Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 34

Глава 33

Кира тичаше през джунглата с Дженифър, стиснала я в прегръдката си. Слънцето беше залязло, но това само задълбочи сенчестите петна в погледа на Кира, вместо да го потопи в пълен мрак, както изглеждаше на Дженифър. Тя беше обгърнала с ръце шията на Кира, а гърлото ѝ се намираше само на сантиметри от устата ѝ. Непрекъснатото бумтене на пулса ѝ от притиснатото към нея тяло на Дженифър беше почти достатъчно, за да я накара да бълнува от нужда.
Тази пареща болка в нея беше толкова постоянна, че тя не можеше да си спомни момент, в който да не я е усещала. Кира тичаше по-бързо, опитвайки се да направи нещо повече от това да се измъкне от стражите, които чуваше да я преследват. Опитваше се да изпревари глада си, онова безсмислено, драскащо нещо, което искаше да бъде заситено от човека точно под устата ѝ. Не можеш да си помогнеш – нуждата ѝ почти крещеше. Не е по твоя вина. Ти си нов вампир, никой не би могъл да устои.
Аз мога – каза Кира на този глад. Тя не беше просто нов вампир. Тя беше нов вампир, в чиито вени течеше част от невероятната сила на Менчерес. Ето защо Кира се събуди часове преди стражите да го очакват. Защо можеше да издържи почти два дни, без да се храни, и да не полудее от глад. Защо можеше да разбие всички кости в ръцете и краката си, без да издаде нито звук, и защо сега можеше да се сдържи да не разкъса гърлото на Дженифър.
Менчерес каза, че ще и трябва допълнителна сила, ако Кира се остави да бъде отвлечена от Радже. Той категорично отказа да се съгласи с плана ѝ в противен случай, независимо че Влад и Веритас настояваха, че Кира е права и това е най-добрият начин да предостави неоспоримо доказателство за участието на Радже на останалите членове на Съвета на пазителите. Така че, въпреки че се беше възпротивила, Кира беше позволила на Менчерес да издейства част от властта, за която Радже беше копнял в продължение на хиляди години, макар и в много по-малка доза. След това Кира трябваше само да изчака да я отвлекат, когато отиде да се види с Тина, прикривайки тази нова сила, така че Радже и стражите да бъдат залъгвани с фалшиво чувство за сигурност, без да знаят, че във вените на Кира тече част от наследството на Каин.
Сега тя използваше тази сила, за да пренесе Дженифър през гъсто обраслата мексиканска джунгла, в която кой знае колко вампири ги преследваха. Ако имаше само издръжливостта на нов вампир, тези стражи щяха да я настигнат отдавна, но тя имаше сила и скорост, които те никога не биха могли да очакват. Тя вярваше, че Менчерес ще успее да преодолее тази бариера в съзнанието си и ще я намери, но и за двамата щеше да е по-добре, ако не му се налагаше да се бори през храма, за да стигне до нея. Радже беше оставил заповед да убие нея и останалите хора, ако някой ги нападне. Кира не можеше да остане прикована към стената и просто да очаква, че Менчерес ще бъде достатъчно силен, за да спре всеки пазач да изпълни тази директива, докато тя виси безсилно там, чакайки да бъде спасена.
А ако Менчерес не можеше да я намери чрез силата си, тогава тя трябваше да спаси и двамата. Беше успяла да се измъкне. Сега трябваше да остане далеч достатъчно дълго, за да може Менчерес да ги намери. Или пък стражите да признаят на Радже, че са я изгубили, когато той се обади, за да предложи на Менчерес доказателство, че тя все още е жива. И едното, и другото щеше да е достатъчно неоспоримо доказателство, за да могат останалите пазители да изпържат Радже. Кира използва тази мисъл като допълнителен стимул да ускори движението си, докато продължаваше да се гони през джунглата. Само да ги избегне за още няколко часа. Така Менчерес щеше да има своето доказателство. Тя можеше да го направи.
Тогава Кира чу нещо в джунглата пред себе си. Нещо, което не беше животинско или естествено. Тя забави ход, като откъсна Дженифър от себе си, дори когато я предупреди с пръст на устните си да мълчи. Един от вампирите сигурно я е изпреварил. Бяха се пръснали да я търсят, Кира чуваше от случайните им викове, но повечето от тях бяха по-назад. Някак си този се бе промъкнал покрай нея. Може би можеше да лети. Това би го обяснило.
Тя не можеше да се надява да го изпревари, не и докато носи Дженифър. Ако искаше да го изпревари, трябваше да намери начин да го убие.
Под тях се намираше полуостров Юкатан, а останките на древния град на маите Чичен Ица бяха примамливо близо. Менчерес се изправи и нареди на двамата пилоти да кацнат на първия празен път или подходящо дълъг равен участък земя, на който попаднат. Той не можеше да накара пилотите да кацнат на летище, не и докато Радже можеше да има шпиони там като допълнителна предпазна мярка, които да следят за Менчерес или някой от хората му. Още един миг от погледа му и пилотите започнаха да търсят нестандартна писта. Самолетът беше достатъчно малък, за да се приземи безопасно на нея.
Почти се бе върнал на мястото си, когато съзнанието му бе обхванато от болка, която не бе изпитвал от няколко месеца – и не очакваше да изпита отново. Менчерес замръзна невярващо, твърде зашеметен, за да отговори, дори когато част от него регистрира, че Влад го пита какво не е наред. Образи изпълниха съзнанието му, малко по-тъмни, отколкото беше свикнал, но безпогрешни.
Кира тича през джунглата, хванала в ръце жена. Един вампир чакаше отпред, други бяха по-далеч, но се приближаваха. Кира пусна жената, обърна се и се затича към вампира, като се бореше да му отнеме сребърния нож…
Той се върна при пилотите.
– Спускайте се по-ниско – нареди им той, а погледът му се озари от зеленина. – Полетете над Чичен Ица. Когато сте на североизток от него, спуснете се възможно най-ниско.
– Какво правитш? – Поиска Влад.
Той се завъртя, а в него се завихриха решителност и изумление.
– Кира вече не е в Храма на воините в Чичен Ица. Тя е в джунглата на север от него.
Влад започна да се усмихва.
– Ти видя това?
– Да. – Гласът на Менчерес се сгъсти от емоции. – В едно видение.

Вампирът заби коляното си в стомаха на Кира. Болката я прониза, но тя запази хватката си върху ножа му. След това кътниците му се впиха в рамото ѝ, разкъсвайки плътта, но макар това да изстреля още по-изпепеляваща болка в нея, Кира си напомни, че не може да я убие по този начин. А и тя имаше кътници.
Изви ги, докато не се озова отгоре на вампира. Цялото обучение в полицейската академия плюс няколкото години курсове по защита излязоха на преден план, смесвайки се със свръхестествената ѝ сила, мощта на Менчерес и глада, който все още гореше в нея. Тя удари лакътя си в лицето на вампира, усещайки как костите и на двамата се чупят, но не се поколеба, преди да забие същия лакът в лицето му отново. И отново.
Четвъртият ѝ удар го ослепи. След това коленете ѝ се удариха в ребрата му, преди да се строполи по-ниско, използвайки кътниците си, за да изтръгне ножа от хватката му. Преди да си позволи да помисли, Кира заби острието в гърдите му толкова силно, колкото можеше. Мигновеният му вик бе прекъснат, когато тя разтърси грубо острието, усещайки как цялата му сила внезапно изчезва. Тялото му се размърда, главата му падна назад, а зелената светлина изчезна от очите му.
Кира потисна желанието си да се отдръпне от него от отвращение. Нямаше време да се замисля дали е необходимо да го убие. Тя изтръгна острието от гърдите на вампира и го стисна, докато се обръщаше назад, за да вземе Дженифър. При всички останали звуци в джунглата, включително рева на прелитащ над главата и самолет, Кира не можеше да използва сърдечния ритъм и дишането на Дженифър, за да я проследи. Това обаче беше добре. Това означаваше, че и другите вампири не могат да я проследят.
Нетърпението, гневът и отчаянието неочаквано изпълниха Кира, като почти надвиха дори изгарянето от глада. Тя се затича по-бързо към мястото, където беше оставила Дженифър. Дали друг вампир я беше стигнал? Затова ли инстинктите ѝ изведнъж се бяха разбунили? По дяволите, Дженифър вече беше преживяла твърде много! Ако някой от тези стражи я откриеше, ако я наранеше отново, Кира щеше да го убие следващ.
Стисна ножа, за да се промуши през гъстия подраст. Отчаянието се засилваше, пулсираше в нея заедно с болезнения глад. Звуци тръснаха главата ѝ наляво, после надясно и дори отекнаха пред нея, където трябваше да бъде Дженифър. Ужасът се разнесе по гръбнака ѝ. Охранителите. Бяха успели да я обкръжат.
Кира забави ход. Може и да я подхранваше част от невероятната сила на Манчерес, но не можеше да се справи с всички. Единственият ѝ шанс беше да се справи с един по един, но и този шанс беше малък. Все пак не смяташе да изпуска ножа и да се предава. Завъртя се, насочвайки се към най-близките до нея звуци, като се чувстваше почти погълната от отчаянието в себе си. Там! Подсъзнанието ѝ сякаш крещеше. Точно там!
Тогава усети изблик на електричество, внезапно и непреодолимо като мълния. Кира замръзна толкова рязко, че сякаш се блъсна в невидима циментова стена. За част от секундата се паникьоса и погледна надолу, за да види дали не е прободена с множество оръжия, за да си обясни защо не може да се движи. Но после нещо друго заля подсъзнанието ѝ, заменяйки предишното отчаяние с вълни на облекчение и нетърпение.
Тогава осъзна, че това, което изпитва, не са нейните емоции. Те бяха на Менчерес. Той е тук.
В следващия миг я сграбчиха твърди ръце, които я завъртяха в прегръдка, в която трептеше познатата сила. Парализата на Кира изчезна, което ѝ позволи да се извърне с лице към него. Очите на Менчерес пламнаха в изумруден цвят, изражението му беше свирепо, докато я гледаше. Тя дръпна главата му надолу, преди дори да успее да се замисли, наслаждавайки се на сияещата страст, докато Менчерес я целуваше така, сякаш това беше последният му шанс да го направи.
Твърде бързо той се отдръпна, напомняйки на Кира, че са заобиколени от вражеска охрана и сега не е моментът да му покаже колко много ѝ липсва. Менчерес я погали по лицето, преди да отстъпи назад, след което разпери ръце.
Невидими гръмотевици разтърсиха джунглата. Очите на Кира се разшириха, когато всичко утихна с внезапност, която беше поразителна. Дори звуците на птиците и животните престанаха да се чуват, а само шумоленето на безбройните листа и дървета наруши внезапната страхотна тишина. Изглеждаше, че върху нея се стоварва тежест, а вибрациите от силата му сгъстяваха въздуха до осезаема плътност.
– Ето те – промълви Менчерес.
Тежестта се вдигна и животните се върнаха към нощното си търсене на храна и викове. Гъстото усещане за силата му обаче все още се задържаше във въздуха и на Кира не ѝ убягна, че преследвачите ѝ замлъкнаха в същия момент, в който тя се почувства като ударена от мълния.
– Имаш ли ги всичките? – Попита тя.
По лицето на Менчерес се появи стегната усмивка, която само малко отслаби свирепостта в изражението му.
– Да, имам ги.
Тогава откъм тях се разнесоха бавни шумолящи звуци. Един по един стражите на Радже тръгнаха към тях, образувайки кръг. Стъпките им бяха перфектно синхронизирани, но страхът в израженията им ясно показваше, че не контролират действията си.
На стотина метра пред тях през джунглата се промъкна зловеща синя светлина. Кира погледна към Манчерес, но той не изглеждаше разтревожен, а чертичката емоция, която усети от него, беше ледена решителност и облекчение, а не страх. Затова тя не каза нищо, докато светлината се приближаваше. След няколко мига Влад Тепеш се появи през храсталака, тъмната му коса се люлееше с крачките му, а едната му синьо-пламтяща ръка се увиваше около гърлото на вампира, когото наполовина влачеше след себе си.
– Здравейте, момчета – изрече той, докато влизаше в кръга от вампирски стражи, които сега стояха неподвижно. Пламъците по ръцете му станаха по-ярки, стичайки се по вампира в хватката му, докато тялото на пазача не бе погълнато. Влад го хвърли в центъра на кръга, като дори нишка от собствените му дрехи не изгоря, въпреки че крещящият вампир се гърчеше в море от пламъци.
– И така – каза Влад с приятна жестокост. – Кой иска да говори и кой иска да изгори до смърт?

Назад към част 33                                                            Напред към част 35

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!