ДЖАНИН ФРОСТ – Бягство на гробните момичета ЧАСТ 4

Глава 4

Среброто проблясваше в ръцете им, когато тримата и вампирски слуги се хвърляха към мен. Излетях право нагоре, като ги накарах да се ударят един в друг, вместо в мен. После хвърлих сребърния си нож.
Той се приземи в сърцето на русата вампирка. С още една концентрирана мисъл го завъртях силно, докато използвах низходящата инерция на тялото си, за да блъсна другите двама вампири в стените на пещерата. Главата на едната вампирка се удари в стената толкова силно, че тя моментално падна, но чернокосата изкрещя, докато вдигаше ножа си и се насочваше към незащитения ми гръб.
Със съсредоточена мисъл изтръгнах ножа от ръката ѝ и го изпратих в гърдите и с още едно силно завъртане. Сега двама от вампирите бяха мъртви.
Това беше твърде лесно. Ако не се готвеха да убият един тийнейджър, може би щях да се почувствам зле, че ги убивам по този начин.
– Спри!
Завъртях се, за да видя, че червенокосата вещица вече е притиснала момчето до гърдите си, а гърбът и е до стената на пещерата. Умно. Сега сърцето и беше защитено и от двете страни. Освен това беше притиснала към гърлото му древен на вид нож, а очите и светеха с характерната за вампирите ярка изумрудена светлина.
– Още едно движение и той ще умре – закле се тя.
– Нарани го и ще ти откъсна главата още сега – контрирах аз.
Усмивката и показа току-що издължените и кътници.
– Не, няма да го направиш. Ако силите ти бяха толкова големи, вече щях да съм мъртва.
Ооо, мислител. тя също беше права. Все още не бях овладяла способността да използвам заимстваната си телекинеза върху хора, особено върху хора със свръхестествена енергия като вампирите. Но не беше нужно да мога да я контролирам, за да я спра.
Съсредоточих се върху ножа и, след което дръпнах с цялата психическа сила, която имах. За мой шок острието дори не помръдна.
Ако змиите можеха да се усмихват, усмивките им щяха да изглеждат точно като тази, която червенокосата ми хвърли. – Впечатляващите ти способности са безполезни срещу омагьосани предмети, натрапнико.
Проклех се вътрешно, но казах само:
– Наистина? Предполагам, че животът е кучка, докато някой не те убие.
– Ще умреш – каза тя категорично. – Жалко. С твоите способности щеше да бъдеш полезна за нашия завет.
Нейните човешки съмишленици отново започнаха да пеят на странния език. От мислите им личеше, че това заклинание щеше да завърши с моята смърт. Толкова за това, че мислех, че това е твърде лесно. Бях виждала колко противна може да стане магията в ръцете на опитен практикуващ, а ако червенокосата имаше омагьосано оръжие, тя не беше позьорка или аматьорка.
Ето защо не можех да оставя слугите и да довършат заклинанието си. Хората може и да бяха лесни за обезвреждане, но ако се насочех към последните двама вампири, рискувах живота на момчето. Как да спра песнопенията, без да го застраша?
Погледнах над червенокосата. Да. Това може да се получи.
Вдигнах ръцете си в поза „предавам се“.
– Може би ще успеем да се споразумеем…
Подигравката на червенокосата ме прекъсна.
– След като убихте двама членове на завета ми? Единственото ни споразумение е твоята смърт.
Приготвих силата си, като внимавах да гледам само нея.
– Не искаш да го направиш.
Тя отново се изсмя.
– О, но искам.
Само още няколко мига…
– Не и ако не искаш да си навлечеш куп неприятности. Казвам се Кат Крауфийлд Ръсел, а ако не знаеш това име, терминът „Червената жътварка“ говори ли ти нещо?
По разширения и поглед личеше, че е така.
– Жена на Боунс и приятелка на Влад Дракула – прошепна тя.
Бях си спечелила прозвището, след като прорязах кървава бразда в света на немъртвите, когато все още бях наполовина човек, а тя ме определяше само по отношенията ми с мъжете в живота ми?
– Не заслужаваш вагина – измърморих аз и завърших увиването на силата си около тънкото парче стърчаща скала над нея. С мислено дръпване откъснах скалата.
Тясното парче от перваза се заби в нея достатъчно силно, за да откъсне главата и. В същия момент се хвърлих, като дръпнах момчето надолу, така че да е извън смъртоносния, режещ път на скалата. След това се възползвах от шока на другите вещици, за да пронижа с ножа си сърцето на най-близката.
Главата ми експлодира от болка. Обърнах се, виждайки доскоро безсъзнателния вампир през червена мъгла, докато кръвта капеше в очите ми. В някакъв момент по време на размяната ми с нейния водач тя се беше събудила. Сега държеше в ръцете си парче отломка, чийто връх беше обагрен в алено. Бях толкова зашеметен, че ми трябваше секунда, за да разбера какво е това.
Кучката ме беше намушкала със скалния перваз, който току-що бях използвал, за да убия водача на нейния завет. Възхитително, наистина.
Измъкнах се под следващия и замах и успях да направя страничен ритник, който я повали за кратко отново в безсъзнание. Опитах се да използвам способностите си, за да изпратя сребърен нож, който да полети в сърцето и, но въпреки че се концентрирах, нищо не се случи. Предполагам, че прилично голямото парче от черепа ми на земята означаваше, че телекинезата ми временно не работи.
Момчето ме гледаше с ужас.
– Бягай! – Изрекох, търсейки наоколо, за да взема един от сребърните ножове от мъртвите вампири.
Той го направи и след втория ми опит вече имах нож. Главата ми също се чувстваше малко по-добре. Бог да благослови вампирските лечебни способности.
Проблемът беше, че не бях единственната, която се лекуваше. Последният вампир скочи, като ми хвърли зъл поглед. Но не се нахвърли върху мен. Остана назад, като ме накара да дойда при нея.
Направих го, докато краката ми изведнъж не започнаха да застиват. Какво, по дяволите? Преди това беше ударила главата ми, а не краката ми…
Заклинанието, осъзнах. По дяволите. Изобщо не съм аматьор.
Промених курса и полетях към пеещите вещици. Този район на пещерата беше толкова малък, че нямаше значение, че силата ми отказа по средата на полета. Все пак се втурнах в тях, като сечах, докато се движех. Кръвта ме покри с гореща струя и две от човешките вещици паднаха. Това, което ми липсваше в координацията, го бях компенсирал със сила. Другите две вещици изкрещяха, докато главата на приятелката им се поклащаше нагоре-надолу във водата до тях.
След това побягнаха. Или се опитаха да го направят. Морската вода затрудняваше крачките им, тъй като вече беше до кръста.
Но една от бягащите вещици все още пееше и болката ме прониза, когато останалият вампир удари главата ми в стената на пещерата. Опитах се да блокирам следващия и удар, но в крайна сметка само замахнах с ръце. Проклетото заклинание! Чувствах се така, сякаш ме бяха пуснали в цилиндър с бързосъхнещ цимент.
Скандирането на вещицата се засилваше, докато не започна да крещи. Вампирът нападател ми се усмихна, когато краката ми изведнъж не можаха да ме задържат. Водата се изсипа над главата ми, когато се сринах под вълните и тежестта на заклинанието. През мъглата на морето видях как вампирът се отдалечава, вероятно за да донесе сребърен нож. Ако телата на вампирите плуваха, тя щеше да си избере ножове от тези, които стърчаха от мъртвите и приятели, но вампирите нямаме въздух в дробовете си, така че мъртвите и приятели бяха потънали направо на дъното на пещерата. Също като мен.
Опитах се да освободя тялото си от невидимата хватка над него. Нищо не се случи, дори не помръдна. По дяволите! Защо не бях научил никаква защитна магия? Бях се научил да се бия по всички възможни начини, но само физически. Но не и мистично.
Вампирката ме измъкна от водата, за да мога да видя усмивката и, докато вдигаше сребърен нож. По някаква причина се оказа, че се вглеждам във всеки детайл от външния и вид. Копринено руса коса, небесносини очи, кожа, бледа като порцеланова кукла, и почти безупречен тен, с изключение на малък белег близо до веждата, който сигурно е получила, когато е била човек.
Това ли правеха хората, които щяха да умрат? Да запомнят последното лице, което са видели, дори ако това лице е принадлежало на техния убиец?
Гневът се надигна, толкова горещ и жесток, че наполовина очаквах водата около мен да започне да кипи. Майната и, нямаше да умра по този начин! Може и да не можех да се движа, а заимстваните ми телекинетични сили можеха да не действат върху вампири, но не бях напълно безпомощна. Тя все още се нуждаеше от този нож, за да ме убие.
Съсредоточих се върху него с всичко, което имах. Точно когато тя заби острието в мен, то се разпадна на хиляди парчета, оставяйки само ръката и да се удари в гърдите ми. Тя го погледна невярващо, а след това се загледа в бушуващата вода, която погълна вече миниатюрните сребърни отломки, които някога са били ножът.
Държах ума си да се омотае около няколко от тези парчета, докато вампирът крещеше и започна да удря главата ми в стената на пещерата. Предполагам, че беше решила да ме обезглави с помощта на удари, тъй като вече не можеше да ме прободе до смърт.
Зрението ми почервеня, и то не от ярост. В смисъл, че имам масивен черепен кръвоизлив. Киселината, която се изливаше в мозъка ми, вероятно щеше да боли по-малко, а аз не можех да направя нищо, за да се защитя. Имах само един шанс да оцелея, затова използвах последната си бързо избледняваща умствена сила, за да оформя тези сребърни парчета в дълга точка.
След това, точно когато зловещ звън засенчи отвратителните звуци на трясък-хрущялка-повторение от размазването на главата ми, изпратих комбинираните отломки към сърцето ѝ и се отпуснах.
В следващия миг всичко потъмня.

Назад към част 3                                                                    Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!