Глава 9
Отворих очи. Денят беше отминал. Нощта беше настъпила и аз се бях събудил от безметежен сън с вкус на гадене по устните. Допрях ръка до устните си и усетих там лепкавата кръв, обърнах се настрани и повърнах кръв на пода на килията си.
– Кога това ще изчезне! – Казах на глас.
В тъмнината чух, че някой е с мен в килията ми. Някой, когото не можех да видя. Но една свещ на рафта веднага пламна и когато слабата ѝ, равномерна светлина се разнесе като пара, за да се разпростре до всички ъгли, видях съществото, седнало на мраморната пейка в краката ми.
Завъртях краката си и седнах, като се отдръпнах назад и се отдалечих от съществото инстинктивно и толкова по-добре, че да видя кой е той.
Изпуснах дъх.
Рядко, ако изобщо някога през живота си, бях виждал подобна фигура. Беше мъжко същество с тъмна вълнообразна коса, която стигаше до раменете, и големи блестящи очи. Над розовите му устни, красиво оформени устни, имаше тъмни гъсти грижливо подстригани мустаци. А изпод влажната му долна устна се простираше вълнообразна брада, която беше подстригана в гъста правоъгълна форма.
Носеше роба от тъмносиньо кадифе, обточена със златна бродерия, направена от истински златни нишки и обсипана с блестящи скъпоценни камъни.
– Красиво – прошепнах аз и от чиста наслада от това голямо уникално пиршество за очите ми се засмях с тих благоговеен смях. – Красиво – повторих отново. – Какво си ти? Кой си ти? Как се озова тук?
Изведнъж осъзнах на какъв човек приличаше или просто можеше да бъде: царско същество от старата асирийска стена, владетел от древните земи на двете реки, владетел, който може би е управлявал в Йерихон или Вавилон, или в някой забравен град преди много време, сега заличен от пустинните пясъци.
Той се усмихна. И познатият глас излезе от него, когато посегна да ме прегърне.
– Това е Грегъри, любими – каза той. – Това е Грегъри, както изглежда, когато става, преди да отреже всички коси на лицето си и да подстриже косите на главата си. Това е Грегъри, както изглеждах в нощта, когато Майката ме създаде.
Бях изпълнена с възторг. Не можех да си обясня, че обяснението на този блестящ разкош е толкова много просто. Но това със сигурност беше Грегъри и сега виждах добрата му природа в очите му, а когато той отново се усмихна, видях малките му заострени бели зъби.
– Ела тук при мен, Принце – каза той. – Позволи ми да ти дам кръвта си. Нека ти дам кръвта на четвъртия кръвопиец, създаван някога.
Не можах да се въздържа. Дори не ми хрумна. Видях как той се изправи пред мен и аз легнах на мраморното легло, а той се беше прострял върху мен, топла нежна тежест върху мен, а зъбите ми бяха притиснати към шията му. Пих.
Клетката изчезна. Аз изчезнах.
Имаше само нощта и гъстата гора от двете страни на лентата на пътя, която се извиваше и преобръщаше, докато си проправяше път сред тези чудовищни дървета. Колко невъзможно тъмна беше тази гора, че нито частица лунна светлина не можеше да пробие короната ѝ. Той се казваше Небамун и носеше кожените доспехи на египетски воин, но краката му бяха увити и вързани с лен, за да го предпазят от северния студ, а раменете му бяха покрити с голямо кожено наметало, което той придържаше с лявата си ръка. Косата му беше дълга, богата и гъста до раменете, а брадата му – дива и небрежна.
Далеч вдясно от него, далеч в гората, той долови трептене на светлина. Тя не изглеждаше повече от искра в далечината, но той тръгна към нея, а храсталаците и малките счупени клони на гората се смаляваха под кожените му ботуши.
Вървеше все по-навътре в гората, избутвайки храстите от пътя си, все по-дълбоко в ароматите и звуците на гората, когато от съвършената чернота се разнесе див рев, който ме разтърси до кости.
Чудовищен чифт нокти драснаха по Небамун, а над главата му се затвори огромна зейнала уста, пълна с остри бели зъби.
В яростта си той се пребори със звяра и го прати да се откъсне от него, да се претърколи по гръб, свирепите му очи бяха червени и блестяха, а ревът му бе изпълнен с ярост, и Небамун чу звънтенето на веригите, които държаха звяра в плен. Той вдигна копието си, за да го убие, но изчака, изчака, докато не усети как една ръка се приближава до ръката му.
– Небамун – прошепна той.
– Ах, намерих те! – Каза той. И двамата кръвопийци се прегърнаха, а устните им се вкопчиха в дълга целувка. Най-дълго време, в тъмнината, те се държаха един за друг, устните на Небамун се движеха по лицето на другия и отново се връщаха към неговите устни.
– Сант, моят Сант, моят любим Сант.
– Ела с мен – каза другият. – Не те очаквах толкова скоро. – Той поведе пътя към бледата неравномерна светлина, избутвайки високата растителност от пътя си.
Звярът изръмжа и дръпна веригите, които го връзваха. И всеки път ревът предизвикваше тръпка в Небамун. Беше толкова силен, колкото ревът на лъва в африканските джунгли.
– Знаех, че си напуснал склада на бога при залез слънце – каза Сант. – Не знаех, че ще успееш да стигнеш толкова бързо.
– Но откъде знаеш? – Попита Небамун.
– Имам свои последователи из цялата тази гора – каза другият.
Те стигнаха до устието на една пещера с нисък покрив. Изглеждаше невъзможно някое същество да избере да живее на такова място, но те бяха навлезли само на няколко метра в нея, когато ниският таван се отвори в голяма пещера, а от другата страна на тази пещера откриха друг коридор, по който се придвижиха към далечна светлина.
Най-накрая завиха и се озоваха пред ревящ огън от горски дърва и мъртви листа. Над тях покривът на пещерата беше покрит със странни рисунки – малки човечета, направени от пръчици, както рисуват децата, големи гърбави биволи и безпогрешно изображение на мечка.
– Какво е значението на това? – Попита Небамун.
– Никой не знае – каза Сант. – То винаги е било тук. Денем се крием по тези места, защото хората по тези места се страхуват от тях и не искат да се приближат.
Небамун се зарадва на топлината и се приближи до огъня, колкото можеше.
– Целият свят ли е студен, освен Египет? – Попита той. Той погледна приятеля си, гъстата му рошава руса коса и брада.
– Целият свят е там, където съм се родил – каза русокосият. – Ела да седнеш. Дай ми да те погледна. А, раните ти вече са заздравели? Ние, боговете, сме удивителни същества!
Това накара и двамата да изпаднат в пароксизъм на момчешки смях и те се удариха в бедрата си, докато се смееха.
– Ние, боговете! – Издекламира Небамун. Те се бяха удвоили от смях.
Паднаха на меката земя, смеейки се, и се удряха по бедрата, докато се смееха.
Тъмната кожа на Небамун беше като махагон, но кожата на Сант беше блестящо бяла. Той носеше само кожи – кожена туника, препасана през кръста с кожени колани, към която имаше прикрепен меч в яркозлатна ножница и кинжал в ножницата.
Отново се прегърнаха и се придвижиха до място, където можеха да се облегнат на стената на пещерата, но огънят да е съвсем близо до краката им.
– Е, щом си знаел, че ще дойда – каза Небамун, – значи знаеш защо.
– Да, но не знам защо – каза той. – Те искат да се върна. Публикуват по целия свят, че съм помилван, ако само се върна. Няма да обвинят нищо срещу мен, ако дойда в храма в Саккара, но защо искат да ме помилват? Защо сега?
– Царят и царицата вече не говорят и не се движат – каза Небамун. – Те казват, че накрая това ще се случи с всички нас. Ще станем като статуи, ние, кръвожадните богове. Но какво знаят те? Те не са били там в началото. Те не знаят. Толкова много неща не знаят.
– Обясни ми това – каза Сант.
– Те седят мълчаливо и седят така от години насам – каза Небамун. – Не приемат кръв, когато им я предлагат. Вече няма причина да ги държим затворени в камък.
Двамата се взираха в огъня за дълъг миг.
– Тогава кой е този, който изпраща за мен? – Попита Сант.
– Старецът. Старейшината би искал ти да бъдеш водач сега, ако желаеш това. И да тръгнеш по целия свят, като посещаваш боговете на Кръвта в техните светилища, да си дадеш сметка за онези, които са полудели, да ги премахнеш и да доведеш нови богове, на които Кръвта да служи.
– Защо не са ти предложили това?
– Аз го отказах – каза Небамун. – Казвам, че старата религия е мъртва. Казвам, че тя е безсмислена. Видях, че не сме богове и никога не сме били, и не сме предназначени да произнасяме присъди над хората. Казвам, че нищо от това вече няма значение и няма да създавам нови богове за стари светилища.
– Тогава защо дойде да ми донесеш това послание? – Попита Сант.
– Защото исках да знаеш, че сега няма кой да те преследва. В храма в Саккара има само глупави жреци, но дори те вече не вярват в това. И искам да знаеш, че ако искаш да слезеш в Египет, можеш да го направиш. Ако искаш да видиш Ниневия, можеш.
– А ти? Какво ще правиш ти?
Небамун не отговори. Той погледна приятеля си.
– Не знам, Сант – каза той. – Не знам.
– Ти така и не намери Севрейн, нали? – Попита Сант.
– Не. – Небамун поклати глава. – Веднъж намерих Рошамандес, но той не знаеше нищо за нея до момента, в който го намерих.
Отново се вгледаха в пламъците.
– Какво искаш, Небамун? – Попита Сант.
– Не знам, Сант. Не знам. – Той вдигна безпричинно една отпусната пръчка и започна да прави драскотини по земята. Направил дълга линия, която се усуквала и въртяла и която той смятал за път. Не конкретен път на конкретно място. Но пътят на неговия живот. – Всичко е готово, Сант – каза той. – Уморен съм. Вече не познавам хората в Египет. Не ги познавам от толкова отдавна, колкото наистина си спомням, а времената преди това са като сън, лош сън.
По изражението на Сант той видя, че той не го разбира. Зелените му очи бяха живи и почти весели, с изключение на тъгата, която изпитваше към приятеля си.
– Тогава остани с мен – каза Сант. – Този път не се връщай. Остани тук!
Между тях настъпи дълго мълчание. Небамун осъзна, че плаче, и се засрами. Той усети ръката на Сант върху рамото си и каза с тих глас на Сант:
– Това е твоят свят, приятелю, аз вече нямам свят.
Ужасна тъга изкриви лицето на Сант. Той не се срамуваше да се разплаче. Мразеше кръвта, която се стичаше от очите му, и я избърсваше гневно с козината на ръкава си, но не се срамуваше.
– Не можеш да се поддадеш на това! – Каза той. – Това е като болест, това чувство. Трябва да си намериш място някъде. Трябва да намериш нещо. Ти и аз бяхме там в началото! Кой е останал, който е бил там в началото? Ние трябва да продължим…
Много тихо през сълзите си Небамун попита:
– Защо.
Аз се събудих.
Бях седнал на пейката. Не можех да поемам повече кръв и докато гледах към свещта, усещах кръвта му, а силата на кръвта му не можеше да се опише. Чувах как восъкът бавно се топи около фитила и ми се струваше, че дъхът, който поемам в дробовете си, е като миг преди да настъпи смъртта на жертвата и цялото ми тяло е само устата ми, кръвта и пристъпа. Взирах се в ореола от светлина и цвят, обграждащ малкото пламъче. Никога не бях осъзнавал, че в този ореол има толкова много цветове, че този ореол е толкова голям.
Обърнах се и сложих челото си на рамото на Грегъри. Усетих как ръката му се вдига, за да вземе моята, и аз стиснах ръката му, а после я прескочих и го прегърнах силно.
– Тази болест изчезна ли вече? – Попита той.
– О, да – казах аз. Затворих очи.
– Това беше последният път, когато го видях – каза той с тих доверителен глас. – Той ме молеше да остана, но аз се прибрах в Египет. Извървях дългото пътуване отново на юг през Северна Европа и надолу към голямото море, и около морето, докато стигнах до Египет, моя Египет, и слязох в пясъците да спя.
– Веднъж, дълго време след като бях възкръснал и се бях влюбил във всички чудеса на гръцкия и римския свят, срещнах един кръвопиец, който ми каза, че Сант вече го няма. Вярвам ли, че той е направил онзи мошеник в тъмницата? Не вярвам. Чувал съм толкова много хора да твърдят, че са създадени от него или от някой, който е бил създаден от него, но Сант беше толкова скъперник с кръвта си, колкото и аз с моята. Ние не правим, кръвопийци като нас. Търсим партньорите и половинките си сред онези, които вече са в Кръвта, тоест понякога. Аз си имам моята Хризанте. И за разлика от Севрейн тя никога не ме е напускала. Но Сант го няма и вече хиляда години не съм чувал някой да произнася името му.
– Защо дойдохте при мен по този начин? – Попитах. Все още го държах. Кръвта му съвсем наистина беше огън в крайниците ми. Тя изгаряше сърцето ми. Всички тайни на света сякаш бяха изписани в рисунъка на мраморната стена толкова близо до очите ми.
– Защото знаех, че си уморен и объркан, и че мразиш някой да бъде осъден на тъмница. И знам, че Мариус те разтревожи, когато каза, че имал план какво да се прави с осъдените.
Не можех да го отрека.
– И аз искам да бъдеш силен – каза той. – Имаме нужда да бъдеш силен. Когато осъзнаеш колко много се нуждаем от теб и колко много трябва да бъдеш силен за нас, тогава ще ти бъде по-лесно.
– Може би си прав. Но засега не мога да си го представя – казах аз. – Никога не съм мечтал за тъмници, за осъдени затворници или за произнасяне на присъда над древен човек като Рошамандес. . . . О, какъв е смисълът да казвам повече?
– Ще дойдеш да го видиш – каза той. – Ще стигнеш дотам да видиш, че всичко, което правим, ще бъде провалено, ако не действаме решително в своя защита.
Думи, исках да кажа, думи и думи. Но не исках да обиждам Грегъри, за нищо на света. За пръв път имах чувството, че го познавам, познавам го отблизо, така както някога познавах Арманд, преди повече от два века, когато той бе омагьосал мен и Габриел и ни показа в това заклинание спомените си за Мариус, който го бе създал, и как всичко, което бе обичал, е било загубено.
– Ела – каза той. – Хайде да вървим. Бенедикт е тук. Той знае, че сме на път да произнесем присъда. Той знае. И не пледира за господаря си, а аз не знам защо.
Назад към част 9 Напред към част 11
