Глава 2
Кира знаеше, че не сънува, не халюцинира и не е луда. И това беше лошата новина. Това означаваше, че всичко, което е видяла, е реално, което означаваше, че мъжът, който я е отвлякъл, не може да е човек. Колкото и невъзможна да беше тази идея, това беше единственото логично обяснение. Хората не биха могли да се възстановят от касапницата, която бе видяла, когато за пръв път видя ясно мъжа, привързан към стълба. Хората нямаха кътници или очи, които да светят във флуоресцентно зелено. И хората не можеха да откъсват глави на хора, без дори да ги докосват.
Дори и да искаше да си обясни, че всичко това е било нейна истерична интерпретация на травматично събитие, хората със сигурност не можеха да летят. И все пак похитителят ѝ бе излетял от склада, след което бе извършил няколко невъзможни скока от покрив на покрив, докато я държеше така, сякаш не тежеше нищо.
Кира винаги се беше страхувала от височини, така че този страх, съчетан със замайването, шока, загубата на кръв и световъртежа, се оказа твърде голям. В някакъв момент по време на скачането от покрива тя изгуби съзнание. Сега се намираше будна в съвсем нормално изглеждаща спалня, все още в разкъсаните си, опръскани с кръв дрехи, раната на стомаха ѝ по чудо бе заздравяла, а похитителят ѝ седеше на стола срещу леглото.
– Не се страхувай, в безопасност си – бяха първите му думи, произнесени със странен глас с акцент.
Само инстинктът за оцеляване на Кира ѝ попречи да каже: „Глупости“. Тя погледна надолу към себе си, но, разбира се, пистолетът ѝ не се виждаше никъде. Не че щеше да е от полза срещу това, което представляваха той и другите същества в склада.
– Къде съм? – Попита Кира, като се измъкна изпод завивките, които някой – той? – Беше навлякъл върху нея.
– На сигурно място – отвърна похитителят ѝ, предизвиквайки поредната мисловна подигравка от страна на Кира. Разбира се. Тя беше в безопасност като парашутист със скъсан парашут.
– Колко странно – промърмори мъжът в следващия момент. – Усещам страха ти, но не мога да чуя нито дума от него.
Кира беше в процес на бавно измъкване от леглото, но в този момент спря. Студена тръпка от адреналин я обля, когато за първи път погледна истински към човека, който я държеше в плен.
Правата черна коса на някои места висеше доста над гърдите му, но на други беше остригана до раменете. На пръв поглед чертите му приличаха на близкоизточни, но светлата му кожа я накара да си помисли за смесено потекло. Широката му уста беше изкривена в лека полуусмивка, а черни вежди висяха над също толкова черни очи. Къде беше изчезнало предишното неземно зелено сияние? Изглеждаше в средата на двайсетте, ако се съди по липсата на бръчки около очите му. По врата му все още имаше пръски кръв, но изглеждаше, че е облякъл чиста риза и панталони. Ако не бяха кръвта и неравномерно изрязаната коса, Кира щеше да го помисли за млад, вежлив изпълнителен директор, ако го беше срещнала в метрото.
Но едва тази сутрин го беше видяла нарязан наполовина, макар че сега по него не се виждаха следи от нараняване. Това беше още по-голямо доказателство, че какъвто и да е той, не може да е човек.
Защо да си прави труда с любезности? Зачуди се Кира. И двамата знаеха, че е станала свидетел на нещо, което вероятно щеше да доведе до убийството ѝ, така че не можеше да каже на никого за това.
– Очарователно – каза той почти на себе си. – Не мога да чуя и дума от това, което си мислиш.
Ръцете на Кира инстинктивно се насочиха към главата ѝ, сякаш можеше физически да му попречи да се опита да надникне в съзнанието ѝ. Полуусмивката му се изкриви.
– При нормални обстоятелства това не би ти донесло нищо добро, но както казах, не мога да чуя мислите ти.
– Какъв си ти? – Изригна тя. Извънземно? Знаеше, че правителството лъже за инцидента в Розуел. . .
– Нищо, за което трябва да се притесняваш, Тина – отвърна той и сви рамене. – Скоро ще можеш…
– Защо ме наричаш Тина? – Прекъсна го с панически шепот Кира.
– Може би просто имам нужда от още кръв – промълви непознатият.
– Стойте далеч от сестра ми – изръмжа Кира и се изправи. Какъвто и да беше той, избяга от полицията. Това означаваше, че трябва да са в състояние да го наранят, а ако беше планирал нещо, което да включва Тина, тя също щеше да намери начин да го нарани.
Той протегна ръка.
– Не сте разбрали правилно. Казахте „Тина“ точно преди да загубите съзнание по-рано. Помислих, че това е твоето име.
Кира не си спомняше това, но то имаше смисъл. Когато видя колко ужасно е нараняването ѝ, последната ѝ мисъл беше, че никой друг няма да е наблизо, за да се грижи за Тина, след като тя умре. Подобна рана би трябвало да я убие, но първото нещо, което Кира забеляза, след като се събуди, беше, че стомахът ѝ е заздравял. Невероятно, но дори не беше останала следа и тя се чувстваше добре, макар че дрехите ѝ все още бяха разкъсани и изцапани с кръв.
Това я накара да направи още една бавна преценка на похитителя си. Сигурно я е излекувал по някакъв начин. Означаваше ли това, че е казал истината, когато е казал, че не е в опасност, или това същество и беше подготвило нещо още по-лошо? Ако нямаше злонамерени намерения, защо не я беше оставил в склада при полицията?
Тъмнокосият непознат седеше неподвижно, а едната му ръка все още беше протегната към нея. Кира си пое дълбоко дъх и седна на леглото. Беше попадала в достатъчно странни ситуации в работата си, за да знае, че изпадането в истерия никога не помага на никого. Вярно е, че нищо от това да бъде частен детектив не я беше подготвило за това, но ако искаше да запази и най-малкия си шанс да оцелее, трябваше да запази хладнокръвие.
– Казвам се Кира. – Ако беше взел вещите ѝ, скоро щеше да разбере това от портфейла ѝ, така или иначе. – Сега искам да се прибера вкъщи. Не съм сигурна какво се е случило тази сутрин. Когато се опитвам да си спомня, всичко е толкова размазано . . .
– Лъжеш – каза мъжът с насмешка, която някак си успя да прозвучи елегантно. Онези очи с цвят на въглен се стесниха. – Не е нужно да чета мислите ти, за да разбера това. Мога да го усетя.
Кира преглътна трудно.
– Ако бяхте на мое място, нямаше ли да се преструвате, че не помните нищо?
– Не знам – отвърна той почти замислено. – Никога не съм бил в твоето положение. Винаги съм знаел за децата на Каин, дори когато самият аз бях дете.
После поклати глава, сякаш за да я прочисти.
– Защо ти казвам това? Сигурно имам нужда да се нахраня отново. Хайде, нека приключим с това…
Изведнъж той се оказа пред нея с ръце на раменете ѝ. Как можеше да се движи толкова бързо? Сърцето ѝ започна да бие, а в нея се надигна болезнена тръпка. Да приключим с това? Така ли небрежно говореше за убийството ѝ?
– Не се страхувай – каза тихо чудовището. Очите му се промениха и заблестяха в ужасно яркозелено, докато я принуждаваше да го погледне. В съзнанието ѝ започна да се натрупва напрежение. О, Боже, той беше на път да и откъсне главата, както беше направил с онези други същества в склада.
– Престани – изпъшка Кира. – Опитах се да ти помогна…
– Знам – прекъсна я той, прокарвайки пръсти по лицето ѝ. – Беше много смело. И глупаво, но все пак смело. Погледни ме в очите, Кира. Нищо не се е случило тази сутрин. Ти не си ходила в склада. Никога не си ме виждала. Прибрала си се вкъщи, заспала си и нищо друго не се е случило…
Гласът му се задълбочи, докато не завибрира с нещо повече от необичайния му акцент. Натискът в съзнанието на Кира се засили, но главата ѝ не изглеждаше така, сякаш щеше да се откъсне от раменете ѝ. Може би той не се опитваше да я убие. Не му беше отнело толкова време да убие останалите в склада. След като още няколко мига се взираше в невъзможно светлите му очи, Кира отново се опита да го вразуми.
– Точно това ще кажа. Какъвто и да си ти, каквито и да са били те, не искам да знам за това. Просто искам да го забравя.
Мръщене набразди чертите му.
– Невъзможно – промълви той. Очите му светнаха още повече. – Нищо не се е случило тази сутрин. Върнахте се вкъщи, легнахте си…
– Разбрах – каза Кира и примигна. Да гледа в очите му беше като да се взира в два зелени прожектора.
Той беше от другата страна на стаята преди следващото ѝ мигване и я гледаше със същата предпазлива догадка, с която тя го беше дарила преди.
– Ти си имунизирана срещу моята сила. – Той се засмя кратко. – Това наистина е паметен ден. Може би защото ти дадох кръвта си, за да те излекувам. Това би могло да попречи на хипнотизирането ми сега. След като я изхвърлиш от организма си, отново ще бъдеш податлива.
Това не звучеше добре. Звучеше продължително, сякаш нямаше да се измъкне скоро, а нещата образуваха връзка в съзнанието ѝ. Кръв. Бързина. Зъби. Летене. Само едно същество имаше всички тези общи черти, но този непознат не можеше наистина да е вампир, нали?
– Може и да си спомням какво се случи тази сутрин, но можеш да се обзаложиш, че няма да кажа на никого – каза тихо Кира. – Не е нужно да чакаш нещо да се изчисти от организма ми. Ще се прибера вкъщи и няма да кажа нито дума за теб, за онзи склад или за каквото и да било друго, което не е напълно нормално.
Той я погледна, а тъмнината замени зеленото в погледа му. После много бавно поклати глава.
– В този момент може и да вярваш в това, но не мога да поема риска по-късно да промениш мнението си.
Звукът от затварянето на вратата беше единственият показател, че той се е придвижил. Кира се затича към нея, но въпреки че дръжката се завъртя и тя се блъсна в нея, не можа да отвори вратата. Нещо много тежко трябва да е от другата ѝ страна.
Как щеше да се измъкне от него, когато той се движеше толкова невъзможно бързо? Отново в съзнанието ѝ изскочи думата „вампир“. Наред с всички останали черти, които беше видяла, тя изглеждаше водеща за това, което беше похитителят ѝ. От друга страна, не се ли предполагаше, че вампирите се запалват на слънчева светлина? Той не беше. Слънцето беше изгряло, когато я беше изнесъл от склада, но похитителят ѝ не беше претърпял никакви лоши последици. Освен това тя беше с огърлица с кръстче, но и това не му беше попречило да я пренесе тази сутрин през половината покриви на Чикаго. Това проби голяма дупка в теорията ѝ за „вампира“.
Някаква част от Кира не можеше да повярва, че размишляваше какво свръхестествено същество може да е той. Никое от тези неща не би трябвало да съществува, камо ли да я отвлича! Неверието се бореше със спомена за всичко, което беше видяла. Дори и да искаше да повярва, че дългата нощ без сън я е накарала да види неща, които не са реални, омазаният ѝ с кръв, идеално заздравял стомах ѝ напомняше, че очите ѝ не са си правили шеги. Не си беше представяла и агонията от разкъсването на плътта ѝ. Нито пък студенината, която се просмукваше през всяка пора, чувството, че угасва… и после рязкото връщане към живота точно навреме, за да види как тъмнокосият ѝ похитител откъсва главите на няколко души, докато ръцете му дори не са били близо до тях.
Нямаше значение какъв е той, реши Кира. Най-важното беше да се измъкне от него. Започна да обикаля спалнята, без да обръща внимание на пищното ѝ обзавеждане. Нямаше телефон. Прилежаща баня, пълна с всички удобства, нито едно от които не беше полезно за целите на бягството. Никакъв компютър. Отиде до прозореца и се загледа разочаровано навън. Разбира се, че щеше да е на няколко етажа по-нагоре без балкон или решетка. Предполагаше, че трябва да е благодарна, че около имота не изглежда да има ров или вълци да вилнеят по периметъра. Все още ли беше в Чикаго? Или, когато е била в безсъзнание, той е успял да я отведе много по-далеч?
Кира потъна на леглото и опипа с пръсти плата на завивката. Вероятно Франк дори нямаше да забележи, че е изчезнала, докато не дойде късната вечер. Шефът ѝ знаеше, че е провела цяла нощ наблюдение; той щеше да очаква, че днес ще спи до късно. Тина също нямаше да се опита да ѝ се обади до по-късно, а ако Кира не отговори, сестра ѝ просто щеше да предположи, че е на работа. Единствената ѝ надежда беше, че похитителят ѝ е оставил раницата ѝ в склада. Полицията със сигурност щеше да разследва местонахождението ѝ, ако откриеше вещите ѝ на мястото на зловещо многократно убийство. Дали я е взел със себе си, когато я е грабнал? Тя не можеше да си спомни. Раницата ѝ не беше в тази спалня, това беше всичко, което знаеше.
Кира стисна с юмрук одеялото, искаше да го разкъса от неудовлетвореност, но с дебелата си гладкост то вероятно беше с хиляда нишки и следователно по-здраво от въже. Единственото, което щеше да направи, ако опита да го разкъса, беше да счупи няколко нокътя.
Изведнъж Кира започна да се усмихва. Импровизацията е необходима част от работата – беше ѝ казал Франк, когато я обучаваше да работи като частно детективско наблюдение.
Кира влезе в банята, като повлече след себе си завивката.
Менчерес затвори очи, докато преглъщаше. Топла плът се притискаше към устата му, сладък пулс вибрираше под устните му. Мъглявина от приятни мисли покри съзнанието му, докато леко впиваше отново кътниците си, но това не бяха неговите мисли. Те принадлежаха на Селена, човека, от когото се хранеше.
„Да, ухапи ме отново. По-дълбоко. Ах, толкова е хубаво, не спирай…“
Селена се разтрепери от екстаз, какъвто Менчерес не беше изпитвал от векове. След следващото преглъщане той се отдръпна, като затвори пробойните от кътниците си с капка от кръвта си, докато блаженството, което бе изпитал за кратко, се превърна в пепел.
Страстта на Селена се дължеше единствено на умелия начин, по който я бе ухапал, в комбинация с предизвикващата лека еуфория отрова, която всички вампири имаха в кътниците си. Ако пожелаеше, щеше да може да ѝ докара разтърсващи съзнанието оргазми с ухапването си, но всеки вампир можеше да събуди у нея същите усещания. Ако дългите години на Менчерес го бяха научили на нещо, то беше, че да бъдеш инструмент на удоволствието не е същото като да бъдеш истински желан.
Някога той щеше да се присмее на това. Когато беше човешки владетел в Египет, се смяташе за чест да споделиш леглото му и Менчерес беше посрещал много хора там. Когато стана вампир, мъже и жени се стичаха при него с надеждата, че той ще ги превърне във вампири. По-късно силата му привличаше онези, които търсеха защита. С течение на времето да бъдеш негова любовница се превръща в символ на статус сред вампирите. Дори Менчерес да живее сред хората, криейки какво представлява, богатството му съблазняваше хората на негова страна. След като живя така в продължение на двехиляди и петстотин години, дори най-чувствените наслади започнаха да му се струват празни. Менчерес искаше повече.
Мислеше, че го е намерил в Патра, младата египетска кралица, за която се бе оженил преди две хиляди години, но това бе завършило с катастрофа. Тогава той беше достатъчно наивен, за да вярва, че може да задоволи нуждата на Патра от власт, като я превърне във вампир, сподели огромното си богатство и я научи на най-дълбоките, най-забранените тайни на своята раса, но това не беше достатъчно. Нищо от това, което е направил, не е било достатъчно, а един отдавнашен грях е довел до това, че Патра почти е унищожила всички, на които Менчерес е държал, докато най-накрая не е била убита миналата година. Колкото и потискаща да беше тази мисъл, всеки в живота му беше привлечен от скрит мотив, дори и тези, на които се беше доверил. Дори тези, които обичаше.
Колкото и да е странно, единственото изключение беше човекът, заключен горе в спалнята. Кира се бе опитала да го спаси, без да се влияе от наследството, статута, властта, богатството или харизмата му. Беше рискувала живота си, без да очаква нищо в замяна. Никой не беше правил такова нещо за него. Никога.
В резултат на озадачаващата, безкористна постъпка на Кира, съчетана с неспособността му да контролира съзнанието ѝ или да чува мислите ѝ, той не можеше да спре да мисли за нея. Дори когато денят преминаваше във вечер и той изпрати друг вампир да достави храна и освежителни напитки в стаята ѝ, Менчерес не можеше да я прогони от мислите си.
Кира. На гръцки името ѝ означаваше „дама“. На келтски означаваше „тъмен“. Кое и подхождаше повече? Външният ѝ вид отговаряше и на двете значения на името ѝ – лицето ѝ беше деликатно и красиво, с изключение на онази силна челюст, която предупреждаваше за упоритост. Очите на Кира бяха бледозелени, но веждите ѝ бяха тъмни, съответстващи на дълбокия оттенък на косата ѝ, преди да изсветлее до златисто по върховете. Косата ѝ беше къса за вкуса на Менчерес, стигаше малко над раменете, но беше толкова буйна, гъста и къдрава, че на практика го приканваше да я увие около пръстите си.
Тялото на Кира беше още един контраст между женственост и сила. Беше стройна до деликатност, но се държеше с осанка на боец, а широките ѝ рамене само подчертаваха по-добре пълните ѝ гърди. Беше свила тези прекрасни широки рамене и тази упорита челюст, когато му изръмжа да стои далеч от сестра ѝ. Макар Кира да знаеше, че той не е човек, тя не се поколеба да го предизвика заради предполагаемата заплаха за семейството ѝ. Мрачна дама, наистина.
– Да, моля!
Викът изтръгна Менчерес от размислите му. Богове, той беше галил Селена и несъзнателно изпращаше нишки от силата си, за да гали и стимулира нервните ѝ окончания. Как можа да се изгуби в мислите си за Кира, че да забрави, че все още държи Селена в ръцете си?
Менчерес отдръпна силата си и отдалечи Селена от себе си.
– Взех всичко, от което се нуждаех – каза ѝ той.
Очите ѝ се отвориха, докато тя се притискаше към него.
– Позволи ми да ти дам нещо повече от кръв – предложи тя с дрезгав глас.
– Не – отвърна автоматично Менчерес.
Щом изрече думите, той отново си напомни, че не е нужно да отказва. Съпругата му беше мъртва, така че вече нямаше смъртна присъда за никоя жена, която вземеше в леглото си. Ако искаше Селена, можеше да я има.
Но беше иронично; след като изгаряше от неизживяна похот по-дълго, отколкото съществуваха много цивилизации, сега, когато имаше възможност да се отдаде на нея, нямаше желание. Селена беше красива, желана, но той не я искаше.
Лицето на Кира проблесна в съзнанието му, но Менчерес изтри образа ѝ, преди да си позволи да се спре на него.
– Не – повтори той на Селена с тон, който не позволяваше да се спори.
Тя си тръгна след един последен продължителен поглед, който той се престори, че не забелязва. Селена, както и всички останали, не искаше само него. Тя искаше и властта, сигурността и свръхестественото удоволствие, които той можеше да ѝ даде, но някак си по време на продължителния, принудителен целибат на Менчерес това вече не беше приемлива размяна.
Селена си беше тръгнала само за няколко минути, преди в библиотеката да влезе Горгон, единственият вампир, който Менчерес беше довел със себе си в тази къща.
– Господарю – каза Горгон. – Имаме проблем с човека, когото доведохте у дома тази сутрин.
Менчерес се изправи и вече крачеше нагоре по стълбите към стаята на Кира, когато гласът на Горгон го спря.
– А, сир? Може би ще искате да излезете навън вместо това.
Назад към част 2 Напред към част 4