Глава 23
– Това, което ме върна от умопомрачението ми за новооткритото богатство на чичо и татко, беше гледката на всички стари плетове, боядисани в бяло и групирани на страничната тераса с плочи отдясно на имението Блекууд, точно както беше в сънищата ми за Ребека. Това бяха мебели, които си бях набавил от тавана, но задачата по реставрацията им беше завършена, докато лежах в болницата, и сега се учудвах, когато виждах сбирката от дивани и столове точно такава, каквато беше, когато Ребека ми сервираше митичното си кафе.
– „Мона ще разбере“ – промърморих на глас, – „и онзи човек, онзи любезен човек, Стърлинг Оливър, той ще разбере, а после има и Наш, Наш, който изглеждаше толкова велик и любезен, колкото може да бъде един учител, Наш, който ми даде надежда, че ще премина през това странно време с известно спокойствие.“
– Но когато той влезе в преддверието, бях смаян да видя купчина багаж до вратата и Наш, в син костюм и вратовръзка, с протегната към рамото ми ръка.
– „Не мога да остана, Куин, но трябва да говоря с леля ти Куин, преди да говоря с теб. Позволи ми да изживея тези моменти с нея сега“.
– Бях съсипан. „Не“ – казах аз, – „трябва да ми кажеш. Това е, което казах, нали, всичко, което ти казах, ти си мислиш, че съм луд, и си мислиш, че винаги ще е така, но аз се кълна…“.
– „Не, Куин, не мисля, че си луд“ – каза той. „Но разбери, че трябва да си тръгна. А сега ме остави да поговоря насаме с мис Куин. Обещавам, че няма да си тръгна, без да ти кажа.“
– Позволих им да влязат заедно в предния салон, а после отидох в кухнята за обяд, където Жасмин тъкмо казваше на Голямата Рамона, че са богати. Не ми се искаше да нарушавам щастието им с мрачния си поглед и обвиних за всичко глада. Освен това Жасмин винаги е била богата, както и Голямата Рамона. Те просто никога не искаха да напуснат имението Блекууд, всички го знаеха.
– И тъй като едно нещо, което винаги можех да правя, беше да ям, погълнах чиния с неделно пиле с кнедли.
– Накрая вече не можех да устоявам на напрежението. Отидох до вратата на салона и леля Куин ме извика.
– „Сега, скъпи, Наш е с впечатлението, че след време ще бъдеш обезпокоен от факта, че той не толкова е избрал ергенския живот, колкото е бил по-скоро предразположен към него.“
– „Имам всичко това в едно писмо тук, Куин“ – каза Наш по своя любезен, но авторитетен начин.
– „Искаш да ми кажеш, че си гей?“ попитах. Леля Куин беше шокирана.
– „Ами, ако трябва да бъда откровен“ – каза Наш, – „точно това възнамерявах да ти кажа“.
– „Знаех това още снощи“ – казах аз. „О, не се притеснявай, че си го издал с някакъв очевиден жест или маниер. Не си го направил. Просто го усетих, защото вероятно самият аз съм такъв; най-малкото, аз съм бисексуален, в това не се съмнявам.“
– Посрещна ме смаяно мълчание от страна на Наш, а от страна на леля Куин – тих приятен смях. Разбира се, току-що бях направил едно малко признание, което можеше да я нарани, но бях много сигурен, че Наш изобщо няма да бъде наранен.
– „О, моето преждевременно съзряване“ – каза тя. „Ти никога не преставаш да ме очароваш. Бисексуален е, колко байронично и очарователно. Това не удвоява ли шансовете на човек за любов? Толкова съм възхитена.“
– „Наш продължаваше да ме гледа, сякаш не можеше да измисли нищо, което да каже, и тогава осъзнах какво се е случило.“
– Наш беше подал оставка от поста си не защото беше гей; той знаеше, че е гей, много преди да дойде тук. Беше се оттеглил от поста си заради това, което беше видял в мен, и заради това, което му бях казал за собствените си пристрастия! О, това беше толкова очевидно и аз бях такъв глупак, че не го разбрах. Трябваше веднага да го пусна на свобода.
– „Слушай, Наш“ – казах аз, – „трябва да останеш. Ти искаш да останеш и аз искам да останеш. А сега нека просто се закълнем, че между нас никога няма да мине нищо еротично. Че това е, знаеш ли, неуместно. Ще се превърнеш в перфектния учител за мен, защото не е нужно да крия нищо от теб“.
– „Ето това е силен аргумент“ – каза леля Куин, – „без да се карам. Искам да кажа, наистина, Наш, Куин има право.“ Тя направи приятен въздушен смях. „Боже мой, в училищата в цялата страна гейовете и жените са отлични и симпатични учители. Целият въпрос е решен.“ Тя се изправи. „Наш Пенфийлд, трябва да разопаковаш багажа си, поне докато заминем за Ню Йорк, а Куин, ти трябва да се наспиш. Сега всичко е уредено до вечеря.“
– Наш все още изглеждаше в състояние на шок, но аз стиснах ръката му и изтръгнах широко отворени очи и тихо промърморих, че ще остане, и без да смея да го взема на ръце, се отправих към стаята си, за да извадя триста долара от бюрото си (винаги имах някакви пари там) и да се уверя, че съм облечен с най-добрия костюм, който притежавах, и с щастливата вратовръзка на Версаче, която не бях носил на срещата с нашия адвокат.
– Когато слязох долу, усетих, че нещо ме дърпа; не искам да кажа, че беше ръката на Гоблин, колкото че беше чувство или маса от чувства. Дълго време бях останал без сън. И това, за което си мислех сега, беше Ребека. Всъщност за миг ми се стори, че Ребека е с мен, а после я няма. Малка червенокоса кучка… черна кучка!
– Когато стигнах до страничната морава, минах бавно по терасата от плочи и през новата подредба от плетеници и имах чувството, че Ребека е съвсем близо. Ребека ме чакаше да заспя. Ребека чакаше да ми говори. Да, аз бях седнал с нея на същия този диван, тя седеше на онзи стол, а кафето беше на тази маса. Появи се замайване, както в онзи ден в блатото, но знаех, че трябва да се боря с него. Живот за моя живот. Смърт за моята смърт…
– „Какво каза?“ – попитах аз. „Живот за живот?“ С кого говорех? Борех се със замайването. „Убийствен призрак, махни се от мен!“ Прошепнах.
– Какво правех тук, на страничната морава? Та те бяха ремонтирали плетеницата, както им казах да направят.
– Трябваше да си тръгна. Насочих се към навеса.
– И след няколко минути се изтърколих в стария седан „Мерцедес 450“ на Сладураната, колата, на която винаги много съм се възхищавал, макар че мисля, че беше стара колкото мен.
– За нула време бях на магистралата и летях към Мона Мейфеър. Но имаше време да се отбия до цветарския магазин на улица „Сейнт Чарлз“ и „Трета“ и да купя на Мона красив букет от дългостеблени рози.
– След това потеглих към крайната си дестинация: Първа и Кестен, крайбрежният ъгъл на центъра на града. Разбира се, къщата не беше близо до реката. Реката беше на един свят разстояние. Изразът беше просто начин да се ориентира човек в Ню Орлиънс.
– Къщата беше тихо приказна. Не притежаваше арогантното великолепие на имението Блекууд. По-скоро беше градска къща от гръцкото възраждане със странична врата, четири колони нагоре и надолу, мазилката на стените ѝ беше боядисана в сумрачна лавандула, а отвъд, вдясно, имаше частично скрита странична градина. Цялото имение беше разположено на около шест стъпала от земята, а стъпалата бяха от бял мрамор.
– Паркирах колата от другата страна на кръстовището и направих диагонала сега на крака, които не се усещаха, просто се водеха, и с огромния букет в ръцете си, задъхан да ѝ го поднеса.
– Желязната ограда не беше висока и там беше звънецът на вратата. Разсъждавах. Какво щях да кажа на човека, който щеше да отвори? Мона, отчаяно ми се иска да видя Мона.
– Но не ми се налагаше да се изправям пред тази сложност. Една половин секунда след като се появих на портата, голямата бяла входна врата се отвори и тя излезе, бързо затвори вратата след себе си и се втурна надолу по стъпалата към портата. Имаше ключ за нея и го завъртя бързо, след което застанахме един срещу друг отвъд пределите на оградата, а аз си помислих, че умирам.
– Тя беше сто пъти по-прекрасна, отколкото я помнех. Зелените ѝ очи бяха много по-големи, а устата ѝ беше естествено набраздена и исках веднага да я целуна. Косата ѝ беше чисто червена, а за капак носеше изящна бяла памучна риза, разкопчана много ниско, и тесни бели панталони, които прекрасно показваха малките ѝ заоблени бедра. Бях влюбен дори в пръстите на краката ѝ. Беше обула високи сандали и можех да видя всичките ѝ червени нокти на краката. Обожавах нея.
– „Боже мой, Мона“ – казах аз и се впуснах в действие, като покрих устата ѝ с моята и я хванах за малките ѝ китки, но тя се откъсна леко и каза:
– „Къде е колата ти, Куин? Трябва бързо да се махнем оттук.“
– Тръгнахме през улицата като младоженци, които бягат от орисници. За миг потеглихме по Първа улица към реката.
– „И къде можем да отидем? О, Боже, не знам къде можем да отидем“ – казах аз.
– „Знам“ – отвърна тя. „Знаеш ли как да стигнем до квартала?“
– „Абсолютно.“
– Тя ми даде един адрес. „Къщичките на Лафрениер“ – каза тя. „Обадих им се тази сутрин.“
– „Но откъде знаеше, че ще дойда? Искам да кажа, че съм развълнуван, че си им се обадила, но откъде знаеше?“
– „Аз съм вещица“ – каза тя. „Знаех, когато напусна фермата Блекууд, точно както знам, че Гоблин е в колата с нас. Той е точно зад теб. Ти дори не го знаеш, нали? Но аз не исках да кажа това. Имах предвид само, че исках да дойдеш.“
– „Ти ме омагьоса“ – казах аз. „Не съм спал, откакто те видях за последен път, и половината от нощните ми бълнувания бяха за теб и за това, че искам да дойда при теб. Едва успях да задържа очите си на пътя. Само адвокати и завещания ме държат далеч от теб, приказки за изневери и деца сираци, за скитане с призрачни мебели и за сключване на съюзи, толкова силни, колкото този, който смятам да сключа с теб.“
– „Боже, ти имаш някакъв речник“ – отвърна тя. „Или може би това е просто твоето предаване. Това означаваше, че трябва да дойдеш при мен. Аз съм Офелия винаги, плуваща в цветен поток. Имам нужда от твоята стремителна поезия. Можеш ли да шофираш, ако разкопчая панталоните ти!“
– „Не, недей да го правиш. Ще се стигне до катастрофа. Мисля, че всичко това е халюцинация.“
– „Не, не е. Взе ли си презервативи?“
– „Боже, не“ – казах аз. Бяхме стигнали до улица „Канал“. Знаех къде се намират къщичките на Лафрениер. С Линел бяхме яли три пъти във вкусното им малко френско бистро. „Мона, Мона, Мона“ – казах аз. „Трябва да вземем презервативи! Къде?“
– „Не, няма“ – каза тя. „Имам тонове от тях в чантата си.“
Назад към част 23 Напред към част 25
