ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 50

Глава 50

Боунс избягваше пътищата и караше само през гористи местности. От време на време чуваше полицейски хеликоптери и сирени, но дори и в началото на декември короните на дърветата бяха достатъчно гъсти, за да ги скрият от погледа.
Когато се стъмни и не беше чул хеликоптер в продължение на почти час, той рискува да се приближи до близката магистрала. Добре, нямаше полицаи или блокади на пътя, а и имаше достатъчно трафик, за да работи това.
Боунс изгаси двигателя на мотоциклета.
– Слизай, Котенце.
Тя го направи, като го погледна въпросително.
– Почакай тук, няма да се бавя – каза той и откъсна клони от най-близкото дърво. След това сложи мотора в малка канавка и го покри с тези клони.
Сега да си намерим нов превоз.
Боунс излезе на ръба на пътя. Появиха се фарове, които се приближаваха. Боунс се премести в центъра на пътя, като впери поглед в шофьора, докато очите му светеха.
– Спри – промълви той, взирайки се в шофьора.
Глупакът не го виждаше. Шофьорът беше погледнал надолу, вероятно към мобилния си телефон. Боунс трябваше да го разбие от чиста проба принципност.
– Спри! – Изкрещя той, а погледът му стана по-ярко зелен.
Накрая шофьорът вдигна поглед. После натисна спирачките. Все пак бронята на колата почти целуна краката на Боунс.
Идиот. Но колата щеше да се справи. Не прекалено лъскава, не прекалено стара.
– Паркирай – измърмори Боунс, посочвайки страната на пътя.
Уловен от силата на погледа на Боунс, шофьорът го направи.
Боунс отвори шофьорската врата и погледна с отвращение телефона в скута си. Той беше отворен за „Туитър“, от всички неща. Сякаш това не можеше да почака, докато човекът се прибере у дома.
Боунс поведе шофьора към мястото, където Кат беше наполовина скрита от дърветата. После придърпа шофьора към себе си, захапа го и изпи почти един литър. Освен енергийния заряд, това беше най-малкото, което човекът заслужаваше за това, че пишеше в Туитър, докато шофира.
– Уморен си – каза му Боунс, когато приключи. – Сега ще си полегнеш малко. Когато се събудиш, няма да си спомняш за мен и няма да се притесняваш за колата си. Отишъл си на разходка и ще се прибереш вкъщи, след като си починеш.
Шофьорът веднага се сви на земята и заспа. Навън не беше много студено, така че щеше да се справи.
Погледът на Кат стана въпросителен.
– Трябва ни превозно средство, което никой не търси – каза Боунс.
– О.
Това беше всичко, което тя каза, докато не се качиха в колата и не потеглиха. После каза:
– Покажи ми бележката – с твърд тон.
Боунс и я подаде.
– Няма да я разбереш, но те са знаели, че аз ще я разбера.
Тя отвори свитата хартия и се вгледа в петте думи.

ОТПЛАТА. НА ДВА ПЪТИ МИНА ПО ПЪТЯ НА СМЪРТТА .

– Това означава ли, че е още жива? – Попита тя хрипливо.
Боунс изръмжа.
– О, точно това трябва да означава. Ако им вярваш.
В погледа и пламна надежда.
– Ти вярваш ли им? Има ли някакъв вид… вампирски кодекс за това да не лъжеш за заложниците си?
Дори и да имаше, Хенеси вероятно нямаше да го спазва.
– Не, няма кодекс за заложниците и аз не вярвам на Хенеси в нищо. Но той може да смята, че има полза от майка ти, освен да бъде заложник. Тя е прекрасна жена, а знаеш какво прави Хенеси с прекрасните жени.
Гневът накара бузите на Кат да почервенеят, докато останалата част от лицето и стана мъртвешки бяла.
– Кога трябва да се срещнем с тях? В колко часа? И какво искат от нас?
Нашата ужасна смърт.
Кат вече знаеше това, покрай скръбта, гнева и страха си. Именно това трябваше да осуетя, докато все пак върна майка и.
– Нека намеря място, където да спра, и тогава ще поговорим. Не искам полицейска блокада да влошава лошото положение.
От аромата и лъхаше разочарование, но тя кимна.
Боунс караше, докато стигна до изоставена част на града. След това потърси хотел, който да отговаря на нуждите му. Когато намери един, той спря отзад.
– Чакай тук – каза Боунс и облече палтото, което шофьорът беше оставил на задната седалка. Сега поне оръжията му бяха покрити.
Боунс влезе във фоайето. Единственият телевизор имаше пукнатина на екрана и не звучеше, но един поглед потвърди, че е бил прав да остави Кат в колата. Двойно жестоко убийство разтърси малък град – гласеше заглавието, последвано от снимката на шофьорската книжка на Кат. Под нея имаше надпис „Въоръжена и опасна“.
Любопитно е, че нямаше снимка на Боунс. Може би необозначеният автомобил на ченгетата не беше снабден с камера на таблото.
– Да ви помогна? – Попита служителят на гишето, като звучеше отегчено.
Боунс се обърна към него.
– Да. – Имам нужда от стая и предпочитам да платя в брой. Не искам съпругата ми да види таксата от кредитната карта.
Погледът на служителя стана проницателен.
– Не би трябвало да приемаме пари в брой.
Предполага се. Не „не може“.
Боунс пусна няколко банкноти на гишето. Когато погледът на служителя се спря върху тях, Боунс разбра, че няма да му се налага да хипнотизира служителя, за да приеме офертата.
– Наистина не искам да използвам картата си – каза Боунс.
Служителя грабна парите, прибра ги в джоба си и започна да пише на клавиатурата си.
– Нека отгатна – казвате се Джон Смит?
– Така е – отговори Боунс с приятен глас.
Миг по-късно той вече имаше своята карта за стаята. Един поглед към телевизора все още показваше лицето на Кат, сега със заглавие „Полицаи ранени при нападение. Награда за информация, водеща до арест“.
– Каква гадост, а? – Каза служителят, като проследи погледа на Боунс.
Наистина, доста гадости, и то по негова вина. Ако беше отказал да пусне Кат да преследва Хенеси онази вечер в клуба, нищо от това нямаше да се случи.
Боунс се опита да не мисли за това, докато се връщаше в колата и ги караше към най-отдалечения ъгъл на хотела. Съжалението водеше до съмнение, а съмнението – до нерешителност, която не можеше да си позволи, когато се занимаваше с Хенеси. Трябваше да бъде ясен, студен и безмилостен. Това беше единственото, което можеше да помогне на Кат сега.
Тя не каза нищо, докато той не я въведе в хотелската стая. Миришеше по-зле, отколкото изглеждаше, а с износения килим, изпочупените мебели и изтърканата покривка на леглото това говореше нещо.
– Защо хотелска стая? – Попита с дрезгав глас Кат.
Лицето ти е в новините, така че ни остават малко възможности.
Тя си имаше достатъчно грижи, така че Боунс само отвърна: – Абстрахираме се от шофирането за малко, така привличаме по-малко внимание и можем да говорим без да бъдем прекъсвани. Тук никой няма да забележи нещо повече от просто отбиване. Също така, може да измиеш кръвта от себе си.
Дори изцяло черното облекло на Кат не можеше да скрие факта, че е покрита с кръв. Ръцете и също бяха оцветени в алено, както и бузата и, а още кръв потъмняваше косата и.
– Имаме ли време за това? – Попита тя.
– Разполагаме с няколко часа. Искат да се видим в два. Това означава частта с „Два пъти мини по пътя на смъртта“. При настъпването на полунощ всеки ден умира и те избират два часа след неговата смърт. Предполагам, че е било за да ти дадът предостатъчно време да разбереш за баба ти и дядо ти и да се свържеш с мен.
Или пък време, за да могат сами да вземат Кат. Чист късмет, че Хенеси сигурно е получил стария и адрес. Ако Кат не се беше преместила в този апартамент преди няколко месеца, тя можеше да е тази, която да отвори вратата на Хенеси тази сутрин.
Боунс не можеше да си позволи да почувства всичко, което тази мисъл предизвикваше, затова се съсредоточи върху Кат, когато тя каза:
– Колко са предвидливи – с неприкрита омраза. – А сега ми кажи какво предлагат. Мен за нея? Иска ли Хенеси стръвта, заради която едва не го убиха?
Тя все още не мислеше ясно. Остатъчен шок, без съмнение. Той също така я предпазваше от най-лошото в скръбта и, поради което той мразеше това, което трябваше да направи след това.
Боунс я настани на ръба на леглото. Тя му позволи; още едно доказателство за шока и. После коленичи пред нея и взе ръцете и.
– Хенеси иска мен, котенце. Той не е мислил за теб, освен за това как би могъл да те използва за тази цел. Нали разбираш, че той ще накара майка ти да говори. С късмет, няма да задава правилните въпроси. Не ти повярвах, когато ми каза какво представляваш, така че дори майка ти да бъде принудена да им разкаже за теб, има вероятност да си помислят, че бълнува, и да не и обърнат внимание.
Ръцете на Кат бяха отпуснати и студени, когато той започна да говори. Сега се бяха стегнали и част от необичайния хлад ги напусна. Гневът я укрепваше.
– Тези детективи вероятно са ти спасили живота, като са дошли в апартамента ти тази сутрин и са те изплашили, за да си тръгнеш – продължи Боунс. – Хенеси и хората му несъмнено вече са открили къде живееш и са претърсили мястото. Ще намерят оръжията ти, но вероятно ще предположат, че са мои и че съм ги държал там за удобство.
– Значи аз и семейството ми сме нищо за тях – отсече тя.
– Това е в наша полза – каза Боунс и ръцете му се стегнаха. – Те ме искат и аз ще отида, но няма да очакват теб.
След всичко, което беше направил, за да я защити, се стигна дотук.
Ако Боунс имаше друга възможност, щеше да се възползва от нея, но нямаше време да призове съюзниците си. Дори и да можеше, внезапното пристигане на Чарлз или други членове на рода на Боунс щеше да вбеси Хенеси и да застраши майка и. Не, двамата с Кат трябваше да се изправят сами срещу Хенеси и хората му. Боунс не можеше да очаква, че Кат ще остави майка си да умре, нито пък можеше да очаква, че той самият ще се влюби в нея.
Някои неща бяха неизбежни, изглежда.
– Не е нужно да го правиш – внезапно каза Кат. – Можеш да ми кажеш къде е майка ми и аз ще отида сама. Както каза, те няма да ме очакват.
Тя не беше в шок. Беше откачила.
– Как можеш изобщо да предлагаш това? – Гласът му беше натежал от недоверие. – На първо място, това е моя грешка. Никога не трябваше да ти позволявам да ловуваш Хенеси с мен. След това трябваше да убия Дани онази нощ, както възнамерявах. Най-малкото, ако бях откраднал спомена на Дани за това как е осакатена ръката му, той нямаше да издаде името ти на полицията. Но аз бях ядосан и исках той да знае защо се е случило това. Разбира се, че отивам, Котенце. Дори Хенеси, който няма ни най-малка представа, че те обичам, знае, че ще отида. Няма значение, че майка ти вече е мъртва и няма какво да спечеля от това, освен отмъщение, аз пак ще отида и ще откъсна всяка ръка, която е докоснала нея или баба ти и дядо ти.
Погледът на Кат се напълни със сълзи.
– Не те ли е страх?
Главата му за кратко се наведе под тежестта на всичко, което предизвика този въпрос, преди Боунс да я вдигне и да срещне погледа и.
– Да, страхувам се. Страхувам се, че отново ще ме възприемеш като чудовище, защото това са го направили вампири. Ето от какво се страхувам, Котенце.
Тя коленичи и го обгърна в прегръдките си. До този момент той не осъзнаваше колко много се е нуждаел от нея. Вината не беше единствената емоция, която беше потискал. Страхът също беше такъв.
– Никога няма да спра да те обичам – каза тя, а устните и бяха мека марка върху кожата му. – Никой не може да промени това. Без значение какво ще се случи, винаги ще те обичам.
Той затвори очи, вдишвайки я, докато оставяше топлината и да се просмуче в него. Това, което щеше да се случи по-късно, щеше да е ужасно, дори и да успеят да спасят майка и, но точно сега, в този момент… той беше техен.
– Аз също те обичам, котенце. Днес, утре, завинаги.
Тя издаде задушен звук. Той я придърпа по-близо, отметна косата и настрани, за да я погали по бузата. Засъхналата кръв полепна по пръстите му като алени песъчинки, когато тя се обърна да целуне ръката му.
– Боунс. – Прошепнато през устните си името му. – Прави любов с мен. Имам нужда да те почувствам в себе си.
Той се отдръпна, за да я погледне. Отчаянието, а не желанието изпълваше погледа и. Може би имаше нужда от това, но не го искаше истински.
Не и още.
Боунс успокои ръцете ѝ и свали оръжията си, преди да свали ризата си, оставяйки плата бавно да се плъзне по него. Лунната светлина изпълни стаята достатъчно, за да подчертае кожата му, когато той захвърли ризата настрани и разкопча панталоните си. Зеленият цвят обля погледа и, когато и те бяха захвърлени настрани, оставяйки го гол.
Желание. Време е да го превърне в пламък.
Боунс махна кобурите на Кет от кръста, ръката и бедрото, преди да свали ботушите и. След това свали анцуга и, виждайки как тя се свива, когато засъхналата кръв хвръква от действията му. Тя се бе просмукала и бе изцапала цялата и дясна страна. Челюстта и се стегна, докато поглеждаше към червените петна, които я покриваха.
Боунс повдигна брадичката и, докато тя не погледна само него.
– Знам какво си мислиш и грешиш. Това не е сбогуване за нас, Котенце.
По чертите на лицето и пробяга вина, последвана от мъка. Тя наистина вярваше в това.
Той не вярваше. Гласът му се засили, докато я галеше по лицето.
– Не оцелях повече от двеста и петдесет години, за да те намеря само за да те загубя в рамките на шест месеца. Искам те, но това не е сбогуване, защото ще се справим с това.
Тя го притисна до себе си, ръцете и се движеха по него, сякаш можеше да прогони всяка друга мисъл само чрез осезателно претоварване. Боунс я целуна, умишлено по-бавно от трескавите и движения, и я докосна, сякаш всяка бързина от негова страна щеше да я изплаши.
След няколко минути дишането и се промени от трескаво поемане на въздух към по-бавно. По-дълбоко. С чувственост вместо с отчаяние, а когато спря да я целува, за да види очите и, те вече светеха с мека изумрудена светлина.
Пламък. Сега за огън.
Боунс замени ръцете си с уста, като целуваше всяка част от нея със същата бавна задълбоченост. Този път тя го притисна към себе си с желание, а не с нужда да забрави. Когато я вкуси, тя се завъртя, за да го вземе в устата си, а когато свърши, го привлече толкова силно, че и той загуби себе си.
След това той се плъзна в нея, още повече удоволствие се смеси с последиците от кулминацията му. Тя обгърна краката си около него, привличайки го по-дълбоко, докато ноктите и се забиваха в гърба му. Той се движеше бавно, докато тя не поиска друго, а след това остави страстта да ги отнесе и двамата.

Назад към част 49                                                                       Напред към част 51

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *