Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 34

Глава 33

Не исках да повярвам, но дори и с парчетата от главата и, които все още не бяха напълно регенерирани, не се съмнявах в изявлението на Денис. Жената, която мислехме, че защитаваме от злите намерения на Крамер, всъщност трябваше да е негов съучастник.
– Ще убия кучката – изръмжа Спейд, от очите му пламна изумруд, а от горните му зъби проблеснаха кътници.
От кипящата ярост, която се изтичаше от аурата на Боунс, Спейд щеше да се наложи да си вземе номер и да се нареди.
– Примести Денис, Чарлс – каза Боунс. – Достатъчно е преживяла и без да се събужда отново покрита със собствената си кръв и мозък.
Спейд вдигна Дениз и я изнесе от стаята, докато все още мърмореше под носа си за различните начини, по които щеше да убие Сара. Бях твърде шокирана, за да започна да кроя планове за нейната смърт, но знаех, че собствената ми убийствена ярост ще дойде скоро.
– Крамер мрази жените, защо би си партнирал с някоя от тях? – Чудех се, опитвайки се да разбера тази бомба.
– Лесно. Знае какво възнамерява да направи с нея, след като изпълни предназначението си – отвърна кратко Боунс.
Тя наистина беше полезна, като накара враговете си да я отведат право при Лиза и Франсин. Нищо чудно, че Крамер беше толкова самодоволен, когато го видях за последен път. Чувството за вина си проправи път през емоциите ми. Бяхме обещали на Лиза и Франсин, че ще ги защитим. Вместо това бяхме помогнали на съучастника в убийствата им да организира най-лошото предателство точно под носа ни.
– Откъде е взела пистолета? – Попита Иън.
– Държахме три от тях тук в очакване съучастникът да придружи Крамер в нападението му – отговори Спейд от друга стая в къщата. – Показах на всяка от жените къде се намират, как да ги използват… макар че Сара вече знаеше как да стреля, кървава курва.
Сигурно е принудила Лиза и Франсин да тръгнат с нея под дулото на пистолет. След онова, което щяха да видят да прави с Дениз, не се съмнявах, че жените щяха да са прекалено уплашени, за да откажат.
Преди да заговори, Боунс ме погледна с още един от онези неразгадаеми погледи.
– Тя не е тръгнала с Лиза и Франсин пеша. Имате ли друга кола тук?
– Да. – Горчивината в гласа на Пик беше ясна въпреки звуците от включването на душа. – Оставих я за Дениз в случай на спешност.
Вместо това Сара я използва, за да откара Франсин и Лиза, като вероятно ги е натъпкала в багажника, след като ги е вързала и заклещила. Ако наистина искаше да си осигури безпроблемно пътуване, щеше да ги удари по главите и да ги изкара от строя за цялото пътуване. Само като си помислех за това, ми се прииска да си ударя главата от неудовлетвореност. От погледа на Денис се виждаше, че ги няма от часове, достатъчно дълго, за да са се отдалечили вече. Сара вероятно е привела плана си в действие малко след като Спейд е тръгнал да ни посрещне в обекта.
Може би е оставила нещо, което ще ни подскаже къде ги води. Съмнявах се в това, но самото стоене наоколо ме подлудяваше. Излязох от разрушената спалня и слязох долу, търсейки кофи за боклук. Моля се, нека Сара да е достатъчно глупава, за да запише уличаваща информация върху нещо, а след това да го изхвърли.
– Изненадан съм, че не си чул нищо от плановете ѝ от мислите ѝ, Криспин – чух Иън да казва.
– Те бяха разпръснати, нестабилни и често непоследователни. Мислех, че това се дължи на злоупотребата на Крамер, а не на злонамерени намерения – беше премереният отговор на Боунс. – Повярвай ми, съжалявам, че не съм обърнал повече внимание.
Аз също, но краткото време, което бяхме прекарали със Сара, беше предимно докато летяхме. Това я караше да крещи умствено и словесно – там нямаше много съгласуваност. След това, докато чакахме Спейд, тя беше проявила само страх от вампири – разбираем в деветдесет и девет процента от случаите при хора, които току-що са разбрали за съществуването им – и желание да се запознае с Лиза и Франсин.
Боже, бяхме сгрешили за мотивите ѝ за това. Другата отвратителна част от цялата тази ситуация беше знанието, че ако Сара е била съучастник на Крамер, а не третата му набелязана жертва, тази жена все още е на свобода. Сякаш като безпощадно напомняне за това, че времето изтича, минах покрай един часовник на път за кухнята. Пет минути след три сутринта, което означаваше, че официално е 31 октомври. Хелоуин беше настъпил, а ние бяхме тези, които бяха измамени отвсякъде.
– Един от нас трябва да прелети над района, за да види дали ще успее да забележи колата, а останалите да останат тук и да търсят улики – заявих, като се насочих към кофата за боклук в ъгъла.- Някой трябва да отиде и до апартамента на Елизабет. Крамер може да е повредил телефона ѝ, след като е изпратил последния текст, а все още има трета жертва, която трябва да бъде намерена. Може би Елизабет е забелязала друга жена, около която Крамер се е въртял.
– Аз знам коя е третата жена – заяви Боунс.
Това ме спря в процеса на изваждане на омачкани парчета храна, хартия и пакети от кухненския кош за боклук. Той слезе по стълбите, изражението му бе застинало в красиво изваяна, непоклатима маска.
– Да? Как? Коя е тя?
Този тъмнокафяв поглед не помръдваше въпреки бълбукането на въпроси, които му отправях.
– Това си ти, коте.
– Аз? – Изригнах невярващо. Всички дейности на горния етаж спряха от внезапната тишина. – Това не съм аз. Защо изобщо си мислиш…
– Ти си единствената, която пасва – прекъсна ме той. – На кой друг се е фиксирал Крамер през последните няколко седмици? На теб. Той те следваше още преди да разбере, че сме му заложили капан, винаги те нападаше пръв, с изключение на единствения път, когато те целунах, и се опита да ме убие за това. Времевата рамка, в която избира жертвите си, съвпада, защото те е срещнал точно когато Франсин и Лиза казаха, че е започнал да ги измъчва. Ти си претърпяла скорошни трагедии като тях. Пребивавала си в района на Сиукс Сити. Той дори е накарал Сара да се опита да обеси котката ти!
– Той знае, че животните могат да го усетят – прошепнах аз, размотавайки се от всички точки, които Боунс повдигна.
– Сара не е направила нищо на Декстър, нали? – Отбеляза той. – Ти напълно отговаряш на профила на Крамер с изключение на едно нещо – не си свободна. Но той има план да те раздели от мен и ти казвам още сега, че няма да позволя това да се случи.
Подиграх се, за да прикрия пронизващото ме осъзнаване, че всичко, което Боунс каза, имаше смисъл. Кое беше първото нещо, което направих, когато срещнах Крамер? Казах му, че във вените ми тече магьосничество, и насъсках срещу него група Остатъчни. От този ден нататък той ме наричаше вещица, наред с други избрани имена, и говореше как ще изгоря, но аз отхвърлих това като безсмислена тирада. Твърде късно разбрах, че нищо от това, което Крамер правеше, не беше безсмислено.
Бях толкова сигурна, че ще го победя, защото той ме беше подценил. Изглежда, че аз бях тази, която го беше подценила.
– Крамер знае, че не може да ни раздели – започнах аз, след което ме връхлетя последното осъзнаване, което накара челюстта ми да се свие.
Не и ако не си мислех, че като отида сама при него, ще мога да спася Франсин и Лиза.
Усмивката на Боунс беше по-скоро изкривяване на устните му.
– Точно така, любима, затова очаквам, че няма да мине много време, докато те посети призрак.
Иън излезе от къщата, за да направи оглед на околните райони, в случай че Сара беше достатъчно глупава да паркира колата на Спейд на място, където може да бъде видяна. Спейд остана горе при Дениз, почисти я и ускори оздравяването ѝ, като ѝ даде малко от своята кръв. От това, което чух, тя вече спеше почти нормално, а пулсът ѝ вече не беше слаб или учестен. Боунс беше на лаптопа на Спейд и хакваше всеки акаунт на Сара, който можеше да намери, за да провери дали тя притежава или наема други имоти, където може да е отвела Франсин и Лиза. Можехме да се надяваме, че е била толкова глупава, но ако е била насочвана от Крамер, се съмнявах в това. Призракът се бе доказал като повече от умен, а имаше толкова много празни, изоставени места, които можеха да използват и които нямаше да оставят следи, водещи към Сара, че щеше да е чудо, ако откриехме нещо по този начин.
Намерих Хелсинг да се крие под дивана в семейната стая, сплескан, за да се побере в тясното пространство. Трябваше да го повдигна, за да изпълзи, след което прекарах няколко минути, за да го накарам да се качи в скута ми. Той съскаше, ако ръката ми докоснеше шията му, когато го галех, или от лоши спомени, или от синини. Или и двете. Декстър остана до краката ми, търсейки увереност в близостта, но не смееше да скочи на дивана, където щеше да е в обсега на размахващите се лапи на Хелсинг.
Тайлър и майка ми бяха на път да дойдат. Вече нямаше нужда да чакат до по-късно. Боунс монтира счупената входна врата обратно върху пространството, като използва пирони, за да я задържи на място, тъй като пантите бяха повредени непоправимо. Всеки, който идваше или си отиваше, трябваше да използва задната врата. Чаят гореше тихо във всяка стая, като предотвратяваше всякакъв вид призрачно придвижване. Въпреки това присъствието на Крамер сякаш витаеше в къщата и ни се подиграваше – от аромата на кръв, проникващ през затворената врата на спалнята, където беше застреляна Денис, до бурканите с градински чай, които трябваше да пълним и запалваме отново. Когато чух шумолене навън, което не беше причинено от вятъра или от естествените звуци на дивата природа, не се изненадах. Отпуснах котето от скута си, като внимавах да не го натисна, тъй като трябваше да е възпалено от грубото отношение на Сара, и се изправих.
Боунс остана на дивана, лаптопът пред него, плътно навитата енергия за миг профуча покрай щитовете му.
– Виж дали можеш да извлечеш някаква полезна информация – каза той, като ме закова с твърд поглед, – но няма да си тръгнеш с него.
Последната част беше казана със стоманена нотка. Кимнах, без да споря, защото нямах намерение да ходя никъде с инквизитора. Поне засега не.
Излязох през задната врата на къщата, насочвайки се към пустия хамбар, където бях чула онези шумолящи звуци. Не бях взел със себе си горящ градински чай, но не очаквах, че Крамер ще дойде тук, за да ме нападне. Не, залагах на това, че е тук по две причини: да злорадства и да ми направи предложение, което не смяташе, че мога да откажа.
Разбира се, една облечена в туника фигура се носеше на около метър над земята близо до отворените врати на обора. Протегнах ръце, за да покажа, че в тях няма градински чай, и спрях на около двайсет метра от него.
– Ако ме докоснеш дори само веднъж, този разговор приключва – бяха първите ми думи.
По начина, по който блеснаха очите му, това изказване зарадва инквизитора.
– Най-накрая се страхуваш от мен, Хекс?
– Търпението ми е на привършване – отвърнах аз. – Така че обичайните ни игри са на последно място в списъка ми с неща, които искам да правя.
Той се приближи достатъчно, че ако протегнеше ръка, щеше да ме докосне, но аз не се отдръпнах. Не се шегувах с предупреждението си. Ако постави дори един изпълнен с енергия пръст върху мен, разговорът ни приключваше и той можеше да се разбеснее, докато се върна в изпълнената с чай къща.
– Слугата ми доведе останалите при мен – каза той, като явно се наслаждаваше на всяка дума.
Въпреки че нито един мускул по мен не трепна, потвърждението ме удари като удар в корема. Франсин, Лиза, толкова съжалявам.
– Дойде чак дотук, за да ми кажете нещо, което разбрах, след като видях мозъка на приятелката ми да украсява стената? – Единственият ми смях беше изпълнен с презрение. – Хайде, Крамер. Дори ти не си толкова арогантен.
– Вече не ти пука за живота им? – Попита той, свеждайки към мен този зелен поглед.
Повдигнах рамене, сякаш не се бях досетил какво предстои. – Нищо повече не мога да направя за тях сега, нали?
Същият вятър, който повдигна косата ми около раменете, не направи нищо с призрака отсреща. Нито един сантиметър от опръсканата с кал туника на Крамер не шумолеше, а бялата му коса продължаваше да обрамчва това набръчкано, ъгловато лице като избеляла слама около стара кожа.
– Все още можеш да ги спасиш… ако ме победиш в битката тази вечер.
И ето, че това се случи. Крамер знаеше, че трябва да отида при него доброволно. Не можеше да изпрати човешкия си съучастник да ме отвлече, не и с начина, по който Сара щеше да си разкъса гърлото на място.
Бях обещала на Боунс, че няма да жертвам живота си, но не можех и да обърна гръб, защото залогът беше вдигнат. Не възнамерявах обаче да улесня копелето, което беше отговорно за всичко това. Брадичката ми се повдигна.
– Защо си мислиш, че ще бъда достатъчно луда, за да напусна сигурността на всичкия градински чай, с които мога да се обградя, за да се срещна с теб някъде тази вечер?
Крамер се усмихна, бавно и уверено.
– Защото, Хекс, ти все още вярваш, че можеш да ме победиш.
Разбирасе, че мога! Искаше ми се да му отвърна. След това исках да счупя тази арогантна усмивка от лицето му и да забия останалите кафеникави зъби право в шибаното му гърло. Но не можех да направя нито едно от тези неща, защото в безформеното си състояние той имаше всички предимства, а аз – никакви.
Но щом слънцето залезе тази вечер, той ще стане плът и правилата ще се променят.
– Дори и да си го помисля – казах хладнокръвно, – съпругът ми може да не иска да го опитам. Той е защитен тип, както сигурно си разбрал.
Звучеше така, сякаш Крамер изхърка.
– Ти не признаваш властта на никой мъж над себе си. Дори той да се възпротиви, ти ще му се противопоставиш.
Думите „мъжки авторитет“ раздразниха феминизма ми, както несъмнено искаше той. Но бях научила по трудния начин – два пъти – каква грешка беше да обърна гръб на Боунс с погрешната идея, че някои предизвикателства могат да бъдат преодолени само ако се изправя сама срещу тях.
Крамер не можеше да разбере това, защото подобна логика се коренеше в любовта и взаимното уважение – неща, напълно чужди на изпълнения с омраза човек, който плуваше срещу мен. Затова го оставих да вярва, че е прав.
Намалих гласа си до шепот.
– Правя това, което трябва да се направи, и ако на някого това не му харесва, независимо кой е той, това е твърде лошо за него.
По лицето на призрака се мярна задоволство, а когато заговори, гласът му беше също толкова тих.
– Сара ще те посрещне на входа на парка Грандвю в Сиукс Сити. Тя ще има инструкции да те доведе при мен, но няма да знае къде са другите жени, така че манипулациите на съзнанието ти ще са безполезни за нея.
Усмихнах се леко.
– Да не си забравил да ми кажеш да дойда сама и невъоръжена?
Погледът му ме обходи с пълно презрение.
– Донеси каквото оръжие пожелаеш, но вече знаеш, че ако не дойдеш сама, никога няма да получиш шанса си да откриеш дали можеш да ме победиш.
– Не докосвай тези жени, докато не ме видиш отново – казах му с презрително отправяне на собствения ми поглед. – Не искам да си прекалено изтощен, за да се бориш, преди да те стъпча от другата страна на вечността.
Устата му се сви в жестоко очакване.
– Ако не дойдеш по здрач, знай, че тези жени ще страдат повече от всички преди тях.
След това изчезна, без да изчака да види дали имам отговор на това. Нямах. Да го моля да бъде милостив към Франсин и Лиза само щеше да гарантира, че ще им приложи още по-жестоки мъчения. Единственото, което ми оставаше, беше надеждата, че Крамер ще се опита да съхрани енергията си за мен – и че не ми вярва достатъчно, за да си тръгне наистина. Вече не го виждах, но това не означаваше, че призракът не е все още наблизо. Може би се мотаеше наоколо, за да се увери, че няма да изтичам вътре и да кажа на Боунс кога и къде трябваше да се срещна със Сара. Може да се чуди дали Боунс ще се опита физически да ми попречи да си тръгна.
Любопитството уби котката; надявах се, че то ще накара призрака да остане наоколо. Ако е бил тук, значи не е жестоко посягал на Франсин и Лиза. Обърнах се и започнах да вървя обратно към къщата. Сега трябваше само да убедя съпруга си да остави настрана всеки свой защитен инстинкт плюс вроденото си чувство за вампирска териториалност. Не е лесна задача, но ако не успеех да измисля достатъчно логични причини защо това е правилното решение, тогава може би все пак не трябваше да ходя при Крамер тази вечер.

Назад към част 33                                                                 Напред към част 35

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *