***
На следващия ден Тейт ме чакаше на входа на административния етаж.
– И така, къде отиде господин Чудесен?
– Дойде ли Спейд? – Попитах, като пренебрегнах въпроса му.
– Да. Той е в кабинета ти, където се е почувствал съвсем като у дома си. Знаеш ли, твоят любовник наистина трябва да дава повече предизвестия, преди да нареди да се спрат всички операции и да си тръгне.
– Нещо се е случило. – Какво, не знаех, но проклета да съм, ако си го призная. – Може би можеш да се обадиш на Боунс и да му кажеш, че няма твоето разрешение? Сигурна съм, че ще се върне веднага обратно.
Вместо да отвърне, Тейт замълча. След това каза:
– Понякога съм такъв козел, нали? – С такъв унил тон, че спрях по средата на крачката си.
– Ами… – запънах се аз.
Той се засмя малко мрачно.
– Половината от времето, когато ме удря, знам, че го заслужавам. Чувам някои от нещата, които казвам, и не мога да повярвам, че говоря аз. Трудно е, Кат. Знаеш, че те обичам; по дяволите, всички го знаят. Отборът се шегува зад гърба ми за това. А ти си толкова щастлива с него. Никога не съм осъзнавал колко си била потисната, преди той да се появи. Не помага и фактът, че при всяка възможност той е вкарал едната си ръка в гащите ти, но кой може да го вини?
Не знаех как да отговоря. Прямотата му беше освежаваща, а проблемът с отношението му напоследък вече беше изчезнал. Накрая се спрях на думите:
– Иска ми се да не беше така, Тейт. Някой ден ще се чувстваш различно към мен, знам го. – И тъй като Боунс не беше там, за да го хвърли на сто метра във въздуха, го погалих по ръката.
Той сграбчи ръката ми и я поднесе към устните си, по-бързо, отколкото вярвах, че е способен. Трябваше да си спомня, че той бе погълнал много вампирска кръв в подготовка за предстоящата си промяна в превръщането си във вампир.
Бавно изсвирване прекъсна всичко, което Тейт се канеше да каже. Обърнах се и видях барон Чарлз Де Мортимър, известен още като Пик, в края на коридора.
– Сега дължа пари на Криспин – изрече той. – Той каза, че твоят приятел ще се заеме с теб след пет минути. Аз заложих на петнайсет. Изглежда, че губя.
Пик винаги наричаше Боунс с човешкото му име Криспин. Вампирите бяха направо объркващи, когато се налагаше да запомни как, по дяволите, да се обръща към тях.
– Тейт, отдръпни се – казах аз и хвърлих на Спейд унищожителна усмивка. – Боунс вероятно му е дал заповед да прекрати всичко.
Смехът на Спейд не отричаше нищо.
Тейт пусна ръката ми и отношението му се върна с пълна сила. – Аз би трябвало да бъда поласкан. Ако Боунс смята, че имаш нужда от придружител около мен, значи съм по-далеч, отколкото предполагах.
– И двамата можете да се успокоите – казах язвително. – Работих почти пет години с теб, Тейт, така че мисля, че мога да се справя с това да не падам с разтворени крака след по-малко от три дни.
Спейд се приближи и ме целуна по бузата.
– Криспин не се съмнява във верността ти. Той просто смята, че съпричастността ти към тази гад би му дала фалшива надежда. Когато си влюбен в недостижимото, всяка частица съчувствие може да бъде изтълкувана погрешно.
– Ти, арогантно парче…- Започна Тейт.
– Срещал ли си се с Дон? – Прекъснах го. Боунс можеше да понесе непрестанните обиди на Тейт, но не знаех как ще реагира Пик. Можеше да му счупи врата.
– Сивокосият джентълмен? Виждал съм го, но не сме се запознавали. Този е забравил маниерите си. Той ме заведе направо в кабинета ти и после на практика пазеше вратата.
Въздъхнах.
– Ела с мен, Спейд, ще ти покажа всичко. Тейт, дори не започвай. Двамата с Боунс са приятели от повече от двеста години, така че той няма намерение да се внедрява в нашата операция. Боже, понякога си толкова подозрителен, колкото и майка ми.
Заведох Спейд в кабинета на Дон и представих двамата мъже. Дон дълго гледа протегнатата към него ръка на Спейд, преди най-накрая да я стисне.
– Не се обиждай от това – казах аз със смях. – Дон винаги е предпазлив да стисне ръката на вампир, след като е видял какво направи Боунс с нечие друго ръкостискане.
– А, разбира се – каза Спейд и устата му се сви надолу. – Криспин ми каза, че е трябвало просто да убие Дани Милтън онзи ден, а не години по-късно.
Дон беше шокиран.
– Боунс беше вампирът, който отвлече Даниел Милтън от болничната му стая, когато беше под защита на свидетелите? И го е убил, казваш?
Нима бях забравил да спомена това?
– Да. Той отиде в Охайо да ме търси и вместо това намери Дани. Боунс го накара със зелени очи да разкаже какво знае за мен, след което го уби, за да не може да го повтори.
Все още не бях щастлива от убийството на Дани, въпреки че между нас нямаше изгубена любов. Боунс беше заявил, че Дани щеше да ме убие един ден и това беше всичко. Вечеря за Родни гула.
Дон вдигна рамо в половинчато свиване на рамене.
– Едно потенциално изтичане на информация по-малко, за което да се притесняваш, макар че вече толкова много вампири знаят за теб, че това вече едва ли е от значение.
Спейд наблюдаваше с интерес взаимодействието между мен и чичо ми.
– Ти по нищо не приличаш на брат си – каза той на Дон.
Дон се изправи.
– Познаваш ли Макс? Кой точно си ти за брат ми?
– Никой, освен приятел на своя баща. Срещал съм Макс няколко пъти, докато посещавах Иън. Не мислех много за Макс – изглеждаше съмнителен.
Това беше подценяване, ако някога съм чувал такова.
– Иън създаде Боунс, но кой създаде теб? – Попитах. – Боунс ми разказа историята от онзи ден, но не спомена кои са другите двама бащи. Освен ако не е грубо да попитам.
Вампирският етикет все още ми убягваше понякога. Беше много по-лесно, когато просто ги убивах.
Спейд махна пренебрежително с ръка, а черната му бодлива коса се раздвижи с жеста.
– Можеш да ме питаш всичко, Кат. Менчерес ме промени. Помниш го, нали?
Как можех да забравя? Като оставим настрана неподправената власт, той беше разрешил спора за това кой да ме задържи, когато Иън и Боунс спореха за мен като за парче говеждо. Иън се беше запалил по мен, след като едва не го убих. Хората се възбуждат по странни начини, ако питате мен.
– Спомням си Менчерес. Той е стар, нали? Чувстваше се… различен – беше всичко, което казах.
Пик се усмихна.
– Изглеждаш толкова човечена, че забравям, че можеш да ни усещаш, както друг вампир. Да, той е много стар и е един от най-могъщите съществуващи вампири.
Смених темата, защото нещо в Менчерес ме разтревожи по начин, който не можех да обясня.
– Нека ти осигурим стая, Пик. Ако не ме гледаш като бебе, можеш да имаш и легло. Аз самата съм пребита – не съм спала много през изминалата нощ.
Дон се обърна в миг на безпокойство. Усмивката на Спейд се превърна в познавателна. Боже, аз и моята голяма уста. Защо просто не им нарисувах картина?
Усмивката на Спейд се разшири.
– Да, доста съм изморен. Ще взема каквото и да е жилище близо до твоето, благодаря. Дон – той се обърна към шефа ми – можеш да бъдеш сигурен, че няма да създавам проблеми на хората ти. Единствената ми цел е да осигуря безопасността на Кат.
Дон изглеждаше леко обиден.
– Боунс не смята, че тя ще бъде в безопасност дори вътре в тези стени?
Пик задържа вратата отворена за мен и погледна чичо ми.
– Той я цени повече от всичко останало.
Дон нямаше отговор на този въпрос. Нито пък аз. Вместо това излязох, за да покажа на Спейд стаята му.