„Никога повече нямаше да бъда този човек“
ГЛАВА 26
БРЕЙДИ
Тази вечер щях да взема пикапа на татко. Това беше най-добрият начин да не се чувстваме така, сякаш трябва да се измъкваме. Никой нямаше да ме търси в пикапа на татко. Моят пикап обаче щеше да привлече вниманието. Мама каза, че днес татко е отишъл в офиса, за да свърши някаква работа, така че след разговора си с Райли се отправих натам. Тя се нуждаеше от доказателство, че съм сериозен, а аз разбирах, че тя не е като другите момичета, които познавах. Тя беше майка. Именно различията ѝ ме привлякоха към нея. Тя не ме отегчаваше. Беше истинска.
Да я накарам да ми се довери обаче беше нещо друго, за което трябваше да се подготвя. Нямаше да е лесно. Тя беше много затворена и предпазлива. След вчерашния ни ден не бях в състояние да мисля за нищо друго освен за нея, но тя изглеждаше незасегната. Напълно. Това не беше нещо, с което знаех как да се справя.
Спрях пред офис сградата на татко, взех телефона си от пътническата седалка и го прибрах в джоба си, преди да изляза от пикапа. Да обяснявам, че трябва да заема пикапа му и защо, щеше да е неловко. Не бях сигурен дали той е съгласен с Райли, дали вярва на Рет като всички останали в града или смята, че тя може да е казала истината. Също така знаех, че не иска да ме разсейва от футбола.
Ако виждаше Райли като разсейване, тогава можеше да имаме спор. Така или иначе той щеше да трябва да се примири с това и да бъде добре. Никога не съм го питал за мнението му по подобни въпроси и нямах намерение да започвам. Обичах го, но това беше моят живот. Моят избор.
Входната врата беше отключена и аз влязох вътре и се насочих към задната част на сградата, където знаех, че е офисът му. Навън нямаше други коли, затова, когато чух гласове, намалих скоростта. Той можеше да е на среща и не исках да го прекъсвам. Можех да изчакам, докато тя приключи.
Женският звук, който се носеше по коридора, ме накара да замръзна. Не само тялото ми, но и дишането ми. Мисля, че дори сърцето ми спря. Следващият звук, който последва, беше очевиден стон, а после дълбокият глас на баща ми издаде звук, който не би трябвало да издава в кабинета си.
Трябваше да се бъркам. Това не беше баща ми. Той не би направил това.
Принуждавайки краката си да вървят напред, аз тръгнах към звука, към офиса, за който знаех, че е на татко, и с всяка стъпка звуците им ставаха все по-силни и по-интензивни. Стомахът ми се обърна и не бях сигурен дали няма да повърна още преди да съм стигнал дотам. Всяка негова дума и звук само доказваха, че греша. Това беше той. Кой друг би могъл да бъде?
Зад бюрото на баща ми имаше огледало, което майка ми беше закачила, когато украсяваше кабинета му. Същото това огледало сега показваше баща ми ясно съблечен. Една жена с дълга руса коса седеше на бюрото му, а той беше между краката ѝ. Движение. Червените токчета на краката ѝ ме отвратиха, а викът на името му от устните ѝ ме накара да се обърна и да избягам. Щеше да ми стане лошо.
Това не се случваше. Не и на баща ми. Той имаше майка ми. Защо щеше да прави това с нея? С жена, която е наполовина по-млада от него? Не бях видял ясно лицето ѝ през рамото му, но определено беше по-млада.
Никога сърцето ми не се беше разбивало така, както сега. Нито веднъж в живота си не бях изпитвала такава болка. Мислех, че съм разбрал какво е да те наранят. Но когато излязох от сградата и хладният въздух удари лицето ми, разбрах, че точно това е истинската болка. Тя те разкъсва. Изгаря те. Унищожава всичко, което си бил, и те оставя превит на паркинга, да се гърчиш, докато в стомаха ти не остане нищо.
Останах така, прегърбен, докато не се уверих, че това е всичко, което имам в себе си. Изправяйки се на крака, тялото ми се чувстваше слабо, празно, изгубено. Бях излязъла от дома си преди трийсет минути напълно спокоен. И за един миг всичко се беше променило. Никога повече нямаше да бъда този човек.
Докато гледах към пикапа на баща ми, в гърдите ми се блъскаха омраза, гняв и неверие. Искаше ми се да вляза вътре и да му кажа какъв безполезен парцал е. Че се надявам да изгние в ада за това. Исках да хвърлям камъни по прозорците на пикапа му и да прекарам ключа отстрани на боята. Исках той да бъде толкова унищожен, колкото бях аз.
Представата за лицето на майка ми ме спря, а аз потънах в седалката и положих глава на волана. Това щеше да я убие. Тя обожаваше този мъж. Правеше всичко за него. Ако разбереше, щеше да бъде толкова съкрушена, а аз не бях сигурен, че щеше да се справи. Обичах я, но тя не беше толкова силна.
Запалих пикапа си и тръгнах към дома, след което спрях. Не можех да се изправя пред нея. Не и сега. Не можех да се изправя пред никого. Трябваше да бъда сам. Обърнах пикапа на север и потеглих. Това беше всичко, което можех да направя: да отпътувам от фалшивото чувство за сигурност, което бях изживял тук.
Футболът вече не ми се струваше важен. Колежът вече не ми тежеше. Само фактът, че семейството ми живееше в лъжа и баща ми беше на път да унищожи напълно всичко, което познавах. Никога нямаше да му простя. Не можех да избеля мозъка си и да не виждам това. Ако можех, щях да го направя.
Имахме всичко. Той имаше всичко и за какво го захвърляше? За някаква жена, която изглеждала секси в минижуп?
Аса мина покрай мен и натисна клаксона, но аз дори не успях да му махна. Не исках. Това беше миналият ми живот. Онзи, в който исках да накарам баща си да се гордее с мен. Онзи, в който се грижех за бъдещето си. Този, в който майка ми беше обичана и осигурена. Всички в този град бяха част от този живот.
Дали всички те живееха в лъжа? Никой ли не беше истински? Нима животът тук беше една голяма постановка?
Шофирах, гледайки право напред, главата ми се блъскаше от силното повръщане и гледката, която не искаше да изчезне, се повтаряше в главата ми. Спирането означаваше, че ще трябва да се върна там. Никога не исках да се връщам там. Никога повече не исках да виждам този човек.
Той беше съсипал всичко. За мен. За майка ми. За футболния отбор. За този град.
Защото Брейди Хигенс беше разбит. Сега нямаше да работя както трябва. Просто не ми пукаше. Бях направил всичко по силите си, за да бъда момчето, с което всички се гордееха. Бях играл по правилата и бях добър.
Какво добро ми беше донесло това? Нищо. Баща ми беше шибана курва.
Назад към част 26 Напред към част 28