Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 1

Пролог

Гробище за вечен покой
Гарланд, Тексас

 

 

 

– Доналд Бартоломю Уилямс, върни си задника тук сега!
Ревът ми все още висеше във въздуха, когато движението насочи погледа ми надясно. Точно зад надгробния камък с форма на малък плачещ ангел стоеше чичо ми. Дон се взираше в мен, като дърпаше веждата си по начин, който изразяваше неудобството му по-красноречиво от казани думи. В костюма и вратовръзката си, с посивяла коса, прибрана назад в обичайния си безупречен стил, Дон изглеждаше като средностатистически бизнесмен на средна възраст за всеки, който го наблюдаваше, с изключение на едно нещо. Трябваше да си немъртъв или екстрасенс, за да можеш да го видиш.
Дон Уилямс, бивш ръководител на таен клон на Националната сигурност, който пазеше обществеността от измамни свръхестествени същества, беше починал преди десет дни. И все пак той стоеше там. Призрак.
Бях ридала до леглото му, когато го удари фаталният инфаркт, бях присъствала на кремацията му след това, бях като зомби на погребението му и дори бях донесла праха му в дома си, за да го държа близо до себе си. Не знаех колко близо до мен всъщност е бил Дон, като се има предвид, че през цялото време ми се струваше, че го виждам с крайчеца на окото си. Бях приела тези кратки проблясъци на чичо ми за нищо повече от миражи, предизвикани от скръбта, допреди пет минути, когато осъзнах, че съпругът ми, Боунс, също го вижда. Въпреки че се намирахме насред гробище, в което все още имаше разхвърляни тела от скорошна битка, и в мен горяха сребърни куршуми като мъчителни мали огънчета, единственото, върху което можех да се съсредоточа, беше, че Дон не искаше да знам, че той все още не е в гроба.
Чичо ми не изглеждаше твърде доволен, че съм разкрила тайната му. Една част от мен искаше да го прегърне, а друга – да го разтърси, докато зъбите му не изтракат. Трябваше да ми каже, а не да се крие на заден план и да играе фантомна версия на „Пийкбоу“! Разбира се, въпреки двойното ми желание, сега не можех нито да разтърся, нито да прегърна Дон. Ръцете ми щяха да се изплъзнат през новата му прозрачна форма, а по същия начин чичо ми вече не можеше да докосва нищо – или никого – телесно. Така че единственото, което можех да направя, беше да го гледам, борейки се с объркване, радост и неверие, съчетани с известно раздразнение от измамата му.
– Нищо ли няма да кажеш? – Попитах най-накрая.
Сивият му поглед се стрелна на няколко метра отвъд мен. Не беше нужно да се обръщам, за да разбера, че Боунс се е появил зад мен. Откакто ме беше превърнал от полукръвна в пълноправен вампир, усещах Боунс, сякаш аурите ни бяха свръхестествено преплетени. Предполагах, че е така. Все още не знаех всичко за това какво представлява връзката между вампирите и техните бащи. Знаех само, че тя съществува и че е мощна. Освен ако той не се предпазваше, усещах чувствата на Боунс, сякаш бяха непрекъснат поток, вплетен в психиката ми.
Така знаех, че Боунс е много по-контролиран от мен. Първоначалният му шок от откриването на Дон като призрак беше отстъпил място на предпазливо съзерцание. Аз, от друга страна, все още се чувствах така, сякаш емоциите ми са във вихъра си. Боунс се изравни с мен, а тъмнокафявият му поглед се спря на чичо ми.
– Виждаш, че тя е в безопасност – заяви Боунс, а английският акцент оцвети думите му.- Спряхме Аполон, така че гулите и вампирите отново са в мир. Можеш да си тръгнеш спокойно. Всичко е наред.
Разбирането разцъфна заедно с изблик на сърцераздирателна емоция. Затова ли чичо ми не беше „преминал“, както трябваше? Вероятно. Дон беше дори по-пристрастен към контрола от мен и макар че беше отхвърлил многократните ми предложения да излекува рака си, като стане вампир, може би беше прекалено притеснен от назряващите враждебни действия на немъртвите, за да се откаже напълно, когато умре. Бях виждал поне един дух да остава достатъчно дълго, за да осигури безопасността на любим човек. Да се увери, че съм оцеляла в тази битка и съм защитила човечеството, като съм предотвратила сблъсъка между вампири и гули, без съмнение беше котвата, която задържаше Дон тук, но сега, както каза Боунс, той можеше да си тръгне.
Примигнах срещу внезапната влага в погледа си.
– Той е прав – казах аз, а гласът ми се пречупи. – Винаги ще те обичам и ще ми липсваш, но ти… ти имаш къде да бъдеш сега, нали?
Чичо ми погледна и двама ни, изражението му беше мрачно. Въпреки че вече нямаше истински дробове, звучеше така, сякаш изпускаше бавно, облекчено дъх.
– Сбогом, Кат – каза той, първите думи, които ми каза от деня на смъртта си. След това въздухът около него се замъгли, размивайки чертите му и затъмнявайки очертанията му. Посегнах към ръката на Боунс, усещайки как силните му пръсти се свиват около моите с успокояващо стискане. Поне Дон не изпитваше болка, както последния път, когато трябваше да се сбогувам с него. Опитах се да се усмихна, когато образът на чичо ми изчезна напълно, но скръбта ме удари с нова вълна. Знанието, че е отишъл там, където му е мястото, не означаваше, че болката от загубата му е изчезнала.
Боунс изчака няколко мига, след като Дон изчезна, преди да се обърне към мен.
– Котенце, знам, че времето е лошо, но все още имаме неща, които трябва да свършим. Като например да извадим тези куршуми от теб, да отстраним телата…
– О, по дяволите – прошепнах аз.
Дон се появи зад Боунс, докато той говореше. Свирепа гримаса помрачи чертите на чичо ми и той размаха ръце в нехарактерна за него проява на емоционален изблик.
– Някой иска ли да ми обясни защо, по дяволите, не мога да си тръгна?

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!