Глава 23
Кира наблюдаваше как дузината вампири се спускат към тях, сякаш това беше нещо като от кошмар. Те се движеха покрай хората в парка, сякаш те дори не бяха там, с една-единствена цел, която я накара да обсъди да изтича при тях и да се предаде. Не можеше да понесе, ако избухне битка, при която невинните гости на парка – мъже, жени и деца – се окажат на огневата линия и могат да пострадат. Или по-лошо.
Тя изсъска нещо в този смисъл към Менчерес, но той се измъкна от неистовата ѝ хватка и отговорът му към принудителите я зашемети.
– Ако ме искате, ето ме.
Откритото предизвикателство в гласа му говореше, че няма намерение да си тръгне тихо. О, Боже, той не можеше да иска да се бие с тях! Не и тук, с всички тези семейства наоколо!
Кира издаде ужасен звук, когато настъпващите вампири – и мъже, и жени – извадиха лъскави остриета от ножниците на коланите си и ускориха крачка. Няколко души се спряха да погледнат, но Менчерес дори не помръдна. Той просто стоеше с разперени ръце и здраво стъпил на земята.
– Менчерес – извика един от принудителите, – по заповед на Съвета на пазителите ще дойдеш с нас.
В следващия миг въздухът се изпълни с приглушен взривен звук, последван от множество дъждове от искри, докато всички светлини в тяхната част на парка угаснаха. Дори аварийните се взривиха с малки пукащи звуци, потапяйки Граничната земя в сенки за Кира, но в мрак за всеки човек. Около тях се чуваха различни звуци от спирането на атракционите в парка.
Няколко души изтръпнаха. Някои деца започнаха да ридаят, но освен че погледнаха Менчерес с мръсен поглед, принудителите не реагираха. Продължиха да идват.
Кира се опита да избяга към тях, опитвайки се да предотврати смъртоносна конфронтация, като се предаде, независимо дали това се харесва на Менчерес, или не. Но след две крачки установи, че не може да се движи. Тялото ѝ сякаш беше затворено в бетонен блок до шията. Все пак можеше да обърне глава, така че го направи, точно навреме, за да види как Менчерес я мръщи порицателно.
– Това не е необходимо. Тази вечер няма да се пролива кръв.
После мощта заля въздуха с приливна вълна, в центъра на която стоеше Менчерес. Всички Принудители внезапно започнаха да се забавят; бързите им, прецизни движения станаха бавни. В същото време хората около тях, както възрастни, така и деца, се отдръпнаха в съвършен, бърз синхрон. Скоро в района нямаше никого освен Менчерес, Кира и Принудителите, чието движение вече се бе забавило до скоростта на пълзене.
– Освободете ни – изиска със задушаващо хъркане този, който се беше приближил най-близо до Менчерес.
Той сви юмруци в отговор. Изпусна се още една вълна от сила, в резултат на което всички сребърни ножове, които Принудителите държаха, се изтръгнаха от ръцете им и паднаха на купчина до краката на Менчерес. След това като един от тях принудителите бяха изхвърлени нагоре в нощта, на височината на близкото влакче в увеселителен парк, преди да се сгромолясат на земята. Ударът им разби бетона и предизвика ударна вълна, която разтърси тяхната част от парка. От периметъра се разнесоха писъци, въпреки че малцина можеха да видят какво се е случило.
Също толкова внезапно тези десетина вампири отново се изстреляха във въздуха, като този път се удариха един в друг, вместо в улицата. Кира беше зашеметена, докато гледаше как мощните принудителите се смаляват и изглеждат като участници в някакво куклено шоу на камикадзе.
– Дойдохте да ме арестувате за престъпление, което не съм извършил – каза спокойно Менчерес под тях. – Предайте на Раджедеф, че ще се явя пред Съвета на пазителите… след като имам доказателства кой наистина е извършил тези действия.
След това служителите на реда бяха изхвърлени нагоре, преди да се забият в земята отново, и отново, и отново. Кира беше твърде шокирана от мрачното им подскачане, при което всеки път се освобождаваше все повече бетон, за да забележи, че Менчерес вече стои до лакътя ѝ.
– Трябва да тръгваме.
Почти изтръпнала, тя кимна, обгръщайки шията му с ръце, докато той я притискаше към себе си. След това Менчерес ги изстреля с ракета, а принудителите все още туптяха здраво на земята под тях.
Менчерес държеше едната си ръка около Кира, докато ги изстрелваше право в небето. Половината от концентрацията му беше върху принудителите долу, като се опитваше да ги зашемети колкото се може повече с многократните удари, но скоро властта му над тях се пречупи, когато разстоянието между тях се увеличи.
Щом усети това психическо пречупване, Менчерес насочи цялото си внимание към това да ги изстреля по-високо в небето, по-нагоре, отколкото би се осмелил, когато Кира беше човек. След няколко секунди въздухът захладня и светлините под тях притъмняха. Въпреки това той не намали темпото. Познаваше издръжливостта на принудителите. Те щяха да се възстановят бързо, а после щяха да ги преследват.
Съвсем скоро усети ново раздвижване в теченията под тях. Съсредоточи се върху него, като изпрати концентриран прилив на сила надолу към източника. Беше възнаграден с приглушен писък и рязко разсейване на тази енергия. Принудителят вероятно щеше да се възстанови, преди да падне на земята. Ако не станеше, сега под тях се намираха планини, а не хиляди хора, невинно събрани в увеселителен парк, а твърдото приземяване нямаше да убие вампира.
Още два комплекта сила се носеха по въздушните течения след тях. Менчерес мрачно поклати глава, докато използваше повече от силата си, за да нанесе двойка удари с голяма сила, които ги изпратиха да падат към земята. Да ги убие в парка щеше да е много по-лесно, но Радже искаше Менчерес да ги убие. Убийството дори на един от Принудителите щеше да гарантира, че всички Пазители ще се обединят срещу него. Той не можеше да направи това, но това не означаваше, че ще им позволи да заловят него или Кира. Единствената изненада беше, че Радже не беше дошъл с Принудителите, за да им помогне в опита им да го заловят.
– Студено… твърде студено – промълви Кира.
Студът започна да покрива и двамата, но не можеше да рискува да слезе по-ниско. Отнемаше голяма част от значителната му сила, за да ги задържи толкова бързо и толкова високо. Повечето от Принудителите нямаше да могат да се справят с тази височина и скорост. Това беше най-добрият им шанс да се измъкнат, без той да прибегне до убийството на онези, които ги преследваха.
Огромна тъмносиня площ се простираше заедно с прекъсващите светлини под тях. Манчерес я погледна умозрително. Може би имаше друг начин да се изплъзне на Принудителите, без да изчерпва силите си на тази височина или онези взривове от сила, необходими за отклоняване на преследвачите.
Менчерес ги насочи към тази непрекъсната синя ивица, намалявайки височината им, докато ледът вече не започна да кристализира по кожата на Кира. В същото време усети заряда на още трима Принудители, който идваше отдолу. Той ги остави да се приближат. По-близо, по-близо. . .
Изпрати троен изстрел, който ги завъртя обратно към планините. Околните му сетива показаха, че другите Принудители не са наблизо. Доволен, Менчерес обви двете си ръце около Кира и изстреля телата им по права линия надолу към примамливата индигова платформа.
– Менчерес, не! – Изкрещя тя.
Миг по-късно телата им се торпилираха в океана.
Взривът от удара разтърси Кира, изпращайки изпепеляваща болка в тялото ѝ. За няколко секунди тя беше зашеметена. След това болката се разсея, заменена от необясним прилив на паника. Трябваше да си припомни, че няма от какво да се страхува. Вече нямаше нужда да диша, но част от нея все още искаше да крещи, докато МЕнчерес ги запращаше все по-дълбоко в океана. Под водата той беше по-бавен, отколкото в небето, но все пак толкова бърз, че тя имаше чувството, че ги дърпа надолу голяма невидима верига. Водата я обгръщаше с все по-плътна прегръдка, а налягането се увеличаваше, докато не се почувства клаустрофобично. Навсякъде около нея нямаше нищо друго освен течност, но тя я притискаше със силата на юмрук, който бавно се затваря над тялото ѝ.
После низходящата им инерция спря и тя полетя настрани през дълбините. Водата се разцепваше около тях с мощните изблици, които МЕнчерес използваше, за да ги задвижва, и се врязваше хоризонтално в дълбините, сякаш телата им се бяха превърнали в едно торпедо.
Най-накрая това стремително усещане спря. Кира се държеше здраво за МЕнчерес, очаквайки всеки момент нова експлозия от движение, но той остана неподвижен. Дори не осъзнаваше, че е със стиснати очи, докато при отварянето им солта не ужили погледа ѝ. Менчерес ги бе спрял в най-дълбоките сенки, които някога бе виждала като вампир, и само яркият изумруден проблясък от очите му представляваше желана форма на осветление.
Кира разтърка очите си, но това не помогна на паренето. Хватката му върху нея се разхлаби, докато само едната му ръка я придържаше към него. Той погледна нагоре, после обратно към нея и поклати глава.
Предполагаше, че това означава, че няма да могат да излязат на повърхността по някое време през следващите няколко минути, което, макар да знаеше, че шансовете са малки, все пак се надяваше да се случи. Плътният натиск около нея засилваше усещането, че се задушава – въпреки че през последната седмица всеки ден бе изкарвала часове без нито едно дишане. Мрачността също увеличаваше безпокойството ѝ, в което нямаше никакъв смисъл. Съвсем наскоро се бе оплакала, че никога повече няма да види тъмнина, но ето че навсякъде около нея имаше неин приличен заместител, а тя го мразеше. Колко бързо бе свикнала с възможността да вижда всичко около себе си с кристална яснота.
Кира не носеше часовник, но потупа горната част на китката си с нещо, което се надяваше да е питащ поглед. Менчерес вдигна два пръста в отговор, което почти я накара да се опита да прокълне, докато е под вода. Два часа тук долу? Ако видеше акула, със сигурност щеше да изкрещи, въпреки че сега имаше и няколко остри зъба.
Нещо я погали по гърба. Кира се завъртя с тих писък, но доколкото можеше да види, нямаше нищо друго освен тъмносиньо. Това погалване дойде отново, от раменете надолу към долната част на гърба в успокояваща, твърда ласка. Тя се отпусна. Менчерес.
Обърна се с лице към него, а лицето му бе озарено от сиянието на собствения ѝ поглед. Косата му се носеше около него в черен облак, тениската му се издигаше нагоре, за да разкрие този стегнат, гладко мускулест корем. Поразяващите черти на лицето му изглеждаха почти зловещо красиви на фона на това безкрайно индигово платно, а подводните течения нежно шумоляха в косата му. Беше толкова зашеметяващ… а силата, която притежаваше, беше ужасяваща.
Беше изхвърлил Боунс и Кат от парка с такава лекота, с каквато почистваше власинките от ризата си. След това беше обезоръжил и тези служители на реда. Премести хората от пътя на опасността. Многократно блъскаше служителите на реда на земята така лесно, както дете подскача с топка – и всичко това, без да докосне нито един от тях. След това я бе извел до границите на небето, преди да ги потопи в дълбините на океана, като го бе направил да изглежда без усилие. Кира дори не можеше да схване мащаба на способностите му. Тя вече беше смутена от това как можеше да контролира съзнанието на всеки човек с един миг от новоизлюпения си поглед, а това не беше нищо в сравнение с онова, което можеше да направи Менчерес.
Той я наблюдаваше, лицето му носеше обичайното си застинало изражение, но в подсъзнанието ѝ се промъкнаха частици неспокоен копнеж. Не нейните емоции. Неговите.
Дали Менчерес вярваше, че демонстрацията му, която разбиваше челюстта, ще я изплаши? На ниво способности те бяха крайно несъразмерни. Освен това той беше с хиляда години по-възрастен от нея, което беше трудно дори да се помисли. Плюс това имаше онази злощастна склонност да мисли вместо другите, както беше признал преди и доказал отново, когато не ѝ позволи да се предаде на Принудителите.
И все пак при цялата си зашеметяваща мощ Менчерес все още имаше силна съвест. Абсолютната власт покварява абсолютно, беше и казал веднъж, но с действията си неведнъж беше доказвал обратното. При цялата им неравнопоставеност във властта, Менчерес държеше да е на равна емоционална основа с нея, като винаги ѝ даваше свободата да го приеме или отхвърли.
Практичността ѝ я предупреждаваше, че различията им са достатъчно големи, за да ги разрушат, дори и да не бяха в сериозна опасност от Радже, Принудителите и останалите Пазители на закона. И все пак инстинктът ѝ подсказваше, че Менчерес е трябвало да бъде неин.
Кира откри, че се усмихва при тази мисъл. Менчерес, неин. Тя протегна ръка през водата, която ги разделяше, погали лицето му, усещайки искрата на силата му върху кожата си. Мой. Усещаше, че е правилно. Всъщност беше по-правилно от всичко преди това.
Той я придърпа в прегръдките си, а в подсъзнанието ѝ се промъкнаха емоции, твърде силни, за да ги назове. Изведнъж мисълта за два часа в океана по този начин не беше неприятна. Не и ако можеше да го прегърне и да почувства всичко, което все още не си беше позволил да ѝ каже.