***
По-късно, когато им обясних днешната мисия, лицето на Хуан заприлича на това на дете в коледната сутрин, когато се сблъска с купчина подаръци.
– Искаш да ми кажеш, че ще преследваме вампирка лесбийка? Кат, ако ме оставиш да гледам, тя може да изсмуче цялата ми кръв, за да отвлече вниманието. Ще умра щастлив.
– Това е сериозно – изръмжах аз. Хуан и неговата вечна ерекция. Ако не беше толкова добър боец, досега сама щях да го убия. – Повече от дузина жени са мъртви, помниш ли?
– Ти ще си стръвта, или кукичката тази вечер, Кат? – Попита Дейв.
Какво облекчение да сменя темата от фантазиите на Хуан.
– Надявам се и двете. Ако вече е избрала угощението си за вечерта, ще видя дали мога да се присъединя. Ако не, ще я последваме. Трябва да намерим гнездото. Сигурно има няколко вампира, ако се съди по броя на труповете.
– Тройка. – Въздъхна възторжено Хуан.
– Хуан, кълна се. Ако прецакаш това тази вечер, ще ти пъхна пистолета в задника и ще стрелям. Разбираш ли ме?
– Ясно и отчетливо, querida. – Той се усмихна, както обикновено, без да се разкайва. Съжалявах бедната глупачка, която някога ще се ожени за него.
– Добре тогава. Тейт, избери още десет мъже; ще ни трябва солиден екип. Дон иска още едно зареждане на вампирската си кръв.
– Мразя да ги пакетирам и маркирам – промърмори Дейв.
Аз също. Така загубихме последния член на екипа ни. Един от тях беше невнимателен за миг. Преди да успеем да направим каквото и да било, гърлото му липсваше. Дори аз не можех да поправя това.
– Разполагаме с новата капсула, Дейв – напомних му аз, горда с приноса си за нейното изобретяване. – Тази грешка няма да се повтори.
– Да се надяваме, че няма да се случи – промълви Тейт.
Точно преди да тръгна да се качвам на самолета, се отбих в офиса на Дон. Той изглеждаше изненадан да ме види. Обикновено едно посещение на ден беше достатъчно и за двама ни, освен ако не се случи нещо важно.
– Дон, трябва да ми направиш една услуга.
Челото му се набръчка. Това бяха думи, които никога не беше чувал от мен.
– За какво става дума?
– Хм, ако не успея да се върна тази вечер, осинових едно коте. Ще се погрижиш ли то да отиде в добър дом? – Не обичах да звуча толкова патетично, но майка ми мразеше котките, а Денис беше алергична.
Изражението на лицето му се успокои и се усмихна. Явно беше очаквал нещо много по-задълбочено.
– Разбира се. Но няма да ми се наложи. Ти ще бъдеш великолепна, както винаги.
– Да, ама накрая ще дойде ден, в който ще се изправя срещу някой по-величествен.
– Не и ти – каза той уверено. – Ти си уникална. Знаех го от момента, в който те видях.
И ме отведе далеч от Боунс. Дълбоко в сърцето си никога нямаше да му простя за това. И все пак бях сключила сделка и щях да я спазя.
– Ще се видим по-късно, Дон, ако задникът ми все още сочи към земята.
– Моля за извинение?
Усмихнах се.
– Австралийски израз. Означава, ако все още стоя. Наистина, оправяй си жаргона.
***
Нашият екип пътуваше с два самолета. Никога не качваха тримата ми ръководители и мен на един и същи полет, от параноя, ако самолетът падне. Все някой щеше да трябва да оглавява подразделенията и да обучава заместници. По моя молба Хуан беше с другите запасняци във втория самолет. Той все още беше прекалено щастлив от тази вечер за моето търпение. Поне можеше да се разчита на него да сплоти хората. Хуан беше отличен лидер.
– Кат, какво ще кажеш в понеделник да вземем малко храна и да поиграем карти? – Предложи Дейв. – Все още трябва да си върна онези петдесет, които ми открадна миналата седмица.
Обърнах се, за да се усмихна на Дейв. Къщата ми беше любимо място за прекарване на свободното време след работа. Подобно на мен, всички от екипа ни бяха заклети да пазят в тайна работата си. Да не можеш да се отпуснеш сред нормални хора заради професията си правеше нещата много самотни. Затова и покерът беше любимо занимание при мен, макар че не разбирах защо момчетата се връщаха за още. Побеждавах ги в деветдесет процента от случаите. Всички те обаче обичаха заредения минибар в семейната стая. Удивително е какво може да се постигне с безкрайно количество алкохол.
– Не мога в понеделник. Имам… Е, не мога.
Препънах се в отговора си, като почти признах, че имам среща. Фактът, че никога не съм се срещала с хора, не убягна от вниманието на никого. Хуан ме наричаше старица. Дейв може и да не е надарен с моите допълнителни способности за възприемане, но когато обърнах поглед в смущение, той се нахвърли.
– Манка му, Кат!
– А? – Тейт беше по-бавен в загряването си.
– Кат има среща.
Тейт изглеждаше зашеметен.
– Няма как. Ти излизаш с някого? Наистина ли?
– О, спри. Това не е така. Той е ветеринар, нов в града, и ми помогна снощи с една котка, която случайно ударих. Така че в знак на услуга ще… не знам, ще вечеряме. Ще гледаме филм.
– Хората тук наричат това среща, мисис – изрече Дейв с фалшив южняшки акцент.
Тейт все още изглеждаше шокиран.
– Дон проверил ли е този човек? Може да е капан.
Това опъна нервите ми. В никакъв случай нямаше да искам разрешение да отида на обикновена среща, сякаш бях на четиринайсет. За Бога, сега щях да отида на две само от злоба.
– Тейт, проверяваш ли с Дон момичетата всеки път, преди да си легнеш? Или Дейв? Или Хуан? Разбира се, че не, защото иначе Дон щеше да наеме отделен персонал само за да се занимава с любовния живот на Хуан. Мисля, че съм достатъчно възрастна, за да се справя с това сама, така че се ракарай!
От време на време изразите на Боунс се процеждаха в речта ми. Той е англичанин по рождение и австралиец, прероден от вампир, след като е един от нещастните затворници, изпратени в наказателната колония в Нов Южен Уелс. Разбира се, това е било през 1789 г. Добре, значи е бил малко по-възрастен от мен.
– Сега ще правиш и секс ли с този човек? Мислех, че каза, че това е само среща!
– Спокойно, човече – предупреди Дейв Тейт, като видя, че чертите на лицето ми потъмняват. – Този човек може да си бърка в носа по време на вечерята и после да я остави да плати сметката. Не зареждай още пушката.
Тази визуализация сякаш успокои Тейт, защото той млъкна и насочи вниманието си към документите пред себе си. Имаше снимки на местопрестъпленията, доклади от аутопсии и показания на очевидци. Нали знаете, обичайният материал за леко четене. Повечето от жертвите бяха лесбийки или бисексуални и за последен път бяха видени да си тръгват с азиатка с дълга черна коса. Три от жертвите си бяха тръгнали от един и същи бар – „Офелия“, така че се насочихме натам.
– Какво мислиш? – Попита най-накрая Тейт, след като половин час обмисляше докладите.
Потупах с пръст една от снимките.
– Двама мъже вътре, представящи се за двойка. Двама отзад като наблюдатели. Останалите шестима се разделят на две групи с отделни превозни средства. Вътре няма кабели, само в микробуса. Ако тръгна с мишената, сменете опашката, за да не стане подозрителна. След като стигне до базата си, изчакайте сигнала ми и влезте с гръм и трясък. Нека някой да чака до фургона, за да изтегли веднага капсулата за транспортиране. Трябва да е бързо и чисто.
– О, може и да е бързо, но никога не е чисто – коментира Дейв.
Повдигнах рамене. Вярно беше, че след някоя от мисиите ни обикновено приличахме на нещото от филм на ужасите „Кери“. Това не беше работа за хора, които са гнусливи.
– Тейт, можеш да избереш двойката за ресторанта. Но категорично не Хуан. Той ще е прекалено зает да си бара месото, за да е добър като подкрепление.
Дейв се засмя, намалявайки част от напрежението, което все още се задържаше от по-рано.
– Кат, сигурна ли си, че никога не си била във флота? Имаш най-мръсната уста от всички мацки, които някога съм срещал. Кой те е научил да говориш по този начин?
Изтръпнах и го запратих обратно при всички останали спомени за Боунс, които не можех да понасям.
– Предполагам, че това ми идва естествено.