ГЛАВА 29
Няколко часа по-късно се отпуснах на дивана и оставих дистанционното да се изплъзне от пръстите ми.
Хижата, в която бяхме отседнали, разполагаше с камина на дърва, но кабелните канали бяха гадни. За пети път през последните трийсет минути погледнах към куфара на Коста. Тази вечер беше последната ни вечер в това уютно, отдалечено скривалище, а Коста, винаги подготвен, вече беше събрал багажа. Дори беше сложил куфара си до вратата, като беше оставил само нещата, които му трябваха, за да се приготви на сутринта.
Не исках да го шпионирам, докато опакова. Бях прехвърлила каналите и неговата стая се оказа вляво от телевизора. Вратата на стаята му също така се оказа открехната и така се случи, че видях какво е пъхнал в куфара си, преди да го завлече до вратата и да тръгне с Ейдриън за вечеря.
Вижте. Пълна случайност.
Освен това, напомних си, докато се поддавах на изкушението и се плъзгах към куфара на Коста, той не ми беше казал, че нямам право да използвам лаптопа му. Просто не го беше споменал, също както аз възнамерявах да не споменавам, че се възползвам от Wi-Fi връзката в хижата.
Добре де, ако ме хванат, момчетата няма да са доволни, но вчера Коста беше изял пакета ми с фритос, без да иска разрешение, и аз не се разкрещях. Защо. Защото приятелите споделят. Всички знаеха това.
Разкопчах ципа на куфара му и се разрових в купчината дрехи, докато не попаднах на нещо твърдо и плоско. След това измъкнах лаптопа толкова внимателно, сякаш беше заложен с аларми. Щом се освободи, почти изтичах до бюрото, където собствениците на хижата имаха информация за Wi-Fi.
Когато включих компютъра, установих, че съм затаила дъх. Когато екранът светна и видях, че не се нуждая от парола, издадох възклицание. Никаква сигурност. Сякаш Коста искаше да го използвам. Все пак спазих предупреждението на Ейдриън да не влизам в нито един от акаунтите си и да не се свързвам с никой от приятелите си. Отчаяно ми се искаше да мога да изпратя съобщение на съквартирантката си, за да ѝ кажа, че съм добре, но слугите все още можеха да издирват Делия или другите ми приятели. Вместо това потърсих в Гугъл „Бет и Томас Дженкинс“, за да видя дали погребението на родителите ми все още се е състояло, въпреки че не бях присъствала на него.
Невъзможността да се сбогувам официално с тях разкъсваше сърцето ми от седмици, но се надявах, че поне са ги погребали подобаващо…
Замръзнах над заглавието, в което името ми беше изписано заедно с три думи, които никога не бях очаквала да видя:
Издирвана за убийство.
С треперещи пръсти щракнах върху статията отдолу.
„…Айви Дженкинс, дъщеря на наскоро починалите Бет и Томас Дженкинс, все още не е намерена. Дженкинс е избягала от град Бенингтън, след като е убила Лайънъл Крогър, детективът, натоварен със случая на сестра ѝ. В миналото Дженкинс е имала необичайна психоза и трябва да се счита за въоръжена и опасна…“
Чух, че се задава кола, но не можех да спра да чета.
Статията продължаваше с подробностите как аз също съм била „заинтересовано лице“ в изчезването на Жасмин. Още по-лошо, намекваше, че спирачките на колата на родителите ми може да са били подправени, и отбелязваше, че аз съм единственият друг човек с достъп до автомобила им. Накратко, обвиняваха ме, че съм масов убиец.
– Какво правиш? – При други обстоятелства строгият тон на Ейдриън щеше да ме накара да настръхна. Точно сега бях твърде изтръпнала от шока.
– Откривам, че съм издирван престъпник – казах с толкова спокойствие, колкото можах да постигна. После се извърнах с лице към него. – Но ти вече знаеше това, нали? – Ейдриън постави чантата, която държеше, и аз пренебрегнах вкусните аромати, които се носеха от нея.
Коста затвори вратата на хижата и се насочи направо към храната. Той така или иначе не можеше да разбере какво бях попитала Ейдриън. Още веднъж благодаря на, маскирането като Хрътките.
– Знаех – каза Ейдриън, като ме погледна измерващо. – Какво си мислеше, че ще каже полицията. Че си се скрила при последния потомък на Юда, защото детективът, назначен по случая на сестра ти, се е опитал да те предаде на своя демоничен господар. Трябваше да обяснят по някакъв начин смъртта на Крогер.
Махнах нетърпеливо с ръка.
– Добре, но защо твърдят, че аз съм го убила. Или да ме правят заподозрян за изчезването на Жасмин, да не говорим за смъртта на родителите ми. Не си ли просят демоните нежелано внимание с това.
Ейдриън въздъхна.
– Бенингтън не е първата полиция, в която са се внедрили. Те са навсякъде и с връзките си се погрижиха снимката ти да бъде разлепена по всички новини и интернет, превръщайки всеки, който те види, в потенциален информатор за тях.
– Но те знаят, че съм маскирана. – Протестирах.
– И сега са се погрижили да останеш така, иначе ще те хванат – беше неумолимият му отговор. – Същото като мен. – Отворих уста – и от нея не излезе нищо, освен кратък, остър звук, като последен дъх преди смъртта.
Ейдриън ме гледаше, а изражението му беше изпълнено с твърда съпричастност.
– Казвал съм ти и преди, Айви, че ние не печелим тази война. Архонтите или демоните го правят, но така или иначе за нас няма връщане назад. – Погледнах встрани, загледана в онлайн статията, която беше разбила и последните ми илюзии за надежда. През цялото време си повтарях, че ако намеря оръжието и спася Жасмин, ще мога да се върна към някакво подобие на стария си живот.
Може и да не е бил най-добрият, тъй като повече се преструвах, отколкото живеех, но животът ми можеше да се провали или подобри.
Разбира се, щом се върнех, щеше да ми се наложи да избягвам огледалата и да преместя Жасмин и мен от общежитията на ВМУ на свещена земя, но можех да се справя с това.
В крайна сметка щях да намеря нови приятели, може би да завърша колежа онлайн, да си намеря прилична работа и…
И какво. Да се върна към преструването, че тъмните, ледени места, които бях зърнала, бяха плод на въображението ми. Да се надявам, че всеки нов човек, когото срещам, не е прикрит слуга.
Дори демоните да не стояха зад заповедите за ареста ми, какво наистина си мислех, че ще се случи, ако спася Жасмин, като унищожа едно от техните царства. Че демоните ще сключат примирие и ще оставят мен и сестра ми да живеем в мир. Не. Щеше да се наложи да се крием до края на живота си, а за да го направим, щеше да се наложи да оставим всичко и всички, които някога сме познавали.
Главата ми падна в ръцете. Ейдриън беше прав. Дори и да бях спечелила, не бях спечелила наистина.
Архонтите печелиха, но Жасмин и аз все още бяхме прецакани.
– Така ли изглеждаш в действителност? – Вдигнах глава и видях Коста да се взира в компютъра ми, с полуизяден бургер все още в ръката си. Погледнах обратно към статията. Снимката на потребителя ми във „Фейсбук“ беше до частта, в която се говореше за ненормалната ми психоза. Дали все още бях усмихнатото момиче, което се взираше в мен.
Точно сега се чувствах с десетилетия по-възрастна, но Коста нямаше предвид това. Кимнах, което не се нуждаеше от превод въпреки маскировката ми на Хрътка.
Коста изпусна язвително хъркане, докато поглеждаше към Ейдриън.
– Нищо чудно, че ти е толкова трудно, братче.
Това комплимент ли беше. Отново погледнах снимката си, опитвайки се да я видя през гледната точка на красивия грък. Добре де, вероятно не бях толкова секси, колкото бях с русата си маскировка, но кафявата ми коса беше достатъчно гъста, за да не се нуждае от пяна, очите ми имаха приятен лешников оттенък, а устата ми беше надута като пълнота.
Едно момче, с което се срещах за кратко, дори я беше нарекло пищна.
Тогава зърнах отражението си в екрана.
Косата ми изглеждаше така, сякаш е оформена от пияни вещици, енотите биха завидели на тъмните кръгове под очите ми, а ако кожата ми беше по-омазнена, блясъкът ѝ щеше да озари стаята.
Нуждаех се от четка за коса, коректор и много пресована пудра, незабавно.
Разбира се, това не беше възможно. Дори и да беше възможно, Коста само щеше да се изсмее на образа на Хрътката, която се опитва да се разкраси.
Що се отнася до Ейдриън… и най-добрият грим на света не би могъл да реши проблемите ни. Само една разбита съдба можеше да го направи и докато аз все още вярвах, че това е възможно, Ейдриън не вярваше. Не сега и може би никога.
– Трябва да видя сестра си. – Коста не реагира на изказването ми, но Ейдриън замръзна по средата на вдигането на бургера.
– Айви – започна той.
– Толкова не искам да го чуя. – Думите ми излязоха като въздишка, въпреки че отвътре крещях. – Ти искаш от мен да прегърна издънката. Добре, но също така съм приключила с гадаенето дали търся оръжие за Жасмин, или за теб. – Той пусна бургера и се запъти към мен.
– Какво имаш предвид. – Срещнах погледа му, без да помръдна.
– Не искаш да влизам в царството на Бенингтън без оръжието, но дали това е, защото се притесняваш за допълнителната сигурност на демона. Или защото се страхуваш, че ако разбера, че сестра ми вече е мъртва, ще спра да го търся и ти ще загубиш шанса си да убиеш Деметриус. – Гневът заля лицето му, като зачерви бузите му и превърна очите му в горящи скъпоценни камъни.
– Това ли си мислиш? – Коста погледна между нас.
– Вие двамата се карате.
– Какво е единственото нещо, за което ми каза, че мога да ти се доверя, Ейдриън. – Гласът ми беше плосък от тежестта на опустошителното ми бъдеще, която ме притискаше. – Омразата ти към демоните. Значи трябва да вярвам, че няма да ми натякваш за оцеляването на сестра ми, за да ме накараш да търся единственото оръжие, което може да ги убие. – Ръцете на Ейдриън се свиха в юмруци, докато се взираше в мен.
Последния път, когато беше направил това, ме беше сграбчил и целунал, но сега в него кипеше нещо по-тъмно от страст.
– Вземи си нещата – каза той с глас, който вибрираше от едва контролирана ярост. – Тази вечер заминаваме за Бенингтън.
Назад към част 29 Напред към част 31
