***
„Офелия“ беше доста луксозен ресторант. Кадифени дивани, маси от висок клас и отлични напитки. Можеха да се похвалят и с малък дансинг, който беше пълен предимно с двойки от един и същи пол. Носех тясна малинова рокля без презрамки, която обгръщаше гърдите ми, за да останат изправена. Носех малка чантичка, в която се намираха само фалшивата ми лична карта и козметика, защото всичките ми оръжия бяха прибрани в специално изработените ми кожени ботуши до коляното.
Щом Хуан ме видя в тясната ми рокля с дълбоко деколте, той започна да протестира срещу назначението си пред клуба.
– Кат, ти никога не ми позволяваш да се забавлявам. Ще целувам с език всеки, с когото ме свържеш, ако ме пуснеш вътре. Madre de Dios, приличаш на ягоди и сметана, любимата ми…
Зашлевих го. Той се разклати на петите си, но усмивката не слезе от лицето му. Може би причината да го търпя, освен ефективността му като боец, беше, че ми напомняше за друг извратеняк. Смени испанския акцент с английски и щеше да е все едно да слушаш Боунс.
– Точно заради това няма да влезеш вътре, така че млъкни и стани сериозен.
Оставихме Хуан да се дуе във фургона, а аз влязох вътре, надявайки се да имам късмет с убийствена жена вампир, която можеше да се появи, а можеше и да не се появи. Ако не дойдеше тази вечер, винаги имаше утре. Ако отначало не успееш и всичко останало.
Тейт и Питър ме последваха вътре, преструвайки се на влюбена двойка. След като влязохме в клуба, не установихме контакт помежду си. Не беше нужно. От време на време някой от тях прошепваше:
– Всичко е ясно – и аз ги чувах. Проводниците не бяха необходими, когато можех да открия и най-малкия им дъх. Да бъдеш наполовина чудовище си имаше своите предимства.
Няколко пъти различни жени ме канеха да танцуваме. Приех, като исках да се слея с тях. Настоящата ми партньорка изглеждаше на около трийсет години с къдрава кафява коса и големи кафяви очи. Боунс ме беше научил да танцувам, едно от безбройните неща, които ми беше показал, така че в начина, по който се движех, нямаше нищо целомъдрено. Партньорките ми изглежда го харесваха. Когато обаче тази се опита да ме целуне, аз се отдръпнах. Нямаше смисъл тя да става притежателна, ако вампирката се появи.
– Не толкова бързо, скъпа – казах аз. – Оставям възможностите си отворени тази вечер.
– Загуба за теб – отвърна тя и си тръгна.
Потиснах подсмърчането си. Трябваше да обичам момичета със самочувствие.
– Никога не си изглеждал по-добре – чух Тейт да казва на Питър и аз изпаднах в тревога. Това беше сигналът, че са забелязали някого, който може да е нашата цел.
– Да танцуваме – обявих на момичето вляво от мен, което ме беше наблюдавало през последния половин час. Тя прие с готовност и аз ускорих темпото, като се въртях агресивно срещу нея. След това я хванах за бедрата и я завъртях, като я захапах за врата. Тя въздъхна и се изви срещу мен, като притисна задните си части към слабините ми.
– Хуан досега щеше да си е напъхал ръката в гащите – чух да казва Питър.
Тейт се спря на деловите ни разговори.
– Целта се приближава отляво.
С ъгъла на окото си видях развята черна коса с дължина до кръста, права като конец и много гъста. След това бадемовите очи срещнаха моите за миг, преди да отвърна поглед.
Това сигурно и беше достатъчно, защото я усетих, докато се приближаваше. Съдейки по вибрацията, която излъчваше, тя беше немъртва вероятно от около петдесет или шестдесет години. По-възрастните вампири излъчваха по-силен ток, като свръхзаредено статично електричество. Майсторите вампири бяха още по-редки. Те направо вибрираха във въздуха около себе си. Боунс беше един от тях. Беше се разтресъл от енергия като ходеща мълния. Нищо чудно, че той беше човекът, когото вампирите викаха, когато искаха да убият някой от тях. Боунс е ловец на глави, ако трябва да се изразим по-точно. По-подходящ термин би бил „наемен убиец“, тъй като на повечето същества, които доставяше, им липсваше тялото от врата надолу. Би трябвало да знам; известно време бях негов асистент.
Бадемовите очи все още ме наблюдаваха, усещах го. За ефект вдигнах ръце и оставих главата си да падне назад, сякаш погълната от ритъма на музиката, показвайки шията си с максимална полза. Малиновата ми рокля щеше да бъде поразителен контраст на фона на бледата ми кожа, която имаше слаба, почти незабележима нажеженост. Кожата ми беше спечелила най-висока оценка от бившите ми жертви. Веднъж Боунс я беше оприличил на фар за вампири.
Явно все още работеше, защото тя се насочи право към мен и аурата и разцепи въздуха пред нея. Когато хладна ръка докосна рамото ми, погледнах нагоре сякаш от изненада.
– Харесваш ми – промърмори тя с плавни, неакцентирани тонове.
Партньорката ми по танци я загледа.
– Ей, почакай малко.
Вампирката я избута настрани толкова небрежно, сякаш я отблъскваше като досадна муха. Вампирите бяха тактични като разярени бикове, когато ставаше дума за нещо, което искаха.
– Извинявай, скъпа – казах на пръскащото се момиче, а после обгърнах вампирката. Тя беше с моя ръст и лицата ни бяха равни, когато започнахме да танцуваме. Тя придърпа бедрата ми здраво към своите, а после ги завъртя за максимално триене.
– Как се казваш, прекрасна? – промърмори тя, облизвайки червени устни.
Усмихнах се в отговор и също облизах своите, но по-бавно. – Кат.
– Ааааа…- Тя измъкна звука, докато музиката продължаваше с друга песен. – Любопитството уби котката, или поне така казват.
Мрачно чувство за хумор. Любимото ми.
– И удовлетворението я върна обратно – отвърнах веднага.
Тя се разсмя с гърлен смях.
– Това не съм го чувала преди. Вярваш ли в това?
– О, да – казах аз и я целунах.
Това беше първият път, в който целувах жена. Когато сравнявах ябълки с портокали, не беше по-различно. Устните, езикът, устата, всичко беше едно и също. Разбира се, не бях свикнала да вкусвам червило, но какво можеш да очакваш? Никой от мъжете, с които се бях целувала, не беше носил такова.
Тя посегна надолу и стисна дупето ми. Да те обарват беше досадна необходимост, когато играеш ролята на примамка, но аз позволявах на този вид дейност да стигне само дотам. Ако надхвърлеше границата на търпимостта ми, просто изваждах среброто. Гледката на дълго, смъртоносно острие беше достатъчна, за да потуши похотта на всеки вампир, особено когато това острие скоро го пронижеше в сърцето.
Тогава някой грубо ни дръпна настрани. Погледнах нагоре и видях мъж, около четиридесетгодишен, със средно телосложение и облечен в зле прилепнало яке.
– Извинете, госпожо – каза той на вампирката. – Аз съм детектив Ейвъри и бих искал да ви задам няколко въпроса.
Значи моите хора не бяха единствените, които дебнеха Офелия в търсене на заподозрян за убийство от азиатски произход. Браво на местните органи на реда, че са си написали домашното и са поели инициативата. Не че това би им донесло някаква полза. Не можеш да прочетеш на вампир правата му.
– Детектив? – Гласът и беше изцяло невинен. – Разбира се. Един момент. – После се обърна към мен и веселото и изражение се върна. – Отиди да си вземеш питие, прекрасна. Аз ще се върна веднага.
По дяволите. Надявах се да не го изведе навън и да го счупи на две. Уолтър беше навън, но ако се намесеше, това щеше да ни издаде. За щастие, тя изглеждаше така, сякаш е решила, че дискретността е по-добрата част от доблестта. Тя поведе детектива към един ъгъл в бара, като се обърна с лице към него, така че гърбът и да е към по-голямата част от хората.
С подобреното си зрение видях зелена светкавица и я чух да говори с нечовешки резонанс, казвайки му, че не е видял нищо и да се прибира вкъщи. Умствени трикове на Носферату. Действаха върху хората като магия. Детективът се насочи към вратата, без да погледне назад.
Миг по-късно тя зае мястото си до мен.
– За какво беше това? – Попитах, както би попитал един нормален човек.
Тя прокара ръка по голите ми рамене.
– Поредица от кражби на коли. Искаше да знае дали съм видяла нещо подозрително. – Лъжата се изплъзна от устните и без пауза. – Имаш най-красивите сиви очи, които някога съм виждала, Кат. Като потъмняло сребро, а кожата ти… Зашеметяваща си. Искам да остана насаме с теб.
Уау, тя беше бърза. Още дори не бяхме споделили едно питие.
– Не си ми казала името си – изтъкнах аз, сякаш раздразнена.
Тя продължи да ме докосва, докато отговаряше.
– Джейд.
– Джейд. – Покрих ръката и с моята. – Бих искала да остана насаме с теб.
***
Портиера отиде да докара колата и. Джейд оползотвори времето, като ме целуна дълбоко. От един блок разстояние чух как Хуан стене. Това беше сбъднатата му мечта. За щастие тя не обърна внимание на шума и портиера не след дълго докара лъскавия и сребрист Корвет.
– Надявам се, че живееш наблизо – казах, когато се качих на пътническата седалка.
Тя ми се усмихна.
– Не е далеч, мила.
След около десет минути Джейд спря до триетажна къща в престижен квартал. Къщата и беше заобиколена от висока желязна ограда, която се отваряше електронно с кликване в колата. Беше доста след полунощ, но в дома и светеше.
– Къщата ти е толкова голяма – коментирах аз, докато броях броя на сърдечните удари, които чувах от постройката. Най-малко трима души, а те можеха да са плячка… или домашни любимци. През годините бях осъзнала онова, което Боунс многократно се бе опитвал да ми каже. Наличието на пулс не правеше някого автоматично по-добър, а само го правеше автоматично по-топъл. Бях станала пряк свидетел на това колко жестоки могат да бъдат хората, а по жестокост те се равняваха на немъртвите всеки ден.
– Няколко мои приятели са при мен – отговори Джейд, когато влязохме през входната врата.
– Нямам търпение да се запозная с тях – казах аз, което беше абсолютната истина.
Минахме през прекрасното фоайе и влязохме в голяма всекидневна. Преброих още седем вампира – четири жени и трима мъже. Една човешка жена седеше в скута на един от мъжете и освен ослепителното количество бижута, които носеше, нямаше нищо друго на себе си. Измерих неземната енергия във въздуха и направих бърза преценка, че никой от вампирите не е на повече от сто години. Може би все пак нямаше да имам нужда от екипа като подкрепление.
– На какво си мислиш, че се усмихваш? – Изиска един красив, дребен русокос вампир, като се надигна от стола си.
После Джейд ме сграбчи отзад. Не направих никакво усилие да се боря. Вместо това изпуснах един смях.
– Какво е толкова смешно, красавице? – Промърмори Джейд, докато устните и докосваха ухото ми.
– Ти – отвърнах аз. – Мислиш, че носиш вкъщи храна за вкъщи, нали?
– Какво? – Във високомерието си тя ме пусна и се изправи срещу мен. Беше свалила човешката си маскировка и очите и светеха с чиста изумрудена светлина, а кътниците и се протягаха като кинжали.
– Навлязла си в царството на смъртта – заяви Джейд. – Сега погледни в очите ми.
Това ме накара да се разсмея още по-силно. Тя беше направо клиширана.
– Не, но какво ще кажеш ти да погледнеш в моите? – И аз разгърнах изумрудената светлина в собствения си поглед. Тя изтръпна невярващо.
– Ти!
О, значи е чувала за мен. Хубаво беше да имаш фенове.
В частта от секундата, в която тя замръзна от шок, аз се нахвърлих, като изкривих главата и, преди да успее да помръдне. След това я торпилирах в първия вампир, който се хвърли към мен. Това ми спечели още една секунда и аз измъкнах ножовете от ботушите си. Няколко остриета се забиха в тела и още двама вампири паднаха завинаги. Друг скочи срещу мен и вместо да се махна от пътя, аз го хванах. Тя не беше подготвена за силата ми и с брутален трясък пречупих гърба и през коляното си. Гръбнакът и се раздроби и тя рухна. Преди да има време да се излекува, забих острието в сърцето ѝ и го завъртях. Тя започна да се свива изведнъж.
Вместо да нападнат, останалите четирима се опитаха да избягат. Точно тук екипът ми щеше да е полезен. Дадох сигнал за преследване, грабнах най-близкия вампир и запуших сърцето му със сребърен нож, преди да го хвърля през прозореца.
Това беше сигналът, който бяха чакали. Миг по-късно микробусът се разби през металните порти и чух как момчетата крещят, докато се приближаваха към къщата.
– Вземете човека! – Изръмжах на всеки, който беше достатъчно близо, за да ме чуе, докато виждах голото момиче, което се опитваше да избяга през страничната врата. За да се уверя, че няма да стигне далеч, хвърлих един от ножовете си и я забих в подколянното сухожилие. Тя падна на земята с писък, но имаше късмет, че не се беше опитала да посегне към пистолета, иначе щях да се прицеля за да я убия. Броят на човешките ми тела се беше увеличил заедно с вампирските.
Останалите трима вампири се втурнаха нагоре по стълбите. Последвах ги с горещо преследване, а адреналинът ми течеше. Тъжната реалност беше, че единственият път, когато се чувствах истински жива, беше когато се биех на живот и смърт.
Шумът зад вратата вдясно ме накара да се сниша и да я отворя с ритник. Претърколих се през входа, избягвайки оръжията, които удряха празния въздух вместо мен, тъй като бях близо до земята. След това зарових кинжала си в най-близката част на тялото, която се оказа слабините на нападателя ми. Силни писъци изпълниха помещението, а аз изтръгнах ножа и го забих в мъртвото сърце на вампира, като го изтръгнах брутално.
Остават още двама.
На третия етаж чух хлипане и движение. Изкачих се по стълбите колкото се може по-бързо и ритнах единствената врата в горната част на площадката. Един поглед показа, че това е затвор. Двамата ми вампири бяха вътре, но и две голи, плачещи момичета, които вампирите държаха за гърлата. Следи от ухапвания и синини покриваха телата на хората, което потвърждаваше, че те са били версията на вампирите за вътрешна закуска. Въпреки че бях виждала подобни неща и преди, те все още ме изпълваха с ярост.
– Искаш ли да ги видиш как умират? – Изсъска срещу мен красивата русокоса вампирка. Тя не изглеждаше уплашена, но другият вампир, кафявокос мъж, ме гледаше с уплашено очарование. – Приближи се и те ще умрат – продължи тя. – Остави ни и те ще живеят.
– Имам друго предложение. – Докато говорех, чух едно от моите момчета да се качва по стълбите, затова продължих да говоря, за да замаскирам звука от стъпките му. – Първият от вас, който пусне човек, ще живее. Този, който не го направи, ще умре. Добре? На кого му се иска да живее, за да захапе още един ден?
– Чувал съм за теб – каза мъжкият вампир със стон. – Ти си Червеният жътвар. Казахме на Джейд да не води вкъщи червенокоси, но тя си помисли, че си мит.
– Замълчи, Тейлър! – Изръмжа блондинката.
– Аз не съм мит, Тейлър – казах аз. По стълбището започнаха да се чуват още стъпки. Заговорих по-силно, по-бързо. – Знаеш ли колко от твоя вид съм убила? Стотици. Сега това беше силно преувеличено, но имаше желания ефект. Тейлър видимо се стресна.
Блондинката се обърна към него с ярост и аз се възползвах. Три от остриетата ми се стрелнаха през стаята и притиснаха ръката и към стената, далеч от врата на безпомощното момиче. В същото време Тейт нахлу в стаята и стреля, удряйки Тейлър няколко пъти. Тейт стреляше наред и пистолетът му беше пълен със сребърни куршуми, така че Тейлър се строполи на пода. В момента, в който блондинката издърпа ръката си на свобода, аз вече я бях хванала в ръцете си, а последният ми нож беше в гърдите и.
– Не си и помисляй да мърдаш, Слънчице, иначе това сребро ще разкъса сърцето ти – предупредих аз.
Светло сините очи се втренчиха в моите.
– Каква си ти?
– Вътрешна сигурност – отвърнах и оставих нещата така.
Хуан и Питър влязоха в стаята, докато в далечината започнаха да вият сирени. Изстрелите несъмнено бяха нарушили спокойствието на този разкошен квартал, не че се притеснявах. Останалите членове на екипа щяха да държат редовната полиция на разстояние, докато мястото на инцидента бъде овладяно.
– Имаме хеликоптер, който ще откара тези момичета в болница – информира ме Питър, докато късаше веригите около китките им. Не е изненадващо, че и двете жени бяха изпаднали в истерия. Той огледа стаята за нещо, с което да ги покрие, но нямаше нищо.
– Спални чаршафи, долния етаж – казах аз.
Хуан отиде да ги донесе. Тогава в стаята се появиха Арнолд и Джон.
– Капсулата е готова.
– Добре, Тейт, покрий ме. Аз ще я сваля долу, а ти стреляй, ако дори изглежда, че мисли да се измъкне.
Русокосата вампирка продължаваше да ме зяпа с омразата си, но не опита нищо, докато бавно си проправяхме път надолу по стълбите, а после и през входната врата. Един влекач с ремарке беше спрял колкото се може по-близо до къщата и когато хората ми ме видяха, приближиха до вратата.
Капсулата беше отворена, а вътрешността и приличаше на спасителна капсула от ада. Четири дълги, стратегически разположени сребърни пики стърчаха от вратата на капсулата, насочени навътре. Пет комплекта подсилени титаниеви скоби очакваха кръста, китките, краката, глезените и врата на вампира. Капсулата беше звукоизолирана, херметична и взривозащитена, така че щом попаднеше вътре, щеше да бъде наистина безпомощна. Сигурно е осъзнала това, защото когато я огледа добре, вампирът започна да крещи.
След това опита контрол над съзнанието, който не проработи върху мен, а моите хора бяха обучени никога да не гледат вампир в очите. Все пак, като предпазна мярка, те свалиха непрозрачните визьори от шлемовете си, така че очите им бяха покрити. Сега не можеха да виждат, но ние бяхме минавали през това учение толкова много пъти, че нямаше нужда да го правят. Те знаеха тази част наизуст.
Вкарах русокосия вампир в капсулата и започнах да затягам скобите. След по-малко от минута затръшнах вратата, като прекъснах стенанието и, когато сребърните шипове се забиха в торса и. Твърде много борба от нейна страна и те щяха да разкъсат сърцето и. Така се уверихме, че вампирът, когото водехме, няма да разбие транспорта ни по пътя към комплекса.
След като капсулата беше безопасно натоварена в ремаркето на влекача, Тейт свали шлема си.
– Дон ще прави кълбета за това, че има жена вампир. Досега сме докарвали у дома само мъжки.
– Не мисля, че ще има някаква разлика в кръвта и – промълвих аз.
Хуан ми се усмихна лукаво, докато сваляше ръкавиците си и размахваше пръстите си.
– Кат, тази вечер беше най-добрата работа, която някога сме вършили. Да те видя как играеш на хокей със сливиците на този великолепен кръвопиец направи годината ми пълна. Само като си спомня за това, ще си изпиша нови мазоли на ръката. Ей, мислиш ли, че можеш да ми дадеш назаем тази рокля…?
Удар в челюстта го спря да каже още нещо и той потърка лицето си. Дейв се изкашля, за да прикрие смеха си, но аз все пак го чух. Дори Тейт, който обикновено е по-предпазлив, сви устни, но после изрече.
– Тези вампири са предупредени, че не трябвало да прибират вкъщи никакви червенокоски заради репутацията ти. Смяташ ли, че това ще се превърне в проблем?
Челото ми се набръчка за миг, после свих рамене.
– Мисля, че това означава, че ще посетя салона за красота.
Назад към част 19 Напред към част 21