Глава 39
– По дяволите. – Иън изрече единствената дума с цялата ярост, която изпитвах. След това ме бутна леко към ордата. – Трябва да задържиш тях и Дагон сама за няколко минути. Има нещо, което аз трябва да направя.
– Това е по-важно от това? – Изпсувах.
Усмивката му беше стегнат проблясък на зъби.
– Както ми каза и преди, поне веднъж трябва да ми се довериш, без да спориш.
С това той отлетя, оставяйки мен, Дагон и новопристигналите демони да се взират след него.
Дагон започна да се смее толкова силно, че звучеше, сякаш си е дръпнал мускул от това.
– Той те остави, за да спаси собствената си кожа! Ах, момиче, толкова много се наслаждавам на изражението ти, че мисля да оставя Иън да има предимство. – След това изсвири на демоните. – Доведете ми я жива! – Към мен добави: – Ти открадна последния ми източник на Червения дракон, затова ще използвам кръвта ти като нов, а това е само един от много, многото планове, които имам за теб.
– Тогава, подобно на Иън, ще трябва да те разочаровам – изсумтях, преди да се обърна към ордата. Ех, ех. Почти двама срещу един бяха ужасни шансове, независимо от силата ми.
Стиснах челюстта си и прибрах костения нож в един от многото джобове на широките си панталони. Не можех да рискувам да го сложа в ножницата на колана си, защото коланът можеше да се разкъса, а и не можех да рискувам да го изтръгнат отново от ръцете ми. Не и когато все още се нуждаех от него, за да убия Дагон. Освен това им беше казано да не ме убиват и ми се струваха като обикновени войници, а не като демони от горния ешелон. Имаше и други начини да изравня шансовете си, отколкото да рискувам единствения си нож от демонична кост.
Полетях към тях, като останах извън обсега им, но само за малко. Иън беше казал, че му трябва време. Щях да му дам толкова, колкото можех. Верен на заканата си Дагон, все още не беше погнал Иън. Не, изглежда се беше настанил да гледа шоуто заедно с мен и демоните си.
– Давайте, опитайте се да се телепортирате тук горе, за да ме вземете – подиграх им се аз, след което се засмях на многобройните неуспешни резултати. Опитите им обаче отнеха само няколко минути. Трябваше ми нещо по-драматично, за да задържа вниманието им по-дълго.
– Предполагам, че никой от вас не може да лети, но може ли някой от вас да скочи достатъчно високо, за да ме достигне?
Това доведе до още няколко опита, като някои от тях ме принудиха да летя по-високо с внезапни скокове във въздуха. През цялото време продължавах да се подигравам с коментари като „Почти!“ и „Бяхте толкова близо!“, докато се приближавах към „Ентърпрайз“. Това беше атракцион с формата на виенско колело, когато беше изправено, но сега беше изоставено на земята – като огромно, многоспирално метално колело.
– Става ми скучно, така че ще те улесня – казах, като се приземих в средата на покритото с ръжда возило.
Демоните се извисиха над останалите гондоли и безбройните метални рамена, които закрепваха гондолите към основата му. Изпратих магията си, но не във вид на взрив, който би ги предупредил, а на капки, които покриха атракциона достатъчно бавно, за да позволят на двама от най-бързите демони да ме нападнат още преди да съм свършила наполовина.
Защитих се от най-тежките им удари, но не отвърнах, когато се присъединиха още повече демони. Цялата ми енергия беше съсредоточена върху изливането на още магия в невзрачни капки. Болката избухна навсякъде. Ударите бяха твърде бързи, за да се излекувам между тях. Скоро главата ми звучеше като торба с камъни, които се сгромолясват, бях ослепяла от кръвта и се борех да не повърна разпраните си органи.
Но проекцията ми на безпомощност засили демоните. От звуците личеше, че всички те вероятно вече са на раздрънканото возило. Чувах ги да крещят, докато се опитваха да си пробият път през останалите, за да дойдат на ред да ме пребият. Когато усетих, че магията ми стига до края на огромното колело, паднах на колене и дръпнах щифта на заклинанието. Повечето от магиите ми не действаха върху демоните, но върху неодушевени предмети работеха добре.
Колелото се пръсна на парчета, като хиляди килограми метал мигновено се превърнаха във високоскоростни шрапнели. Бях толкова покрита от демони, че нито едно парче не се вряза в мен. От хорската вълна от писъци се разбра, че шрапнелите са ударили всички останали. Когато демоните около мен паднаха назад в закъснял опит да се предпазят, аз се изстрелях право нагоре толкова бързо, че само няколко парчета шрапнел ме удариха. След това извадих костения си нож, изчаках няколко секунди, докато шрапнелите престанат да се въртят със скорост, подобна на торнадо, и полетях обратно надолу, за да избода всяко око, което можех.
Бях нагазила до колене в демонични трупове, когато нещо ме блъсна отзад. Блъснах се в демона пред мен с достатъчна сила, за да ни сплеска и двамата. Погледнах надолу и видях, че от корема ми стърчи изпочупеният метален ръб на голям стълб. Той беше преминал през мен и се беше забил в кафявокосия демон, върху когото се бях приземила.
Тялото ми беше притиснато, но ръцете ми все още бяха свободни. Избих очите на демона, преди някой да издърпа костния ми нож. Избухна още по-голяма агония, когато стълбът се вдигна, а аз все още бях на другия и край като препечена риба. Стиснах зъби, достатъчно силни, за да отхапя зъб, докато се изтласквах напред с всички сили. Чувствах се така, сякаш стълбът беше направен от бодлива тел, но не спрях, докато не паднах от другия край. После се завъртях, изплювайки кълбото си към демона, който ми беше причинил това.
Дагон погледна кътника и свъси вежди.
– Никога преди не съм се интересувал достатъчно, за да попитам, но израстват ли те отново?
– След малко ще имам две, с които да те ухапя – обещах аз.
Той взе пръта, на който ме беше набучил, и го хвърли отново. Вместо да се прицели в мен, той прониза демона до себе си. Очите на всички изпъкнаха, включително и моите.
– Когато казах да я доведете при мен, това не беше предложение – каза той на демоните с метежно весел глас. – Ако ме накарате да я доведа сам, защо ми е нужен някой от вас жив?
Хванаха ме отзад, преди да успея да се дръпна, за да отлетя. Тогава демоните се врязаха в мен, сякаш животът им зависеше от това, а сега знаеха, че зависи. Скоро ми бяха нужни всички сили, за да остана в съзнание и да запазя крайниците си от откъсване. Болката ме заливаше, далеч от способността ми да се концентрирам достатъчно, за да направя заклинание. След известно време дори не бях сигурна дали все още стоя на краката си. Каквото и да е останал да прави Иън, си помислих замаяно, по-добре да ме заслепи, когато се върне!
Тогава силата ме удари с внезапността на разбушувала се вълна. Ударите спряха, докато демоните се оглеждаха, за да видят какво е предизвикало това. Аз също се опитах, но в очите ми имаше твърде много кръв, за да виждам.
– Какво? – Чух Дагон да казва. Звучеше изненадан. Добре ли беше това, или зле?
Разтърках очите си и се обърнах към гласа на Дагон. Няколко трудни мига по-късно видях Иън да лети към нас. Беше на около трийсет метра от нас, заобиколен от малки, бледи предмети, които кръжаха около него във въздуха. Отначало си помислих, че това е ято малки бели птички. Когато примигнах отново, разбрах, че това са кости. Кости, които приличаха на човешки. Те се движеха около Иън във все по-бързи кръгове. Устните на Иън също се движеха, но той беше твърде далеч, за да го чуя. Сигурно прави някакво заклинание. Защо? Иън знаеше, че Дагон е твърде силен, за да могат повечето заклинания да му подействат.
Костите внезапно избухнаха, като се оформиха в блед облак около Иън. Веднага щом го направиха, Иън се прободе в гърдите с един от сребърните си ножове и завъртя острието. Ако не бяха демонските му марки, това щеше да го убие. Кръвта потече и ме изпълни шок. Знаех само един вид заклинание, което изискваше костите да се превърнат в прах и кръвта да се излее от сърцето. Заклинание за гробна магия.
– Иън, недей! – Изкрещях.
Той ме игнорираше, докато кръвта му покриваше прашните кости, докато облакът, който го заобикаляше, беше червен. От проклятието, което Дагон измърмори, той също знаеше какъв вид заклинание се опитва да направи Иън. Във въздуха се разнесе още повече сила, когато Иън започна да призовава най-тъмните енергии от отвъдното.
Богове, сигурно се опитва да създаде привидение. Ако го направи, дори Дагон не би могъл да му се противопостави. Ала много по-вероятно беше гробищната магия да убие заклинателя си, отколкото да успее. Ето защо дори аз никога не я бях опитвала. Марките на Иън можеха да попречат на заклинанието да го убие, но то можеше да нарани Иън толкова силно, че той нямаше да може да се пребори с един слаб демон, да не говорим за Дагон. Трябваше да се уверя, че Дагон няма да се възползва от тази слабост.
Но за да го направя, трябваше да се справя с тези проклети демони! Възползвайки се от отвличането на вниманието, откъснах ръката на най-близкия от тях, докато той все още гледаше нагоре към Иън. След това я забих с пръстите в очите му, когато той се обърна назад. Той изкрещя, когато и двете бяха пронизани от собствените му потрепващи придатъци. Той падна върху мен, очите му все още димяха, докато умираше. Костта на демона си беше демонична кост, независимо дали кожата все още беше прикрепена към нея.
Държах го пред себе си като щит, докато откъсвах още от костите му, за да ги използвам като оръжия. Искаше ми се все още да имам мачетето си, но в някакъв момент един от демоните го беше изтръгнал от мен. Сега, когато имах оръжие, което можеше да ги убие, те вече не ме нападаха отпред. Но все още имаше два демона, които се бяха вкопчили в гърба ми, така че все още не можех да отлетя.
Хвърлих се назад, опитвайки се да ги сваля от себе си с груба сила. Когато паднах върху тях, се забих сляпо в това, което беше зад мен. В крайна сметка убих единия от чист късмет. С още само един, който се беше вкопчил в мен, успях да се издигна във въздуха, но тогава друг демон ме сграбчи за крака и ме закотви на земята. С ъгъла на окото си видях как Дагон връхлита върху Иън, удряйки, ритайки и пробождайки го с бяс, граничещ с маниакалност. Докато се биеше, Иън пазеше само очите си и през цялото време устните му не спираха да се движат.
От Дагон се изтръгна позната сила. Също толкова бързо блокирах и третия му опит да замрази времето. После брутален удар върна вниманието ми към демона на гърба ми. Отпуснах се във въздуха, използвайки цялата си инерция, за да му дам цялата сила на приземяването ни. Кръвта се изстреля около нас, но той се държеше, разкъсвайки ме със зъби и нокти. Прободох с нож всяка част, която можех да достигна, докато търсех нещо друго, което да използвам. След миг върху мен щяха да се стоварят още демони. Не смеех да изчерпя още от силите си с поредното сложно заклинание. Трябваше да продължа да отменям заклинанията на Дагон срещу Иън.
Един демон, тичащ към мен, прескочи купчината метални парчета между нас. Да, това! Изпратих бързо заклинание, за да хвърля метала в очите му и в очите на демона зад мен. Осколките заслепиха бягащия демон и аз го спънах, когато той се приближи. Той падна върху мен. Пробих импровизирания си костен нож в очите му, след което го хвърлих към следващия демон, който се втурна към мен.
Тялото му го повали на земята. Използвах тази част от секундата, за да се преобърна и да избода очите на демона под мен, след което скочих на крака. Бях си проправил път през още два демона, когато смехът на Дагон ме накара отново да вдигна глава.
Червеният облак около Иън се бе превърнал в две фигури, които вече бяха достатъчно ясни, за да бъдат разпознати. Фенкир и Рани – осъзнах невярващо аз. Иън беше използвал костите им за това заклинание?
– Глупак! – Провикна се Дагон. – Не знаеш ли, че призраците се създават, когато яростта на убития се изтръгне от костите му и им се придаде форма? Но аз не съм убил Фенкир и Рани. Ти отглеждаш същества, които ще я нападнат!
Дагон беше прав. Вещерите преследваха убийците си и никой друг. Защо Иън би отгледал призраци от костите на Фенкир и Рани? Те щяха да се насочат направо към мен, веднага щом заклинанието свършеше, ако Дагон не убиеше Иън пръв!
Довери ми се, без да спориш поне веднъж.
Думите на Иън бяха напомняне, което не исках в ужасеното си състояние. Но не можех да пренебрегна факта, че Иън ми се беше доверил, когато всичко, което знаеше, го подтикваше да не го прави. Аз му дължах същото, дори ако всичко, което знаех, ми крещеше да бягам, за да спася живота си, преди да е завършил заклинанието.
Но ако в крайна сметка това ме убиеше, щях да се уверя, че първите ми думи към Иън, след като се върна от мъртвите, бяха: Знаех, че това е лоша идея!
Назад към част 39 Напред към част 41