Глава 8
Събудиха ме два часа преди изгрев слънце, за да ми кажат, че Кирил се е върнал с Бодуин и че трябва да отида бързо.
Затворникът беше отведен в новооткритото подземие под възстановената югоизточна кула.
Намерих всички обичайни членове на домакинството в голямата стая точно над заградените килии. Значимите старейшини – Сет, Грегъри и Мариус – бяха там, заедно с доктор Фаред, Севрейн и Арманд.
Кирил беше невредим, макар че черното му кожено палто беше изпепелено, както видях. Но на лицето му имаше палаво изражение, а косата му, разрошена от вятъра, висеше в тъмните му светли очи.
– Ето те, шефе – каза той, – дяволът, който се опита да те изгори. Той е изцяло твой.
Сред тях на каменния под лежеше една от най-мрачните гледки, които някога бях виждал – същество, почти изцяло обвито в нещо, което изглеждаше като ленти от черен метал.
Това същество лежеше настрани. Само краката му под коленете бяха свободни, обути в мръсни кафяви ботуши, и те се движеха неспокойно, докато цялата останала част от него беше свързана с тези черни намотки чак до върха на главата.
– Ах, да, богове – казах аз. – Коловете на желязната ограда! – Казах, осъзнавайки изведнъж, че Кирил ги е махнал и ги е използвал, за да увие плътно главата, раменете и ръцете на това същество към гърба му, а краката му – заедно до коленете. Беше направил мумия на съществото в железни намотки, между които нямаше и най-малък отвор.
Кирил се изправи над съществото и се разсмя триумфално.
– Бодуин, на ваша милост, господарю – каза той. – Трябваше ми дяволски много време, но аз го хванах. И увит така, той не може да изпрати огъня срещу никого, освен ако не иска да си опече главата.
– Но как е възможно това? – Каза Сет. – Никога не съм чувал за такова нещо.
– И аз не съм чувал – каза Мариус.
– Има много неща, които не знаеш – каза Кирил. – Но в старите времена сме го знаели. Обвържи един кръвопиец с желязо и той не може да разпалва огън или да изпраща сила срещу теб. Той дори не може да призовава другите.
Никой не изглеждаше по-учуден от д-р Фаред.
Севрейн също се смееше заедно с Кирил.
– Колко умно, разбира се. Той блокира енергията в себе си.
– Точно така – каза Кирил.
– Добри Боже – каза Фаред. – Посветил съм се изцяло на изучаването на нашата анатомия, нашата психология и всички наши дарби – изцяло от научна гледна точка. И никога не съм мечтал…
– И нека ти кажа още нещо – каза Кирил, – и го запомни. Ако не може да те види, не може и да изпрати никаква сила срещу теб. Но аз не съм му извадил очите. Изкушавах се да го направя, но това беше по-просто. А и желязната ограда беше там. Исках да го върна тук, за да разбера какво знае.
– Но със сигурност все още може да изпрати слово и то да достигне до неговия създател, ако той съществува – каза Грегъри. – Трябва да призная, че съм чувал да се разказва за това в по-късните времена, след като Майката и Бащата са замлъкнали. Струва ми се, че си спомням за затворници, чиито глави бяха свързани с желязо. Подобно на средновековните брони, които се появиха по-късно. Но си мислех, че това е форма на мъчение. Никога не съм мислил, че тя може да удържи силите му.
– Чуваш ли някакви мисли, идващи от него? – Попита Кирил.
– Не чувам.
Фаред извади айфона си и започна да набива някакво съобщение до себе си или до друг.
– Железни маски – каза той, – от оръжейника в Париж. Железни маски.
Почти се разсмях. Ето че стояхме на първия етаж на голямото обновено подземие, а Фаред пишеше на оръжейника в Париж, който беше направил брадвата, която все още носех под лявата си ръка в палтото. През последните две години оръжейникът беше реставрирал старателно и по чуден начин всички стари доспехи, които бях събрал от руините на бащината ми къща.
Сега навсякъде из замъка бронирани костюми охраняваха врати или украсяваха сенчести ъгли, с безоки шлемове и ръце, обвити с пощенски ножове. Колко пъти в детството си бях чувал да се разказва за този или онзи прародител, който е носил такива доспехи в битките за Светите земи, в които моето семейство беше създало името си?
А сега този майстор на древни доспехи щеше да ни направи железни маски.
Съвсем неочаквано цялото малко неформално събрание замлъкна.
Един приглушен глас се мъчеше да се чуе в железните обвивки.
– Всички вие ще си платите за това – каза гласът. – Моят създател ще ви изгори на клада, а аз ще гледам.
– Почти е сутрин – каза Кирил. – И аз съм уморен. Коя килия искаш за този?
– Mon Dieu – прошепнах аз. – Значи сега аз председателствам тъмница, в която кръвопийците се хвърлят да тънат без съд и присъда?
– Шефе – каза Кирил, проправяйки си път към мен, докато не се озова точно пред мен и не ме загледа с поглед, който, естествено, ненавиждах. – Чудовището се опита да те изгори жив, теб и твоят малък фантастичен приятел Фонтейн. Изгори онази фантастична къща, която обичаше. От близкия град дойдоха хора, за да потушат пламъците, но нямаха шанс да я спасят. Това не ти ли е достатъчно? Какво те кара да… проклетнико, ако само знаех думите! Какво те прави толкова луд? Обичам те – само теб, никой друг никога – само теб, и винаги ще правя всичко по силите си, за да те защитя, но ти си… ти си…
– Минало е всякакво търпение – каза Мариус с тих саркастичен глас.
– Да, това е достатъчно – каза Кирил. – Изчерпано търпение, каквото и да означава това. Звучи добре.
– На колко години си всъщност, Кирил? – Попита Грегъри.
Кирил махна с ръка на въпроса. Така правеше винаги, когато го питаха за миналото му.
Добре разбирах защо Грегъри искаше да знае. Как можеше да се изчисли силата, необходима за превръщането на железните пръти в намотки, намотки с еднаква форма, както изглеждаше, без да ги дели нито едно парченце светлина, обвиващи едно същество изцяло в желязо? Всеки един от нас беше загадка, когато ставаше дума за сила, и по някаква причина много кръвопийци никога не биха доверили истинската си възраст.
Кирил беше един от тях и никога не искаше да говори за спомени. Когато Фаред се опита да впише личната история на Кирил в своите архиви, Кирил не му оказа никакво съдействие. Да, той беше създал Евдоксия, жената вампир, унищожена преди векове, както е описано от Мариус, щеше да признае това, защото го имаше в книгите. И аз бях доловил от него тук-там някои дребни неща, но като цяло той беше загадка.
Сега ме гледаше, мускулестите му ръце бяха сгънати, а тъмните му вежди – свъсени в гримаса.
– Принце, всичко това е хубаво, което си направил тук – каза той. – Всичко това е добро. Не искам да се върна да живея в пещери, да спя в мръсотия и да се пазя от други кръвопийци, сякаш съм тигър на лов. Не. Но трябва да осъзнаеш, че онези, които се опитват да ти навредят, трябва да бъдат унищожени.
– Знам, Кирил – казах аз. – Разбирам.
Паднах на едно коляно до затворника. Изучавах железните намотки, които го връзваха.
– Ето – казах аз. – Свали тази, за да мога да стигна до гърлото му.
Иззад желязото се чу приглушен глас.
– Мразя те и те презирам. Ще си платиш за това, което ми направи.
Кирил се наведе, вдигна затворника в лявата си ръка, сякаш не тежеше нищо, а след това размота желязната намотка, която плътно свързваше брадичката и врата му. Човек би си помислил, че това са бонбони с женско биле, толкова просто беше за него, докато не изтрака на каменния под.
Загледах се в треперещата плът и пулсиращата адамова ябълка.
– Защо се опита да ме унищожиш? – Попитах.
– Нямаш власт – каза той с приглушено мърморене, – да управляваш кръвопийците на този свят, същества, които са процъфтявали векове преди ти да се родиш. Твоят двор ще бъде унищожен.
– И защо това е така? – Попитах. – Защо трябва да бъде унищожен?
– Това е мъчително – каза вързаният. – Поне махнете връзките около краката ми. Позволете ми да движа краката си.
Кирил поклати глава.
– Запази го такъв, какъвто е. Той е много силен. Не му давай възможност да се огъва и да разкъсва връзките. Сега може да си върти главата и това е лошо. Ще върна желязото, когато свършиш.
– Пи ли от кръвта му? – Попитах Кирил.
Той сви рамене.
– Видях в нея онова, което той искаше да видя, големи разкошни картини на прекрасния Гундесант. Той е лъжец. Гундесант никога не го е създавал.
– Ти си лъжецът – каза затворникът. – Казвам се Бодуин, господарят на Тайното езеро. И Гундесант ме е създал, преди ти изобщо да си отворил очи за този свят.
Грегъри се приближи до затворника.
– Бодуин, Рошамандес ли те подтикна към това?
– Не познавам Рошамандес – каза затворникът. – О, чувал съм да разказват за него. Виждал съм го. Стоя далеч от него. Той се пази от мен.
– Е, тогава кой те подтикна към това, което направи? – Попита Мариус. Той наблюдаваше всичко мълчаливо. Сега, когато говореше, той се приближи.
– Никой не ме е подтикнал към това – каза затворникът. – Вие ме обиждате, всички вие, и се появи възможност да ви унищожа и аз я използвах. Ще имам този шанс отново.
– И защо трябва да ти дадем този шанс? – Попитах. – Нищо не сме ти направили.
– Вие създадохте този Съд и вие определяте правилата тук. Вие сте толкова обидни за мен, колкото и старите Деца на Сатаната, а дори и по-лоши. Докато те бяха покъртителни и глупави, вие сте умни и богати. Твърде видими сте за света и сте слепи за собствената си глупост. Вие и всички с подобни замисли молите да бъдете унищожени. Онези ваши съюзници, онези тъмни същества от ранния свят, тези същества също трябва да бъдат унищожени.
– Защо да не приключим с това сега? – Попита Кирил.
– Но ние не сме ти направили нищо – каза Мариус, като пренебрегна Кирил. – Ние не налагаме правилата си на онези, които не искат да се присъединят към нас. Уреждаме спорове само когато ни помолят за това. И се опитваме да правим това, което е справедливо.
– Моят създател ще дойде за мен – каза затворникът. – Моят създател ще чуе виковете ми.
– Не, няма да го направи – каза Кирил, – а ако беше жив и искаше да дойде, щеше да дойде.
– А кой е твоят създател? – Попита Грегъри.
– Ти знаеш кой е той. Гундесант. Ти го познаваше, Небамун, и той те познаваше. Той беше третият кръвопиец, създаден от Майката, от най-чистата кръв. Той е бил създаден, преди да бъдеш създаден ти. Той се движеше по Пътя на дявола от единия до другия край на света, като изгаряше отклонилите се от пътя.
– И с каква власт – попитах аз, – е направил това?
– От властта на кралицата, тъй като те бяха ренегати от нейното свещеничество – каза затворникът.
– Ах, но ти лъжеш – каза Сет. Гласът му беше мек, но твърд и враждебен. – Познаваш ли ме, Бодуин? Аз съм Сет, синът на Майката. И ти знаеш също толкова добре, колкото и аз, че Гундесант стана ренегат и за собствено удоволствие преследваше и изгаряше мавери.
– Искам да кажа, че Гундесант ме е създал и когато разбере, че ме държиш в плен, ще дойде за мен. Не мислиш ли, че той може да чете мислите ти дори сега? Обвил си ме в желязо, за да не мога да го призова. Ти си много умен, всички сте умни, но не можеш да скриеш Двора и новините за него от никого, особено от Гундесант.
– Къде е той? – Попита Мариус. – Много ми се иска да се срещна с него. Всички бихме искали.
– Ние не сме се разделили с врагове – каза Грегъри. – Сант беше мой приятел, докато не напусна Майката. Знаех, че напуска. Не съм го предал. Сант никога не е вдигал ръка или оръжие срещу мен.
– Той те мрази, Небамун. Казвал ми е това.
Грегъри ме погледна. Той поклати глава.
– Нищо от това няма смисъл. Факт е, че не мога да изследвам ума му, когато е обвит в желязо, но той лъже. Знам, че лъже. Мога да разбера това по гласа му.
– Пусни ме – каза затворникът.
– Защо, по дяволите, си мислиш, че ще те пуснем? – Попитах. – За да се опиташ да ме убиеш отново?
– Ще го направя, можеш да бъдеш сигурен.
Седнах назад и го приближих до себе си. Той изстена и ритна, удряйки петите на ботушите си в каменния под.
Докоснах шията му, която ме изпълни с отвращение, а после се наведох и забих зъби в него, като устоях на вълната от гадене, а кръвта бързо потече в устата ми.
Беше гореща и гъста, много приличаше на кръвта на Мариус, но не и на нектара от кръвта на Сет, и веднага чух проклятията му, заканите му, злите му предсказания, които се втурнаха към мен, но това, което видях, беше голям русокос кръвопиец със зелени очи, възседнал великолепен боен кон, украсен със злато. Косата му беше гъста и дълга и се развяваше от вятъра, а ликуващ поглед на злоба озаряваше лицето му, докато ме гледаше през кръвта. Видях и чух огън около него. Небето беше огряно от огън. Обхвана ме ужас. Усетих, че бягам пеша. Видях, че към мен се приближава боздуган, желязна топка на верига, същото оръжие, което бях използвал преди двеста години, за да убия вълците, които ме бяха обградили в планината на баща ми, и се наведох и паднах с лице в земята. Конете бяха навсякъде около мен. Усетих, че някой ме вдига, и с двата си юмрука ударих по красивото, злобно лице и дръпнах косата. Нисък търкалящ се смях ме оглуши. Стана ми лошо, смъртно лошо, паднах по гръб и обръщайки глава, повърнах кръвта на пода.
Отблъснах го от себе си върху камъните. Опитах се да се изправя, но гаденето отново се надигна в мен и аз отидох до ъгъла, сложих ръка на стената и от устата ми излезе още кръв. Някой се държеше за мен, стабилизирайки ме, и осъзнах, че това е Кирил. Но Мариус беше до мен, а дългите грациозни ръце на Севрейн проблясваха пред лицето ми. Тя сложи бяла носна кърпичка на устните ми. Болестта нямаше да премине.
Дали някога преди ми се беше случвало това – кръвта на кръвопиеца да ме разболява, сякаш беше отровна? Не можех да си спомня.
– Гундесант ще те унищожи – каза Бодуин.
– Млъкни, проклет демоне – каза Кирил и ритна силно скованото в желязо тяло, като го преобърна отпред.
– Вкарайте го в килията – каза Мариус.
– Защо просто не го прекратиш тук и сега? – Попита Сет. Гласът му беше тих както преди, но изглеждаше изпълнен с отвращение, каквото изпитвах и аз.
– Не. Имам идея за това – каза Мариус. – Няма смисъл да пропиляваме смъртта му?
– Да пропиляваш смъртта му? – Попитах. Облегнах се назад към стената. – Какво имаш предвид?
– Точно това, което казах. Слънцето изгрява. Нека засега го вкараме в подземието.
Кирил събра желязната намотка, върна я около врата на затворника и я затегна, докато затворникът не започна да се задушава, след което го пренесе през вратата, която се отваряше към извитото каменно стълбище, водещо към заградените килии долу.
Гледах Мариус, опитвах се да възвърна равновесието си, опитвах се да накарам болестта да изчезне. Чух силното тракане на решетъчна порта, която се отвори и захлопна, и скърцането на ключа в ключалката.
Кирил донесе стария ключодържател до мен. Погледнах го за момент с отвращение, а после го взех.
– Аз ще бъда пазител на тези ключове – каза Грегъри, – освен ако не предпочиташ.
– Не, ти ги вземи – казах аз.
– Удовлетворен ли си, Лестат, че му дадохме изпитание? – Попита Грегъри.
– Да – казах аз. – Освен това той никога не е искал съдебен процес, нали? – Тази болест не се беше отпуснала. Протегнах ръка към Кирил. – Нещо не е наред с мен… – Имаше още нещо, което исках да кажа по този въпрос за съдебния процес. Бунтовникът не признаваше правомощията ни да го изправим пред съда. Но не можех да мисля за болестта. Какво бе имал предвид Мариус с тези странни думи: „няма смисъл да пропилявам смъртта му“?
– А, просто той те е проклел, когато си пил от него – каза Кирил. – Хайде, да вървим.
И всички излязохме от подземието. Беше ми станало студено. Болестта ме напускаше заради изтръпването на зората. Кирил почти ме отнесе в личната ми килия и ме постави на мраморната полица, където често спях до ковчега.
Легнах, защото не можех да се въздържа да не го направя, а Кирил събра краката ми върху мраморното легло.
– Спиш, шефе – каза той. – Никой няма да те убие. Ако Гундесант беше жив, щеше да ти намери спътник за душата си.
Назад към част 8 Напред към част 10
