайност. Можете ли да си представите колко глупаво? Никой досега не беше виждал мъртъв Талтош. Беше ужасяващо. Сайлъс ги накара да ги изхвърлят тържествено в морето. Цветя, хвърлени във водата! Нелепо. Сайлъс започна да разстрелва онези, които подозираше в нелоялност! – Той се разсмя дълбоко и отвратително.
– Лоркин произнесе реч. Тя каза, че отиването на наркоострова е било типична грешка на Талтош. Наркоманите принадлежали на голям картел. Техните кохорти щели да дойдат да ни вземат. Трябваше да вземем баща си и майка си, да се качим на яхтата и да напуснем острова. Можехме да го направим. Сайлъс се опита да я убие, но останалите го спряха. Сега това беше откровение. Но Лоркин умее да борави с нея. Никой не беше подготвен да я види как пада.
Той сви рамене, присви очи, пъхна пистолета по-здраво в колана на красивите си кафяви кожени дънки.
– Дойдоха хората от наркотиците – каза той, като се поклащаше вяло, докато продължаваше. – До настъпването на нощта те бяха тук. Сайлъс и съюзниците му се втурнаха към тях, като стреляха с откраднатите оръжия. Плъх тат тат! Можете ли да си го представите? Те дори не стреляха от прикритие. – Той се ухили. – Търговците на наркотици застреляха всеки Талтош, който им се мернеше пред очите. Разбиваха вратите из цялата вила. Доста незабравимо преживяване е да чакаш да ти отворят вратата.
– Това беше пълният край на Тайните хора. Тези от нас, които бяха задържани за известно време? Ние бяхме тихите. Тези, които не се втурваха в битка.
– Намериха ме чак на третия ден. Просто лежах в стаята си, на горния етаж във вилата. Те влязоха. Направиха ме слуга. Научиха ме да смесвам кайпириняс от кашаса и сок от лайм за Карлос. Познавах компютъра много добре. Водех счетоводството, правех справки, заплати и всичко останало. Тогава Лусия се влюби страстно в мен. Как да не се влюби? Тя вече е минала възрастта, в която един мъж Талтош може да я накара да кърви до смърт…
– Това правим ние, мъжете, с човешките жени, нали знаеш, освен ако не са минали менархе. Лусия ме обсипа с внимание. Тя направи тази стая изцяло в бяло заради мен. Отиде в Маями Бийч, за да стегне хирургически примамливата си малка приватна камера, докато не се почувства като влагалището на дванайсетгодишно дете. Тя направи това за мен. Много хубаво. Разбира се, никога не съм бил с човешко дванайсетгодишно дете. Тя беше вкусна любовница.
– Хм – казах аз. – Нямаш нищо против тя да лежи там в локва кръв вместо лице?
– Не особено. Ти каза, че всеки човек на острова ще умре. Не го ли каза сериозно?
Той седна на стола на бюрото си. Обърна се, наля си още една чаша мляко от каната и я изпи.
Падна да изучава отново нас тримата – Куин и аз стояхме, а Мона беше на ръба на белия стол, с вдигнати колене, с пропито от кръвта лице и с толкова неописуемо тъжни сълзи от очи.
– Този компютър свързан ли е с външния свят? – Попита Мона. Гласът ѝ беше слаб, но тя все още сдържаше сълзите си.
– Разбира се, че не – каза той саркастично. – За какъв идиот ме мислиш? Ако беше така, щях да потърся помощ. Щях да се опитам да се свържа с Роуан Мейфеър в „Мейфеър Медикал“ в Ню Орлиънс.
Всички ние бяхме мълчаливо шокирани.
– Откъде знаеш за Роуан? – Попита Мона. Тя избърса очите си. Черните пера на роклята ѝ се отъркаха в бузите ѝ.
– Баща ни каза на всички – ако някога се окажем в тежка беда, да се свържем с Роуан Мейфеър в медицинския център „Мейфеър“ в Ню Орлиънс. Мисля, че това беше две години след моето раждане. Баща ми вече е бил отровен от Сайлъс, но не го е знаел. Знаеше само, че отслабва. Мислел е, че умира от старост. Беше ходил при адвокатите си в Ню Йорк. Много тайно. Без имена. Никакви номера. Това беше начинът на бащата. Мориган ходеше рядко, ако изобщо, беше будна. Бащата знаеше, че нещата се случват зад гърба му. Веднъж Мориган се събуди и обвини бащата, че е влюбен в Роуан Мейфеър.
Влюбен в Роуан Мейфеър.
– Защо каза това? – Попита Мона със съкрушен глас.
– Не знам – каза той уморено, с присмехулна невинност. – Знам само, че тя е единствената ми спасителна линия към човешкия свят. И тогава изведнъж се появяваш ти, баба мила, и искаш да ни спасиш. Не си ли ти дете? Изглеждаш като такова. Може би си играеш с дрехите на майка си?
– Винаги ли си бил с такъв нрав? – Попитах. – Или това робство те е променило? – Той се засмя с безрадостен познавателен смях. Вгледа се в мъртвата жена на пода.
– Ти си хитър, – каза той. – Роден съм, знаейки, че баща ми и майка ми са обречени.
Той се усмихна.
– Бащата нямаше темперамента да контролира младите мъже. Имаше тайни раждания през цялото време. Може да се каже, че от самото начало съм пял трагична песен. В края на краищата… – Той спря, прозя се и после продължи: – Как може човек да управлява общността на Талтош, ако не е готов да убива нежеланите раждания и онези, които се размножават против правилата му? – Той поклати глава. – Не виждам друг начин. Освен ако, разбира се, не се поставят колани за целомъдрие на жените. Това може да се направи. Знаеш ли, модерни найлонови колани за целомъдрие или нещо подобно. Но това със сигурност не е бил начинът на майката и бащата.
– Какво са направили Тайните хора тук? – Попита Мона. Тя се опитваше да говори твърдо. – Дали просто си живееха приятно на този остров?
– О, със сигурност не – отвърна Оберон. – Бащата и майката ни осигуриха чудесен живот. Бащата имаше прекрасен самолет. Той е някъде в Ню Йорк, заседнал, мъртъв, осиротял. Като играчките на малкото момче Блу, които чакат да се върне. В този самолет посетихме всички големи градове на света. Особено обичах Рим и Бомбай. С удоволствие бих ги видял отново – Лондон, Рио, Хонконг, Париж. И Мексико сити. Навсякъде ни водеха като пастири. Учеха ни да наблюдаваме хората и да се преструваме на хора. Докато правехме това, баща ни и майка ни се грижеха за нас. Просто страхотен живот. Бащата беше много строг и много предпазлив. Никакви телефони, никакъв интернет. Това можеше да се окаже фатална грешка в дългосрочен план.
– Искали ли сте някога да избягате? – Попита Куин.
– Не и аз – сви рамене той. – Обичах Тайните хора. Освен това човешките същества обикновено убиват мъжете талтоши. Жените ги оставят да живеят. Те ги използват. Но мъжките винаги убиват. Всички знаеха това. Животът ни тук беше добър. Имахме превъзходни учители тук, на острова. Бащата ги докарваше със самолет за по две-три седмици. Разбира се, те не знаеха какви сме в действителност, но това нямаше значение. Имахме отлична библиотека в основната сграда – книги, филми и всичко останало.
Той отпи още една чаша от млякото, като направи лека физиономия.
– Не е достатъчно студено, – прошепна той. После: – Понякога имахме човешки водачи по време на пътуванията си. Като например когато отидохме в Индия. Имахме яхтата, нали знаеш, каюткомпанията за излизане по вода. А екипът по почистването идваше два пъти седмично и минаваше през целия имот. И тогава имаше джунгла. Елат и Релеф обичаха да се разхождат в джунглата. Сет също. Аз не съм много по комарите, драскотините, змиите и подобни неща. – Той направи уморителен жест с дългата си ръка.
– Не, беше доста приятен живот. Докато Сайлъс не започна своя бунт с бавното отравяне на майката и бащата. И разбира се, макар че Сайлъс така и не доживя да разбере, имаше и други, които се размножаваха зад гърба му, а накрая заговорничеха и срещу него. Всичко беше излязло извън контрол, напълно излязло извън контрол. – Той отново сви рамене. – Може да се каже, че беше катастрофа. – Той се облегна назад и погледна Мона, която седеше приседнала на ръба на белия стол.
– Не се натъжавай толкова – каза той с омраза, – малка бабичке на племето. Това не е твоя вина. Това е начинът, по който е. Талтош не може да живее с хора. Талтошите правят фатални грешки. Баща ми каза, че ако не е бил Сайлъс, е щял да бъде друг. Тайните хора бяха абсурдна идея. Към края той говореше много за Роуан Мейфеър. Роуан Мейфеър ще да знае какво да прави. Но по това време той беше фактически затворник в пентхауса. А майката беше в съзнание само от време на време.
Сърцето на Мона беше разбито. Предупрежденията в електронното писмо на Махарет имаха смисъл.
Дарвиновите принципи, така ги беше нарекъл Стърлинг. Искаше ми се да обвия Мона в прегръдките си.
Но все още не бяхме влезли в основната част на вилата. И вече чувах викове. Няколко смъртни бяха открили мъртвите, които бяхме оставили в другите апартаменти.
Вратата се отвори отново и този път черната мазна цев на пистолет изпревари мъжа, който я беше изритал. Изпратих дискретната сила, за да го хвърля назад и да унищожа сърцето му. Пръскане на куршуми удари белия таван. Твърде близо. Можеха да убият това гнусно говорещо същество. Каква загуба!
Втурнах се през вратата. Озовах се на дълга веранда със сламен покрив. Друг смъртен вдигна оръжието си. Изпратих Огъня. И във внезапното блестящо осветление видях друг мъж да тича. Огънят го застигна.Бързай.
Когато се обърнах, една млада жена с дънки и риза, ръмжаща проклятия в лицето ми, се насочи към мен с голямо автоматично оръжие. Обезоръжих я и изпратих силата. Тя рухна, от устата ѝ бликна кръв. Затворих очи. Беше ми гадно.
Надявах се на Бога, че сме изчистили повечето от подлогите. Може би всички.
Сега тук, в този двор, Боса Нова беше много силна. Можех да чуя шепнещите думи на португалски, захласнатия танц. Музиката казваше „Мир“. Тя казваше „Дрямка“. Беше толкова сладка, толкова хипнотична.
През огромните отворени врати видях безлюдното фоайе с пищните растения, розовите плочки, които се спускаха към широкото централно стълбище. Нямах търпение да се кача там, да стигна до сърцето на злото.
Върнах се в стаята с белите стени, затворих вратата, стъпих върху мъртвата Лучия и стигнах до целта:
– Кога за последен път видя някой Талтош, жив или мъртъв?
Повдигна рамене.
– Може би преди девет месеца? От време на време ми се струва, че чувам гласовете на Миравел и Лоркин. Веднъж се събудих и видях Миравел да се разхожда на плажа с Родриго. Може би и те са били взети в плен за тези безбожници. Миравел беше захар и подправки – идиотският вид на Талтош, ако ми простите откровеността. Когато Миравел играе тенис с теб, тя иска да спечелиш! Изключително глупава. Щеше да е лесно да я задържат. Лоркин е достатъчно хитра, за да скрие истинската си същност, и изключително красива. Червена коса като на баба тук. Знам, че съм виждал Лоркин. Но дали сега тя все още е жива? Кой знае?
– Не ме наричай така – прошепна Мона. Тя го дари с ледена усмивка. Изглеждаше, че е в преломен момент. – О, знам, че искаш да го кажеш от сърдечно уважение, ти си толкова грижовно същество, толкова изпълнено с вродена любов към всички, но аз ще се задоволя с Великолепна, или Красива, или Скъпа, или Тутакси, или дори Мила. Ако още веднъж ме наречеш баба, може да те прикова към стената и да те оставя тук.
Още един спонтанен смях.
– Много добре, Тутс, – каза той. – Не знаех, че ти си шефът на тази малка операция. Мислех, че тази позиция принадлежи на русият красавец тук.
– А къде е стаята на майка и баща? – Продължих.
– Пентхаус апартамента – каза той. – Повярвай ми, вероятно отдавна са ги хвърлили в морето.
– Колко души според теб са останали сега в основната сграда? Изтребих всички мъже в това крило на сградата и една жена.
– Ама ти си нахъсан! – Въздъхна той. – Откъде да знам? Мога да направя едно предположение. Родриго, двамата му телохранители, може би един или двама главорези, които да доведат, и може би… може би… Миравел и Лоркин. Партито е в булчинския апартамент на първия етаж – това е домът на Родриго, едно ниво по-нагоре, в центъра, с изглед към морето. Или поне така ми каза майка му. – Той посочи към мъртвата жена. – С удоволствие бих застрелял един от главорезите, ако приемем, че не си се погрижил за всички.
– Ами жените? Родриго води ли други жени тук? Има ли вероятност там горе да има невинни гости?
– Има, – каза той. – Много малко вероятно – каза той, с глава на една страна. – Ако има гости, те са мръсни. Това е скривалище, депо. Което винаги ми е давало слабата надежда да видя повече Миравел или Лоркин. Знаеш, че жените Талтош винаги са, да кажем, трескави за забавление? Неизбежно има лек проблем с кръвта, но той идва след това и може да се реши насаме. А млякото! Е, нека ви кажа, че млякото е вкусно. Човешките същества могат да ги използват ad nauseam.
– Добре, чакай ни тук, не стреляйте по никого, освен ако не се налага, и ние ще те изведем оттук, Мона и Куин, елате.
– Нямам намерение да бъда изоставен – каза Оберон. Той провери пистолета в колана си. – Ще ви последвам. Казах ти, че искам да застрелям един-двама главорези. Освен това, ако Лоркин и Миравел са тук, искам да ги видя. Те са ми сестри, за любовта на Небето. Мислиш ли, че ще седя в тази стая и ще слушам дали не летят куршуми?
– По миризмата им не познаваш ли дали са тук? – Попита Мона.
Той се засмя още веднъж удивително меко.
– Мъжките индивиди излъчват миризмата, бабо – отвърна той. – Трябваше да се поучиш за породата.
– Точно това се опитвам да направя – каза тя с горчивина, а сълзите се разляха. – Спаси го и се поучи върху него, Оберон, скъпи мой! Изминах дълъг път, за да те намеря, ти, благословено малко сладко нещо. Каква радост е, че се срещнахме. Предупредих те, че ако още веднъж ме наречеш баба или бабичка, може просто да те поваля по гръб.
Търкалящ се саркастичен смях.
– Добре, Тутс – каза той. – Повече никакви изпускания на езика. И ти си прекрасна.
Той се изправи и се протегна като котка. Подари ѝ изкривена усмивка.
– Някой от вас, брилянтни, хитри и съвестни Крадци на кръв, задигал ли е мобилен телефон от човешките си жертви? Искам да се обадя на Роуан Мейфеър.
– Имам си собствен – каза Куин. – И аз вдигнах няколко. Но е твърде рано да се обаждам. Да се движим.
– Е, хайде, ти, малка захарница, – каза Оберон и предложи на Мона ръката си. – Хайде да убием Родриго, за да може да бъде с майка си. А после ще се върнем за свети Хуан Диего.
– Защо го харесваш толкова много? – Попитах го.
– Кой, Родриго? – Попита той. Голямо повдигане на веждите му. – Уверявам те, че мразя този човек.
– Не, свети Хуан Диего, – казах аз.
– О. – Смях. – Казах ти. Отидох в катедралата. Освен това, когато Лусия ми каза, че е станал светец, му се помолих за чудо. – Изведнъж очите му се разшириха. – Добри Боже! – каза той.
– Какво е? – Попитах го. – Нещо е изненадало циника за всички времена?
– Не виждаш ли? – Той беше смаян. – Свети Хуан Диего отговори на молитвата ми! Ти си чудото!
Назад към част 25 Напред към част 27
