Глава 30
Новината ми съобщи Бианка. Беше ранна вечер и аз пишех писмо, което по-късно щях да изпратя на последния си довереник в Таламаска. Прозорците бяха отворени за вятъра от Елба.
Бианка се втурна в стаята и ми съобщи веднага.
– Това е Пандора. Знам го. Виждала съм я.
Надигнах се от бюрото.
Взех я в прегръдките си.
– Откъде знаеш? – Попитах.
– Те сега танцуват на бала на двора, тя и азиатският ѝ любовник. Всички си шепнат за тях, колко са красиви. Маркизът и маркизата Дьо Малврие. Чух ударите на сърцата им още щом влязох в балната зала. Долових странния им вампирски аромат. Как може да се опише?
– Видя ли те?
– Да, и аз поставих в съзнанието си твой портрет, любов моя, – каза тя. – Включихме очи, тя и аз. Отиди при нея. Знам колко много искаш да я видиш.
Дълго гледах Бианка. Вгледах се в прекрасните ѝ овални очи и след това я целунах. Тя беше изискано облечена в очарователна бална рокля от виолетова коприна и никога не беше изглеждала по-прекрасно. Целунах я така топло, както никога досега.
След това веднага отидох до гардеробите си и се облякох за бала, като облякох най-хубавото си пурпурно палто и всички необходими дантели, а след това и голямата къдрава перука, която беше на мода тогава. Забързах надолу по стълбите към каретата. Когато се обърнах назад, видях Бианка на павилиона горе, която ме гледаше отвисоко. Тя вдигна ръка към устните си и ми прати целуна. Още щом влязох в херцогския дворец, усетих присъствието на азиатеца и наистина, преди да стигна до вратите на балната зала, той се появи от сенките на преддверието и сложи ръка на ръката ми.
О, толкова дълго бях слушал за това зло същество, а сега се изправих срещу него. От Индия, да, и най-красиво, с големи течни черни очи и кремаво-кафява кожа, която беше безупречна. Той ми се усмихна с гладката си, примамлива уста.
Сатененото му палто беше тъмносиньо, а дантелата му беше сложна и екстравагантна. Изглеждаше, че е обсипан с огромни диаманти, диаманти от Индия, където диамантите са на почит. На ръцете му имаше цяло състояние в пръстени. Носеше цяло състояние от катарами и копчета.
– Мариус, – каза той. Направи ми малък официален поклон, сякаш сваляше шапката си, а всъщност не носеше такава. – Разбира се – каза той, – че ще се видиш с Пандора.
– Искаш да ме спреш? – Попитах.
– Не – каза той. – Как можеш да си представиш такова нещо? – Тонът му беше учтив. – Мариус, уверявам те, че тя е отхвърлила много други. – Изглеждаше напълно искрен.
– Така са ми казвали, – казах аз. – Трябва да я видя. Ние с теб можем да поговорим по-късно. Трябва да отида при нея.
– Много добре, – каза той. – Аз съм търпелив. – Отново сви рамене. – Винаги съм търпелив. Името ми е Арджун. Радвам се, че най-накрая се събрахме. Дори с римския мошеник Сантино, който твърдеше, че те е унищожил, аз бях търпелив. Тогава тя беше толкова нещастна и исках да го накажа. Но не го направих. Последвах желанията ѝ и го оставих невредим. Какво окаяно същество беше той. Как я обичаше. Следвах желанията ѝ, както казах. Ще следвам желанията ѝ и тази вечер, както винаги го правя.
– Това е много добре от твоя страна – отвърнах аз, а гърлото ми беше толкова свито, че едва успявах да произнеса думите. – Позволи ми да тръгна сега. Чаках този момент по-дълго, отколкото можеш да си представиш. Не мога да стоя тук и да разговарям с теб, сякаш тя не е на няколко крачки от мен.
– Мога да си представя колко дълго си чакал – каза той. – Аз съм по-възрастен, отколкото си мислиш. – Кимнах и бавно се отдръпнах от него.
Не можех да го понасям повече.
Веднага влязох в огромната бална зала.
Оркестърът свиреше един от меките флуидни танци, толкова популярни в онези времена, нищо толкова темпераментно, колкото музиката щеше да стане по-късно, а пищната зала беше пълна с лъчезарни лица и забързани танцуващи фигури, и безброй цветове.
Надникнах през щастливата тълпа, движейки се бавно покрай едната стена, а после и покрай другата. Съвсем неочаквано я видях. Тя не знаеше, че съм там. Нейният спътник не ѝ беше отправил никакво умствено предупреждение.
Седеше сама, изкусно облечена в модните си дрехи, сатененият ѝ корсаж беше много стегнат и изящен, богато украсените ѝ поли – огромни, а прекрасното ѝ бяло лице беше обрамчено от естествената ѝ кафява коса, прибрана назад и вдигната в причудлив стил с рубини и диаманти.
Аз се облегнах на клавихорда, усмихвайки се благосклонно на музиканта, който свиреше на него с такова умение, а после се обърнах да я погледна.
Колко тъжно беше изражението й, колко далечно, колко неизразимо красиво.
Дали тя наблюдаваше цветовете на стаята, както аз ги наблюдавах? Дали изпитваше същата нежна любов към смъртните, каквато изпитвах аз? Какво щеше да направи, когато разбереше, че я наблюдавам?
Не знаех. Беше ме страх. Не можех да знам нищо, докато не чуех гласа ѝ. Продължих да гледам. Продължих да се наслаждавам на този момент на блаженство и безопасност. Изведнъж тя ме видя. Избра ме сред стотиците лица. Очите ѝ се спряха на мен и видях как кръвта нахлу в красивите ѝ бузи, а устата ѝ се отвори, за да изрече името Мариус. Чух го над тънката сладка музика.
Повдигнах пръсти към устните си, както само преди малко беше направила Бианка, и пратих целувка.
Колко тъжна и щастлива едновременно изглеждаше тя, устата ѝ се отвори в полуусмивка, докато ме гледаше. Изглеждаше също толкова застинала на мястото си, колкото и аз.
Но това беше нетърпимо. Какви бяха тези обеми от мълчание, които ни разделяха! Бързо прекосих дансинга и се поклоних пред нея. Вдигнах студената ѝ бяла ръка, и я поведох към танца, без да приемам никаква съпротива от нейна страна.
– Не, ти си моя, ти си моя, чуваш ли? – Прошепнах. – Не се отдръпвай от мен.
– Мариус, аз се страхувам от него, а той е силен, – прошепна тя в ухото ми. – Трябва да му обясня, че сме се намерили.
– Аз не се страхувам от него. Освен това той знае. Какво значение има това?
Танцувахме така, сякаш не сме си казвали обидни неща. Държах я здраво и я целувах по бузите. Не ме интересуваше какво ще си помислят смъртните около нас за тази неприличност. Колко много абсурдна беше цялата идея.
– Пандора, моя благословена любов, ако можеше само да знаеш колко дълго съм чакал. Какъв смисъл има да ти казвам сега, че от самото начало ми липсваш в чиста агония? Пандора, изслушай ме, не затваряй очи, не отвръщай поглед. В рамките на годината, на самата година, разбрах, че съм допуснал ужасна грешка!
Осъзнах, че я обръщам твърде рязко: Твърде силно натисках ръката ѝ. Бях изгубил ритъма на танца. В ушите ми музиката звучеше като странен пронизителен шум. Бях изгубил контрол над всичко.
Тя се отдръпна, за да ме погледне в очите.
– Изведи ме на павилиона – каза тя. – Можем да поговорим на речния бриз. Музиката ме кара да се замайвам. – Веднага я поведох през огромна двойка врати и се озовахме на каменна пейка с изглед към реката.
Никога няма да забравя колко ясна беше тази нощ, колко много звезди изглеждаха в моя полза и колко блестяща беше светлината на луната върху Елба. Навсякъде около нас имаше саксии с цветя и други двойки или групи смъртни, дошли да подишат малко въздух, преди да се върнат в балната зала. Но в общи линии имахме сенките само за себе си и аз се отдадох на целувката ѝ. Усетих съвършените ѝ бузи под устните си. Целунах я по гърлото. Почувствах кафявата ѝ коса със стегнати вълни, които толкова често бях рисувал на моите диви нимфи, докато тичаха из гъстите ми градини. Искаше ми се да я разпусна.
– Не ме изоставяй отново, – казах аз. – Без значение какво ще се каже между нас тази вечер. Не ме оставяй.
– Мариус, ти беше този, който ме напусна, – каза тя и чух трепет в гласа ѝ, който ме изплаши. – Мариус, това беше толкова отдавна, – каза тя тъжно. – Мариус, аз се скитах толкова далече и далече, търсейки те.
– Да, да, признавам си за всичко, – казах аз. – Признавам си всяка грешка. Как можах да отгатна какво означава да се наруши равенството? Пандора, аз не знаех! Да, богове, не знаех! Повярвайте ми, не знаех. Кажи ми, че ще оставиш това същество, Арджун, и ще се върнеш при мен. Пандора, аз не искам нищо друго освен това! Не мога да изрека хубави думи. Не мога да рецитирам стари стихотворения. Пандора, погледни ме.
– Гледам те! – Заявява тя. – Не виждаш ли, че ме заслепяваш! Мариус, не си мисли, че и аз не съм мечтала за тази среща. И сега ме виждаш в този срам, в тази слабост.
– Какво? Не ме интересува! Какъв срам и каква слабост?
– Това, че съм роб на моя спътник Арджун, че му позволявам да ме движи през света, че сама по себе си не притежавам воля, нямам импулс. Мариус, сега аз съм нищо.
– Не, това не е вярно и освен това няма значение. Аз ще те освободя от Арджун. Аз изобщо не се страхувам от него, а след това ще бъдеш с мен и целият ти стар дух ще се върне в теб.
– Ти сънуваш – каза тя и в лицето и в гласа ѝ се появи първата студенина. Беше в кафявите ѝ очи, студенина, която идва от скръбта.
– Искаш да ми кажеш – поисках аз, – че възнамеряваш да ме изоставиш отново заради това същество? Мислиш ли, че ще го понеса?
– И какво искаш да ми кажеш, Мариус, че ще ме принудиш? – Гласът ѝ беше нисък, далечен.
– Но ти ми каза, че си слаба, каза ми, че си роб. Това не е ли молба да те принудя?
Тя поклати глава. Беше готова да се разплаче. Отново ми се искаше да дръпна косата ѝ, да я видя разпусната, да извадя скъпоценните камъни от нея. Исках да взема лицето ѝ в ръцете си. Направих го. Държах лицето ѝ твърде грубо.
– Пандора, послушай ме, – казах аз. – Преди сто години научих от един странен смъртен, че по време на странстванията си с това същество си обикаляла отново и отново град Дрезден. И научавайки това, аз се преместих в този град, за да те чакам. Не е минавала нощ, в която да не съм се събуждал, за да потърся в Дрезден, за да те намеря.
– Сега, когато те държа в ръцете си, нямам никакво намерение да те изоставя. – Тя поклати глава. За миг изглеждаше неспособна да говори. Имах чувството, че е затворена в странните си модни дрехи и е изгубена в някаква мъчителна мечтателност.
– Но какво мога да ти дам, Мариус, освен това, което вече си научил? Знанието, че все още живея, че търпя, че странствам? Със или без Арджун, какво значение има това? – Тя обърна очите си към мен, като се чудеше.
– И какво научавам от теб, освен че продължаваш и че издържаш – че онези демони в Рим не са те унищожили, както твърдяха, че си бил изгорен, да, виждам го по цвета на кожата ти, но си оцелял. Мариус, какво повече има?
– Какво, по дяволите, говориш! – Поисках. Изведнъж се разярих. – Пандора, ние си имаме един друг! Добри Боже. Имаме време. Когато се съберем сега, времето започва за нас отново!
– Наистина ли, Мариус? Не знам – отвърна тя. – Мариус, аз не съм достатъчно силна.
– Пандора, това е лудост! – Казах.
– О, ти си толкова ядосана и това толкова прилича на старите ни кавги.
– Не, не е! – Заявих. – Не прилича на старите ни кавги, защото е за нищо. Сега те отвеждам оттук. Отвеждам те в двореца си, а после ще се разправям с Арджун, както мога.
– Не можеш да направиш такова нещо, – каза тя рязко. – Мариус, аз съм била с него в продължение на стотици години. Мислиш, че можеш просто да застанеш между нас?
– Искам те, Пандора. Няма да се задоволя с нищо друго. И ако дойде момент, в който искаш да ме напуснеш…
– Да, а ако дойде – каза тя гневно, – какво ще правя тогава, когато заради теб няма да има Арджун!
Аз замълчах. Бях изпаднал в ярост. Тя ме гледаше втренчено. Лицето ѝ беше изпълнено с чувства.
Гърдите ѝ се надигаха под стегнатия сатен.
– Обичаш ли ме? – Поисках.
– Напълно – каза тя с гневния си глас.
– Тогава ще дойдеш с мен! – Хванах я за ръка.
Никой не помръдна, за да ни спре, докато напускахме двореца.
Щом я качих в каретата, я целунах без желание, както се целуват смъртните, и исках да впия зъби в гърлото ѝ, но тя ми забрани.
– Позволи ми тази интимност! – Умолявах я. – Заради любовта на небето, Пандора, това е Мариус, който ти говори. Слушай ме. Нека да споделим кръвта си и да не се разделим.
– Не мислиш ли, че искам? – Попита тя. – Страх ме е.
– От какво се страхуваш? – Поисках. – Кажи ми от какво се страхуваш. Ще го накарам да изчезне. – Каретата потегли от Дрезден и през гората се отправи към моя дворец.
– О, но няма да го направиш, – отвърна тя. – Не можеш. Не разбираш ли, Мариус, ти си същото същество, което си бил в онези времена, когато за първи път бяхме заедно. Ти си силен и одухотворен, какъвто си бил тогава, а аз не съм. Мариус, той се грижи за мен.
– Грижи се за теб? Пандора, това е, което искаш! Аз ще го направя. Ще се грижа за всеки дребен детайл от цялото ти съществуване, сякаш си моя дъщеря! Само ми дай възможност. Дай ми шанса да възстановим в любовта онова, което беше изгубено за нас.
Бяхме стигнали до моите порти и слугите ми ги отваряха. Тъкмо се канехме да влезем, когато тя ми даде знак, че трябва да задържа каретата. Тя гледаше през прозореца. Гледаше към прозорците на двореца. Може би виждаше павилиона.
Направих каквото ме помоли. Видях, че е парализирана от страх. Нямаше как да го прикрие.
Гледаше двореца, сякаш беше пълен със заплаха.
– Какво, в името на Небето, може да е това? – Попитах. – Каквото и да е това, което те плаши, кажи ми. Пандора, няма нищо, което да не може да бъде променено. Кажи ми.
– О, ти си толкова буен в настроението си, – каза тя шепнешком. – Не можеш ли да се досетиш какво ме довежда до тази отвратителна слабост?
– Не – казах аз. – Знам само, че те обичам с цялото си сърце. Намерих те отново и ще направя всичко, за да те задържа.
Очите ѝ останаха вперени в двореца.
– Дори да се откажеш от компаньонката – попита тя, – която е вътре в същата тази къща и те чака?
Не отговорих.
– Видях я на бала – каза тя, очите ѝ бяха стъклени, гласът ѝ трепереше. – Видях я и знаех каква е. Доста силна, доста грациозна. Никога не съм предполагала, че е твоя любовница. Но сега знам, че е. Чувам я отвътре. Чувам надеждите и мечтите ѝ и как те са приковани към теб.
– Престани, Пандора. Не е необходимо да се отказвам от нея. Ние не сме смъртни! Можем да живеем заедно. – Хванах я за ръцете. Разтърсих я. Косата ѝ се разпусна, а после яростно и жестоко я дръпнах и зарових лице в косата ѝ.
– Пандора, ако изискваш това от мен, ще го направя. Само ми дай време, дай ми време да се уверя, че Бианка е там, където може да оцелее добре и щастливо. Ще го направя за теб, разбираш ли, само ако спреш да ми се караш!
Отдръпнах се. Тя изглеждаше зашеметена и студена. Прекрасната ѝ коса се разпиля по раменете ѝ.
– Какво е това? – Попита тя с нисък вял глас. – Защо ме гледаш по този начин? – Бях на ръба на сълзите, но ги спрях.
– Защото си представях – казах, – че тази среща ще бъде толкова различна. И наистина си мислех, че ще дойдеш с мен доброволно. И наистина си мислех, че вие двете с Бианка ще можете да живеете в хармония. Вярвах в тези неща. Вярвах в тях дълго време. А сега седя тук с теб и всичко е спор и мъка.
– Това е всичко, което някога е било, Мариус, – отвърна тя с тихия си тъжен глас. – Ето защо ме напусна.
– Не, – казах аз. – Това не е така. Пандора, нашата любов беше голяма. Трябва да я признаеш. Имаше ужасна раздяла, да, но имахме голяма любов и можем да я имаме отново, ако я достигнем. – Тя погледна към къщата, а след това към мен почти скришом. Нещо в нея се ускори и тя изведнъж хвана ръката ми с побелели кокалчета. Отново се появи онзи поглед на ужасен страх.
– Ела с мен в къщата, – казах аз. – Запознай се с Бианка. Вземи ръцете ѝ в твоите. Пандора, слушай ме. Остани в къщата, докато аз отида да уредя нещата с Арджун. Няма да се бавя дълго, обещавам ти.
– Не, – извика тя. – Не разбираш ли? Не мога да отида в тази къща. Тя няма нищо общо с твоята Бианка.
– Какво тогава? Какво сега? Какво повече! – Поисках. – Това е звукът, който чувам, звукът от биенето на сърцата им!
– Кралят и кралицата! Да, те са вътре. Те са дълбоко в Земята, Пандора. Те са неподвижни и мълчаливи, както винаги. Дори не е нужно да ги виждаш. – В чертите ѝ се появи израз на чист ужас. Обгърнах я с ръце, но тя само отвърна поглед.
– Тихи и спокойни, както винаги – изпъшка тя. – Сигурно не може да бъде така. Не и след всичкото това време. Мариус!
– О, но е така, – казах аз. – И за теб това не би трябвало да е нищо. Не е нужно да слизаш по стъпалата към светилището. Това е мое задължение. Пандора, престани да гледаш встрани.
– Не ме наранявай, Мариус, – предупреди тя. – Ти се държиш грубо с мен, сякаш съм наложница. Отнасяй се с мен с благодат. – Устните ѝ трепереха. – Отнасяй се към мен с милост, – каза тя тъжно. Започнах да плача.
– Остани с мен, – казах аз. – Влез вътре. Поговори с Бианка. Ела да ни обикнеш и двамата. Нека времето започне от този момент.
– Не, Мариус, – каза тя. – Отдалечи ме от този ужасен звук. Върни ме на мястото, където живея. Върни ме обратно или ще тръгна пеша. Не мога да понеса това. – Изпълних заповедите ѝ. Мълчахме, докато тя пътуваше към една голяма красива къща в Дрезден, чиито многобройни прозорци бяха тъмни, и там я държах неподвижно, целувах я, отказвайки да я пусна.
Накрая извадих носната си кърпа и избърсах лицето си. Поех си дъх и се опитах да говоря спокойно.
– Ти се страхуваш – казах аз, – и аз трябва да го разбера и да бъда търпелив към него. – Тя имаше онзи зашеметяващ студен поглед в очите си, поглед, който никога не бях виждал през първите години, поглед, който сега ме ужасяваше.
– Утре вечер ще се срещнем отново – казах аз, – може би тук, в тази къща, в която живееш, където си в безопасност от звука на Майката и Бащата. Където пожелаеш. Но там, където можеш да свикнеш с мен.
Тя кимна. Вдигна ръка и погали бузата ми с пръсти.
– Колко добре се преструваш – прошепна тя. – Колко много си хубав и винаги си бил. И като си помисля, че онези демони в Рим са си мислели, че са угасили блестящата ти светлина. Трябваше да им се изсмея.
– Да, и моята светлина свети само за теб – казах аз, – и именно теб сънувах, когато бях изгорен в черно от огъня, изпратен от онзи демон кръвопиец Сантино. За теб мечтаех, когато пиех от Майката, за да възвърна силите си, когато те търсех из страните на Европа.
– О, любов моя, – прошепна тя. – Моята голяма любов. Само ако можех отново да бъда онази силна жена, която си спомняш.
– Но ти ще бъдеш, – настоях аз. – Ти си. Ще се грижа за теб, да, точно както желаеш. И ти, и Бианка, и аз – всички ще се обичаме. Утре вечер ще си поговорим. Ще направим планове. Ще говорим за всички велики катедрали, които трябва да видим, за прозорците от цветно стъкло, ще говорим за художниците, чиито прекрасни творби тепърва ще изучаваме. Ще говорим за Новия свят, за неговите гори и реки. Пандора, ще говорим за всичко.
Продължих и продължих.
– И ти ще обикнеш Бианка, – казах аз. – Ще започнеш да я цениш. Познавам сърцето и душата на Бианка, както някога съм познавал твоите, кълна ти се. Ние ще съществуваме заедно в мир, повярвай ми. Нямаш представа за щастието, което те очаква.
– Щастие? – Попита тя. Погледна ме така, сякаш едва разбираше думите, които бях изрекъл. После каза:
– Мариус, тази вечер напускам този град. Нищо не може да ме спре.
– Не, не, не можеш да ми кажеш това! – Заявих. Отново я хванах за ръцете.
– Не ме наранявай, Мариус. Тази вечер напускам този град. Казах ти. Мариус, ти си чакал сто години, за да видиш едно нещо и само едно – че съм жива. Сега ме остави на съществуването, което съм избрала.
– Няма да го направя. Няма да го допусна.
– Да, ще го направиш, – прошепна тя. – Мариус, не виждаш ли какво се опитвам да ти кажа. Нямам смелостта да напусна Арджун. Нямам смелостта да видя Майката и Бащата. Мариус, нямам смелостта да те обичам повече. Самият звук на сърдития ти глас ме плаши. Нямам смелостта да се срещна с твоята Бианка. Самата мисъл, че може да я обичаш повече от мен, ме плаши. Страх ме е от всичко това, не виждаш ли? И дори сега отчаяно се стремя към Арджун, за да може той да ме отведе от всичко това. С Арджун за мен има голяма простота! Мариус, моля те, пусни ме да си тръгна с твоята прошка.
– Не ти вярвам, – казах аз. – Казах ти, че ще се откажа от Бианка заради теб. Добри Боже, Пандора, какво повече мога да направя? Не можеш да ме изоставиш.
Обърнах ѝ гръб. Изражението на лицето ѝ беше твърде странно. Не можех да го понеса. И докато седях там в тъмнината, чух как вратата на каретата се отвори. Чух бързата ѝ стъпка по камъните и тя изчезна от мен.
Моята Пандора, напълно изчезнала от мен.
Не знам колко време съм чакал. Не беше цял час.
Бях твърде потиснат, твърде съвършено нещастен. Не исках да виждам спътника ѝ, а когато си помислих да блъскам по вратите на къщата ѝ, това ми се стори твърде крайно унизително. И в интерес на истината, в интерес на чистата истина, тя ме беше убедила. Тя нямаше да остане с мен. Тъкмо се канех да кажа на шофьора да ни откара вкъщи, когато до мен достигна един звук. Беше от нейния вой и плач, както и от чупенето на предмети в къщата.
Това беше всичко, от което се нуждаех, за да ме подтикне към действие. Излязох от каретата и се затичах към нейната врата. Хвърлих зъл поглед към смъртните ѝ слуги, които направих ги почти безсилни и отворих вратата за себе си. Втурнах се нагоре по мраморните стъпала. Намерих я да се разхожда лудо по стените и да удря с юмруци по огледалата. Намерих я да рони кървави сълзи и да трепери. Навсякъде около нея имаше счупени стъкла. Хванах китките ѝ. Взех ги нежно.
– Остани с мен, – казах аз. – Остани с мен!
Съвсем неочаквано зад гърба си чух присъствието на Арджун. Чух забързаната му стъпка и след това той влезе в стаята.
Тя се беше свила на гърдите ми. Трепереше.
– Не се притеснявай – каза Арджун със същия търпелив тон, който беше използвал с мен в двореца на херцога. – Можем да поговорим за всички тези неща по учтив начин. Аз не съм диво същество, което е склонно към разрушителни действия.
Той изглеждаше съвършеният джентълмен с дантелената си кърпичка и обувките на висок ток. Огледа счупените парчета огледало, които лежаха върху финия килим, и поклати глава.
– Тогава ме остави насаме с нея, – казах аз.
– Това ли желаеш, Пандора? – Попита той.
Тя кимна.
– За малко, скъпи мой, – каза му тя. Щом той излезе от стаята и затвори високите двойни врати зад себе си, аз погалих косата ѝ и я целунах отново.
– Не мога да го оставя, – призна тя.
– А защо не? – Попитах аз.
– Защото аз го създадох, – отговори тя. – Той е мой син, мой съпруг и мой настойник. – Бях шокиран.
Никога не бях предполагал такова нещо!
През всичките тези години го бях смятал за някакво доминиращо същество, което я държи във властта си.
– Създадох го, за да се грижи за мен, – каза тя. – Взех го от Индия, където бях почитана като същинска богиня от онези малцина, които ме бяха зърнали. Научих го на европейски обичаи. Поставих го да отговаря за мен, за да може в моята слабост и отчаяние той да ме контролира. И жаждата му за живот е тази, която ни движи и двамата. Без него може би щях да тъна в някоя дълбока гробница в продължение на векове.
– Много добре – казах аз, – той е твое дете. Това го разбирам, но Пандора, ти си моя! Какво от това! Ти си моя и аз отново те притежавам! О, прости ми, прости, че говоря толкова грубо, че използвам думи като притежание. Какво искам да кажа? Искам да кажа, че не мога да те загубя!
– Знам какво искаш да кажеш, – каза тя, – но виждаш ли, не мога да го отблъсна от себе си. Той се е справил твърде добре с това, което съм поискала от него, и ме обича. А той не може да живее под твоя покрив, Мариус. Познавам те твърде добре. Където живее Мариус, там управлява Мариус. Никога няма да допуснеш мъж като Арджун да живее при теб заради мен или по каквато и да е друга причина.
Бях толкова дълбоко наранен, че за миг не можах да ѝ отговоря. Поклатих глава, сякаш исках да отрека казаното от нея, но всъщност не знаех дали тя греши, или не. Винаги, винаги бях мислила единствено за унищожаването на Арджун.
– Не можеш да го отречеш – каза тя тихо. – Арджун е твърде силен, твърде своенравен и твърде дълго е бил свой собствен господар.
– Трябва да има някакъв начин, – помолих аз.
– Със сигурност ще дойде нощ – каза тя, – когато ще е време Арджун да се раздели с мен. Същото може да се случи и с теб и твоята Бианка. Но сега не е моментът. И така, моля те, пусни ме, Мариус, сбогувай се с мен и ми обещай, че ще постоянстваш вечно, а аз ще ти дам същото обещание.
– Това е твоето отмъщение, нали? – Попитах тихо. – Ти беше мое дете и в рамките на двеста години те напуснах. И затова сега ми казваш, че няма да направиш същото с него…
– Не, прекрасен мой Мариус, това не е отмъщение, това е само истината. А сега ме остави. – Тя се усмихна горчиво. – О, какъв подарък беше за мен тази нощ, че те видях жив, че знам, че римският кръвопиец Сантино е грешал. Тази нощ ще ме пренесе през вековете.
– Тя ще те отведе далеч от мен, – казах аз и кимнах.
Но тогава устните ѝ ме изненадаха. Тя беше тази, която ме целуна пламенно, а после усетих как малките ѝ остри зъби пронизват гърлото ми.
Стоях неподвижно, със затворени очи, оставяйки я да пие, усещайки неизбежното привличане на сърцето ми, главата ми изведнъж се изпълни с видения за тъмната гора, през която тя и спътникът ѝ толкова често пътуваха, и не можех да разбера дали това бяха нейни видения или мои.
Тя продължи да пие, сякаш гладуваше, и аз съзнателно създадох за нея сочната градина на най-съкровените си мечти и в нея си представях двама ни заедно. Тялото ми не беше нищо друго освен желание за нея. С всяка свое сухожилие усещах притегателната сила на нейното пиене и не се съпротивлявах. Бях нейна жертва. Не държах на никаква предпазливост.
Струваше ми се, че вече не издържам. Сигурно бях паднал. Не ми пукаше. После усетих ръцете ѝ върху ръцете си и разбрах, че съм на крака.
Тя се отдръпна и със замъглени очи я видях да ме гледа. Цялата ѝ коса се беше разпиляла по раменете ѝ.
– Такава силна кръв – прошепна тя. – Моето дете на хилядолетията. – За пръв път чувах такова име за онези от нас, които са живели толкова дълго, и бях слабо очарован от него.
Бях замаян, толкова силна беше тя, но какво значение имаше това? Бих ѝ дал всичко. Успокоих се. Опитах се да избистря погледа си.
Тя беше далеч в другия край на стаята.
– Какво видя в кръвта? – Прошепнах.
– Твоята чиста любов, – отговори тя.
– Имаше ли някакво съмнение? – Попитах. С всеки изминал миг ставах все по-силен. Лицето ѝ сияеше от руменината на кръвта, а очите ѝ бяха свирепи, както винаги, когато се карахме.
– Не, никакво съмнение, – каза тя. – Но сега трябва да ме оставиш. – Аз не казах нищо. – Продължавай, Мариус. Ако не го направиш, няма да мога да го понеса.
Взирах се в нея, сякаш гледах диво горско животно, а такава ми се струваше и тя, това същество, което бях обикнал с цялото си сърце.
И за пореден път разбрах, че е свършено. Излязох от стаята.
В големия коридор на къщата стоях зашеметен, а там, в ъгъла, стоеше Арджун и ме гледаше.
– Толкова съжалявам, Мариус – каза той, сякаш говореше сериозно.
Погледнах го, чудейки се дали нещо може да ме накара да изпадна в ярост, за да го унищожа. Ако исках да го направя, тя щеше да остане с мен. И о, как мисълта за това пламна в съзнанието ми. И все пак знаех, че тя ще ме намрази изцяло и напълно за това. И аз щях да намразя себе си. Защото какво имах срещу това същество, което не беше нейният гнусен господар, както винаги бях предполагал, а нейното дете! Начинаещ вампир на около петстотин години или по-малко, млад в Кръвта и изпълнен с любов към нея. Бях далеч от подобна възможност. И какво възвишено същество беше той, тъй като със сигурност прочете тези мисли в отчаяното ми и разголено съзнание и въпреки това стоеше на мястото си с такова самообладание, като просто ме гледаше.
– Защо трябва да се разделяме! – Прошепнах.
Той сви рамене. Жестикулираше красноречиво с ръцете си.
– Не знам – каза той, – освен че тя така иска. Тя е тази, която иска винаги да бъде в движение; тя е тази, която чертае плановете на картата. Тя е тази, която чертае кръговете, в които пътуваме, ту превръщайки Дрезден в център на нашите пътувания, ту избирайки някой друг град, като Париж или Рим. Тя е тази, която казва, че трябва да продължим и да продължим. Тя е. И какво мога да кажа, Мариус, освен че това ме радва.
Приближих се до него и за миг той помисли, че искам да му навредя, и се скова.
Хванах китката му, преди да успее да помръдне. Изучавах го. Колко благородно същество беше той, голямата му бяла перука рязко контрастираше с лъскавата му кафява кожа, черните му очи ме гледаха с такава сериозност и сякаш разбиране.
– Остани с мен тук – казах аз. – И двамата. Останете с мен. Останете с мен и моята спътница Бианка.
Той се усмихна и поклати глава. В очите му нямаше презрение. Бяхме мъж с мъж и нямаше презрение. Той ми каза само Не.
– Тя няма да го получи – каза той, гласът му беше много успокояващ и спокоен. – Аз я познавам. Познавам всичките ѝ начини. Тя ме доведе при себе си, защото я боготворях. И след като получих кръвта ѝ, никога не съм преставал да я почитам.
Стоях там, все още стиснал китката му, и се взирах наоколо, сякаш бях готов да извикам към боговете. И сякаш викът ми щеше да разбие самите стени на тази къща, ако го пуснех.
– Как е възможно това! – Прошепнах. – Да я намеря и да я позная само за една нощ, една скъпоценна нощ на кавги.
– Ти и тя сте равни, – каза той. – Аз съм само инструмент. – Затворих очи.
Съвсем внезапно чух как тя плаче и когато този звук стигна до ушите ми, Арджун внимателно се освободи от мен и каза с мекия си нежен глас, че трябва да отиде при нея. Излязох бавно от коридора, спуснах се по мраморните стъпала и навлязох в нощта, без да обръщам внимание на каретата си.
Вървях към дома през гората.
Когато стигнах до къщата си, влязох в библиотеката си, свалих перуката, която носех на бала, захвърлих я през цялата стая и седнах на стола до писалището си.
Сложих глава на сгънатите си ръце и тихо заплаках, както не бях плакала от смъртта на Евдокия. Плачех. Часовете минаваха и накрая разбрах, че Бианка стои до мен. Тя галеше косата ми с ръка, а после я чух да шепне.
– Време е да слезеш по стъпалата към студения ни гроб, Мариус. Рано е за теб, но аз трябва да тръгвам и не мога да те оставя така.
Изправих се на крака. Взех я в прегръдките си и дадох път на най-ужасните сълзи, а през цялото време тя ме държеше мълчаливо и топло.
А после заедно се спуснахме към ковчезите си.
На следващата вечер веднага отидох в къщата, където бях оставил Пандора.
Намерих я изоставена, а след това претърсих целия Дрезден и многото дворци или шлосета наоколо. Тя и Арджун бяха изчезнали, нямаше съмнение в това. И като отидох до Херцогския дворец, където се провеждаше малък концерт, скоро научих „официалната“ новина за него, за това как красивата черна карета на маркиза и маркиза Дьо Малврие е заминала преди разсъмване за Русия.
Русия.
Тъй като не бях в настроение за музиката, скоро поднесох извиненията си на събралите се в салона и отново се прибрах вкъщи, толкова нещастен, колкото не съм бил никога в съществуването си. С разбито сърце. Седнах на бюрото си. Погледнах към реката. Усетих топлия пролетен бриз. Мислех си за многото неща, които трябваше да си кажем с нея, за многото неща, които можех да кажа в по-спокоен дух, за да я убедя. Казах си, че тя не е изчезнала от лицето на земята. Казвах си, че тя знае къде съм и че може да ми пише. Казвах си всичко, от което имах нужда, за да запазя здравия си разум.
И не я чух, когато Бианка влезе в стаята. Не я чух, когато тя седна в голямото кресло съвсем близо до мен.
Видях я като видение, когато вдигнах поглед – безупречно младо момче с порцеланови бузи, руса коса, прибрана на черна панделка, палто, бродирано в злато, стройни крака в безупречен бял чорапогащник, крака в обувки с рубинени катарами.
О, какво божествено превъплъщение – Бианка като младия благородник, познат на малцината смъртни, които имаха значение, като собствения ѝ брат. И колко тъжни бяха нейните безподобни сини очи, когато ме гледаше.
– Съжалявам за теб – каза тя тихо.
– Наистина ли? – Попитах я. Изрекох тези думи с разбитото си сърце. – Надявам се, че е така, скъпа моя, защото те обичам, обичам те повече, отколкото някога съм те обичал, и имам нужда от теб.
– Но в това е въпросът, разбираш ли, – каза тя с тих състрадателен глас. – Чух нещата, които ѝ каза. И те напускам.
Назад към част 30 Напред към част 32
