Глава 24
Боунс сложи Кат в леглото си и я зави с одеялото. Тя се сгуши по-дълбоко в него, но очите и не се отвориха. Беше се събудила само за миг, докато той погребваше телохранителя на Хенеси, след като го беше лишил от всичко, което можеше да използва, за да проследи Хенеси. След това отново беше загубила съзнание. Пулсът и обаче все още беше стабилен, така че беше вън от опасност.
Сега, когато тя беше добре, беше време да постави други хора в опасност.
Боунс грабна тактическия си колан, който беше натоварен със сребърни ножове за хвърляне и сребърни кинжали. След сблъсъка си с Хенеси нямаше да ходи никъде невъоръжен. След това Боунс подкара своето Дукати обратно към клуба. Нямаше нужда да хаби сили да лети, ако не се налагаше. След като пристигна, той паркира мотора близо до входа и се приближи до Трикси, която се взираше в оръжията му.
– Какво си мислиш, Боунс? Знаеш правилата…
– И двама от гостите ти ги нарушиха – прекъсна я той.
В очите на Трикси проблесна зелено.
– Това е сериозно обвинение. Имаш ли доказателства?
– Имам. Не се притеснявай, няма да ги убия на място.
Трикси все още не се отместваше от пътя му.
Боунс позволи на погледа си да се обърне към твърдия, плосък поглед, който използваше, когато убиваше. Харесваше Трикси, но така или иначе щеше да влезе там и да намери кретените, които бяха упоили Кат.
– Не ме карай да съжалявам за това – каза накрая Трикси и се отдръпна настрани.
Боунс кимна и влезе в клуба.
Хапчето беше още по-натъпкано, отколкото когато той си тръгна. Точно така, вече беше полунощ. Основен час за търсене на храна както за немъртвите, така и за хората, търсещи свръхестествени тръпки.
Боунс се насочи направо към баровете. Там щяха да са тези гадове, ако все още бяха тук. Боунс ги беше зърнал само два пъти, но с паметта му това беше достатъчно.
Този, който беше дръпнал ръката на Кат, имаше пясъчна коса, лешникови очи и вдлъбната брадичка. Този, който я беше бутнал по раменете, имаше кафява коса, светлосини очи и дълаг бритон, който се спускаше на челото му. И двамата бяха в началото на двайсетте си години; и двамата бяха бели – и двамата щяха да умрат с писъци.
И все пак нито един от тях не беше в баровете на долното ниво или на дансинга. Боунс отиде на втория етаж и потърси там. Нищо. Третият етаж беше запазен изключително за гули и вампири, но Боунс все пак провери там. Нямаше и следа от тях.
Сигурно са си тръгнали. Няма значение, той имаше друг начин да ги проследи. Можеше да изгори мост с приятел, но на него не му пукаше.
Боунс се върна на третия етаж, където хората не бяха допускани. В най-ексклузивната част на клуба, където от частен балкон се виждаха и трите етажа, висок, мускулест гул с бухнала кафява кожа, добре поддържано афро и дълбоки кафяви очи оглеждаше посетителите долу. Беше облечен в костюм от синьо кадифе с разноцветни ревери, които се развяваха с такава екстравагантност, че модната икона Били Портър би се разплакала от завист. Нямаше и охрана, която да блокира входа на разкошната му ложа в театрален стил. Нямаше нужда от такива. Никой не безпокоеше собственика на Хапчето без много основателна причина.
– Версес – поздрави го Боунс.
Гулът се обърна, а на устата му се изви слаба усмивка.
– Очаквах те. Трикси каза, че си тръгнал за кръв.
– Така е имам какво да ти покажа – каза Боунс.
Високото му чело се изкриви, но Версес наклони глава в универсалния жест за, добре, тогава, води.
Боунс мина покрай другите претъпкани, елегантни стаи, които съставляваха третия етаж, и зави в служебния коридор. Зад него Версес не каза нищо, което беше необичайно. Обикновено Версес трудно успяваше да замълчи. Така бе получил избраното си име: Версес, заради цялата поезия, която буржоазният глиган обичаше да рецитира.
Служебният коридор завършваше с врата с надпис „склад“. Боунс я отвори и влезе в малкото, претрупано пространство. Почистващите препарати бяха подредени по стените в рафтове от пода до тавана. Боунс се обърна и подкани Версес да се присъедини към него.
Гулът изхърка.
– Може и да си изключително красив, но не на предложението за бърза среща в килера.
– Не е това, което имах предвид, приятелю – каза Боунс с весел глас. – Аз съм тук за това.
Боунс завъртя три пъти надясно бутилка с Лизол с отлепен етикет. Облицованата с рафтове стена зад него се отмести назад и настрани, разкривайки друга стая. Тази беше модерно оборудвана, с няколко големи телевизионни екрана, монтирани на стените, които показваха видеоканали на живо от всички нива на клуба.
Съскането, което Версес издаде, щеше да накара да се гордее и вряща котка.
– Не трябва да знаеш за тази стая.
Боунс изхърка.
– И не се предполага, че трябва да я имаш. Бизнесът ти ще понесе доста голям удар, ако покровителите ти разберат, че клубът, който рекламираш като безопасно място за безсмъртни, разполага с тайно видео наблюдение.
– Аманда – промълви Версес и поклати глава. – Тя ти показа това, нали? Невярна служителка, радвам се, че напусна.
Боунс сви рамене.
– Невярна съпруга също, но и съпругът и не беше верен, така че всичко е наред.
Версес сгъна ръце. Жестът накара дебелите му мускули да изпъкнат на фона на кадифения му костюм. Боунс вдигна вежди.
– Не е нужно да се плашиш. Не съм тук, за да те изнудвам. Напротив, тук съм, за да ви помогна.
– Как? – Попита с открито подозрение Версес.
– Тази вечер двама души нарушиха правилата ви точно под носа ви. Дайте ми достъп до тези камери и ще ви покажа.
Ноздрите на Версес се разшириха, а погледът му стана студен. Той не беше запазил Хапчето като убежище за свръхестествени хора през последните седем десетилетия, защото беше слабак. Вероятно точно сега гула мислено подправяше хората за максимална вкусотия.
– Покажи ми – каза Версес и затвори вратата на склада зад себе си.
Трябваше само да превъртят камерите на първия етаж с два часа назад, за да намерят кадрите. Нямаше звук, но такъв не беше необходим. Боунс долови това, което Кат не беше видяла, когато брюнетът изпусна портфейла си и тя му помогна да го прибере – русокосото момче изпразни малък флакон в чашата и.
– Тези малки копелета – изръмжа Версес.
– Наистина – каза Боунс, а устата му се стегна, когато стигна до следващото взаимодействие между Кат и момчетата.
По дяволите, Коте, ти изпи това, което двама непознати ти дадоха, само защото бяха хора? Ако някой вампир ти беше подал тази чаша, щеше да я хвърлиш на пода!
– Това беше неразумно – каза Версес, повтаряйки мислите на Боунс.
Боунс се стресна. Той можеше да критикува Кат. Никой друг не можеше.
– Или пък е била прекалено доверчива към правилата ви, обещаващи, че в помещенията не се допускат нежелани взаимодействия.
Версес се нацупи, но гласът му беше равен, когато каза:
– Благодаря ти, че ми показа това. Ще се справя с тях.
– Наеми мен – каза Боунс веднага.
– Искаш да те наема? – Засмя се Версес.
Боунс се усмихна, дори когато усети как го изпълва познатият лед.
– Не искам. Наемаш ме, а цената ми е да изтриеш всички записи с червенокосата, плюс да ми покажеш записите от паркинга, които се преструваш, че нямаш.
– Проклетата Аманда – каза Версес с въздишка. – Тя каза ли ти, че моята любима напитка е „Шърли Темпъл“?
– Кадрите – подкани Боунс със стоманен тон. – Ще ти дам телата им, когато приключа. Нанижи ги като празнични гирлянди, за да покажеш какво се случва с онези, които нарушават правилата ти.
В погледа на гула се появи блясък. Версес сигурно преценяваше предимствата на това хората да повярват, че е наел печално известен наемен убиец да се погрижи за това. Беше всеизвестно, че Боунс приема договори само за немъртвите. Хората щяха да си помислят, че Версес трябва да е платил на Боунс цяло състояние, за да наруши тази позиция по отношение на тези хора и да наложи имиджа на Версес като собственик на клуб, с когото не бива да се гаврят.
– Сделка – каза накрая Версес. После на устата му се появи малка усмивка. – Червенокосата трябва да е доста важна за теб.
– Снимките от паркинга – отвърна Боунс, а погледът му предупреди Версес да не го притиска повече за това.
Версес отново въздъхна, но пет минути по-късно Боунс наблюдаваше как двете момчета поддържат между себе си едва-едва осъзнато русо момиче, докато напускат клуба. После я натовариха в задната част на бял ван с номера от Индиана и потеглиха. Времевият знак на видеото беше преди тридесет и шест минути.
– Защо не спряхте това сами? – Гласът на Боунс беше нисък и див. – Ясно е, че момичето не е тръгнало доброволно с тях.
– За първи път виждам това – отвърна Версес, като самият той вече звучеше ядосан. – Виждаш, че тази стая е празна. Никой не следи видеоканалите, докато влизат, тъй като аз наистина ценя личното пространство на моите покровители. Преглеждам ги само по-късно, ако е необходимо, което се случва рядко.
Боунс трябваше да се движи бързо, но все още трябваше да се направи още едно нещо.
– Изтрий всички записи с червенокосата сега.
Нямаше да остави никаква следа, по която Хенеси да тръгне, за да намери Кат. Ако Аманда беше казала на Боунс за тайните записи от видеонаблюдението в клуба, можеше да каже и на някой друг.
Устните на Версес се изкривиха.
– Да ме накараш да го направя пред теб? Не ми ли вярваш?
– Доверието е само за обстоятелства, които не мога да контролирам – отвърна Боунс с ледена усмивка.
Версес измърмори.
– В това отношение сме съгласни.
Версес изтри записа. Веднага след като го направи, Боунс напусна фалшивото хранилище.
– Направи смъртта им болезнена – извика Версес след него.
Челюстта на Боунс се стегна.
О, той щеше да го направи.
Назад към част 23 Напред към част 25
