Глава 11
Наксос отново опипа земята, преди да издаде звук, подобен на бичо ръмжене, съчетано с човешки рев. Тълпата се развесели, когато го чу, и Фанес се усмихна.
– Нека състезанието започне!
Наксос напада Иън с пълна скорост. Иън не помръдна. Ноктите ми се впиха в бедрата, докато тъмнината ми се блъскаше в кожата, искайки да се освободи.
Удържах го с всички сили, като тихо крещях:
– Движи се, по дяволите, движи се! – На Иън.
Той не го направи.
Копитата на Наксос изриваха парчета земя, докато той тичаше по-бързо. Той наведе глава, насочвайки смъртоносните си остри рога към средата на тялото на Иън. Ноктите ми се забиха по-силно и усетих как се надига писък. Защо Иън не помръдваше? Защо? Тези рога щяха да го разкъсат…
Иън скочи високо точно преди рогата на Наксос да се впият в него. Минотавърът се затича под него и изрева, като осъзна, че е бил измамен. Наксос се опита да замахне, но Иън използва с пълна сила низходящата си инерция и изстреля ритник с два крака право в задните части на Наксос.
Минотавърът се просна напред с лице напред, а рогата му се забиха дълбоко в земята. Внезапното съпротивление на рогата му срещу далеч по-тежкото му тяло, което все още се движеше напред с пълна скорост, даде брутални резултати. Трясъкът!, когато вратът на Наксос се счупи и тялото му се преметна над главата му, беше достатъчно силен, за да стигне до мен.
– Да! – Изкрещях.
Иън чу това и се усмихна, поздравявайки ме отново. След това изтича до мястото, където Наксос беше оставил щафетата, взе я и затича обратно към края на пистата.
Докато Иън вземе диска, вратът на Наксос беше заздравял и тялото му вече не беше гротескно прегънато накриво. Той се изправи, поклати глава, сякаш проверяваше дали вече е на правилната страна, а след това се загледа в Иън, докато от ноздрите му излизаше буквално пара.
– Той разгневи Наксос. – Фанес прозвуча почти изненадан. – Никога досега не съм виждал Наксос разгневен. Нещата са на път да станат много кървави.
Иън погледна надолу по полето към линията, която маркираше необходимото разстояние за хвърляне. След това се завъртя в кръг, набирайки инерция, сякаш в момента нямаше разярен минотавър, който да се втурне по арената към него.
– Два пъти няма да му се размине този трик със скачането – каза Фанес, като се наведе напред в очакване.
Бях грабнала тежката златна чаша за вино, която Елена ми беше оставила, и я вдигнах, преди да се спра. Не, не можех да я ударя по главата на Фанес, колкото и да ми се искаше. Освен това винената чаша не беше достатъчно голяма. Киликсът щеше да има много по-голям шанс да разцепи черепа на Фанес.
Елена напълни чашата ми, правейки предположението, че съм я вдигнал в безмълвна команда за вино. Поставих я, без да откъсвам поглед от Иън, когато той се завъртя за втори път. Наксос вече беше толкова близо, че Иън би трябвало да усеща дъха от яростните мехове на минотавъра. Защо само продължаваше да се върти?
– Скочи! Бягай! Или се бий! – Изкрещях тихо.
Иън пусна диска точно когато Наксос се вряза в него.
Рога разкъсаха средната част на тялото на Иън. Кръв и по-големи парчета вътрешности полетяха, докато Наксос клатеше глава, приличайки повече на голяма бяла акула, отколкото на митичен хибрид между бик и човек. Иън се вкопчи в Наксос, опитвайки се да получи достатъчно лост, за да се освободи, но минотавърът заби Иън в земята с отмъстителен рев.
Около главата на Наксос се изсипа дъжд от багри и мръсотия. Беше използвал такава сила, че сега от двете страни на главата на Минотавъра се виждаха само ръцете и краката на Иън. Останалата част от тялото на Иън беше в дупката, която Наксос беше направил с ужасяващия удар.
В периферното си зрение видях как дискът пронизва основата на трибуните в противоположния край на игрището, далеч след линията на измерване. Не че сега това имаше значение.
От дупката около Наксос се издигаше още кръв. Силата ми се притискаше към кожата ми, сякаш беше живо същество, което се опитваше да избяга.
Щях да убия Наксос. Щях да го разкъсам крайник по крайник, а след това да заповядам на ледените късове да осеят кървящия му труп…
Фанес ме хвана за ръката. Не знаех дали стоя, но силното му дръпване ме придърпа обратно надолу.
– Не можеш да се намесваш – каза той с настоятелен тон. – Само ще изгубиш излишно живота си. Нека умре с чест, а не да живее достатъчно дълго, за да види, че е осъдил и теб.
О, това нямаше да се случи. Майната му на по-естествените ми сили над водата и леда. Щях да изтръгна душите на Фанес и Наксос като ужасяващото същество, което наистина бях…
Наксос отлетя назад, приземявайки се по задник на повече от четири метра разстояние. Иън скочи след него, бронята на раменете му бе опръскана в червено от собствените му вътрешности, докато останалата част от туниката му бе разкъсана.
Ръката на Фанес падна от ръката ми.
– Как? – Прошепна той.
Не ме интересуваше как. Хванах пейката си, ликуването ме прониза, докато не се почувствах пияна от него.
Наксос бързо се съвзе и отново нападна Иън. Иън отскочи встрани, но замахна с юмрук. Той се приземи в центъра между очите на Наксос и размаза лицето на минотавъра. Наксос се замая, сякаш беше прострелян.
Скочих на крака. Наксос се запъти напред. Иън се завъртя и изрита краката на Наксос под себе си, след което нанесе брутален удар с лакът в задната част на главата на Наксос. Минотавърът падна, а Иън се нахвърли върху него, като използва рогата на Наксос, за да го удари с камшичен удар по главата, докато вратът му се счупи.
Наксос онемя. Навсякъде по арената се чуха въздишки, когато Иън сграбчи глезените на Наксос и се изправи на крака. След това, с натежали мускули на гърба, Иън преметна Наксос над главата си, сякаш огромният Минотавър не беше нищо повече от чувал със зърно.
Въздишките се превърнаха в зашеметяваща тишина, когато Иън удари Минотавъра в земята, използвайки отново огромните размери на Наксос срещу него. Наксос изрева, когато от огромния удар се счупиха множество кости. Ако се намираха на бетон, а не на земя, черепът на Минотавъра щеше да се пръсне.
Наксос се опита да се надигне, но само за да бъде ударен отново, по-силно. Останалата броня на Иън полетя от раменете му, докато той продължаваше да стоварва Минотавъра върху главата си, само за да го блъсне, преди да повтори жестокото наказание. Невероятното усилие би трябвало да забави Иън, но учудващо, той сякаш набираше скорост.
Бях толкова хипнотизирана, че ми трябваше секунда, за да забележа странната зигзагообразна линия, която минаваше по гърба на Иън. Отначало си помислих, че тъмночервената маркировка е просто още кръв. Но тази маркировка имаше остри ъгли, за разлика от капките и размазаните петна от удара на Наксос, а освен това беше и малко по-тъмна.
Белег, бих си помислила при някой друг. Само че вампирите не можеха да получават нови белези, а Иън не беше имал този преди.
– Как го прави? – Прошепна Фанес. – Как?
Не бях сигурна. Да, Иън беше майстор вампир, а майсторите вампири можеха да хвърлят кола, ако искаха. Но можеха да го направят само два или три пъти и то само ако бяха стари, мощни Майстори вампири. Наксос трябваше да тежи повече от „Шевролет Субурбан“, а тук Иън го мяташе от страна на страна, сякаш Минотавърът беше торба с ледени кубчета, които трябваше да бъдат разбити.
После Иън пусна един от краката на Наксос, за да хване ръката му. Минотавърът се опита да го изкорми с рогата си, но не можеше да го достигне. Гърбът му и още няколко кости сигурно бяха твърде силно счупени. Със свирепа усмивка Иън започна да се върти в кръг с Наксос все още в хватката си.
Какво щеше да направи? Да хвърли Минотавъра през полето, както беше хвърлил диска? Това нямаше да го спре за дълго!
Иън се завъртя по-бързо. Скоро вече не можех да ги различа като отделни личности. Виждах само тъмно петно на фона на бледо, което се въртеше, докато не се замайваше от гледане. Иън се готвеше за нещо повече от това да хвърли Минотавъра на полето. Можех да го усетя в силата, която сега бликаше от Иън като изригващ вулкан, шокирайки ме с интензивността си.
Никога досега не се беше чувствал така. Дори не знаех, че може. Какво се случваше?
Иън рязко спря да се върти и нещо тъмно се изстреля право във въздуха. Тълпата скочи на крака, а ревът ѝ накара стадиона да се разтресе, когато разбра какво е това. Аз също го осъзнах, но за разлика от тях не помръднах.
Фанес също се изправи, а шокът обзе чертите му, докато гледаше как Наксос се изстрелва в небето, сякаш е изстрелян от най-голямото оръдие на света. Скоро Наксос изчезна, оставяйки само дупка в облаците, през която тялото му се бе взривило.
Мускулите на Иън все още бяха настръхнали от невероятната сила, с която бе изхвърлил Минотавъра толкова високо, че Наксос се бе изгубил от поглед. След това Иън свали и последната броня от раменете си, оставяйки само няколко разкъсани парчета дрехи и онзи странен, нов белег върху горната част на тялото си. Накрая се обърна, като ми хвърли усмивка, която разтърси Фанес от мълчаливото му недоверие.
– Не би могъл да се справи само със силата си – каза Фанес, заобикаляйки ме. – Никой вампир не би могъл! Ако не е магия, как тогава го е направил?
Не знаех, но нямах намерение да го казвам.
– Сам видя – казах с твърд глас, който опровергаваше объркването ми. – Той го хвърли. Никаква магия, никакви трикове. Само сурова сила.
Сила, която не би трябвало да е възможна. Да, Иън винаги е бил необичайно силен и бърз, дори и преди допълнителната му сила от поглъщането на същността на Дагон, когато беше хванат в капана на демона. Но Фанес беше прав; това не беше по силите на един вампир, дори на майстор-вампир, който е абсорбирал демонски сили. По дяволите, това беше отвъд моите способности, а аз можех да правя направо чудовищни неща, когато оставях другата си половина да властва свободно.
Друг оглушителен възглас върна вниманието ми към Иън, който сега взе лъка на Наксос. Той огъна бронзовата дъга, изряза единичната стрела и я насочи към последната мишена, която все още се поклащаше от турбуленцията, останала след излизането на Наксос.
Погледнах нагоре. Не, Наксос все още не беше паднал надолу. Колко далеч го беше хвърлил Иън? Пет километра право нагоре? Десет?
Фанес сви рамене с примирение, когато Иън насочи стрелата към кръглия червен нар, висящ от най-горната греда на стадиона. Заля ме радост и облекчение. След още няколко секунди всичко щеше да приключи. Иън нямаше да пропусне. Той можеше да направи този изстрел и в лош ден, а както беше доказал, в момента имаше точно обратното на лош ден.
Иън изтегли стрелата назад, докато тетивата не се издърпаха по-далеч… и замахна надясно, като се прицели в мен, вместо в увисналия плод. Имах миг, за да се шокирам, преди в гърба ми да избухне агония.
Следващото нещо, което видях, беше долната част на каменната пейка, последвана от близък план на сандалите на Фанес. Отгоре чух Фанес да крещи, но не можех да разбера какво казва. Защо изведнъж прозвуча толкова далечно? Защо не можех да помръдна? А болката, богове, каква беше тази болка…?
– Не я докосвай!
Гласът на Иън се чупеше като камшик. След това лицето му, точно до моето, веждите му бяха така плътно събрани, че приличаха на тъмна прорезна черта над блестящите му зелени очи.
– Не мърдай – каза той, притискайки ме към гърдите си с едната си ръка. След това в гърба ми се вряза още една струя киселина.
Изкрещях, извивайки се в безсмислена, инстинктивна нужда да избягам. Той ме държеше с брутална сила, докато агонията се задълбочаваше. Скоро не можех да чуя нищо над писъците си. Тъмнината ми се разля в течна форма, покривайки и двама ни, докато аз се гърчех в безумна болка. Въпреки това Иън не ме пусна.
Защо правеше това? Не можеше ли да види, че ме убива? Защо не спира, не спира, не спира…
Лед целуна гърба ми и болката изчезна. Отпуснах се, цялата ми сила избяга заедно с болката. Иън се отдръпна достатъчно, за да видя лицето му. Течната тъмнина все още лепнеше по него, сякаш беше паднал в яма със суров нефт, и правеше усмивката му бяла черта на фона на нея.
– Всичко е наред. Измъкнах го.
– Какво… измъкна? – Изсъсках, опитвайки се да издърпам мрака обратно в себе си. Трябваше да се върне мигновено, но вместо това се движеше с пълзене, сякаш не желаеше да напусне Иън.
Устата на Иън смаза моята. Имах само секунда, за да се насладя на целувката му, преди този прекрасен, посиняващ натиск да изчезне. След това ръцете му също изчезнаха, както и останалата част от него. Но когато той се изправи толкова рязко, че трябваше да се хвана за пейката, за да не се строполя, върху него не остана и капка от тъмнината ми. Погледнах надолу. Тя беше изчезнала и от мен, оставяйки ме в прекрасната ми, памучна рокля, която сега капеше от собствената ми кръв.
– Коя е тази кучка? – Попита с убийствен тон Иън.
– Елена е моя слугиня.
Когато чух гласа на Фанес, вниманието ми се насочи към него. Той стоеше на пейката пред мен и Иън, крилата му бяха извити от двете страни като златни завеси, а тялото му и размахът им скриваха всичко останало от погледа ми.
Или, осъзнах, когато бавният ми мозък навакса, не ми пречеше да видя останалата част от стадиона. Не пречеше на всички хора на стадиона да видят мен и Иън.
– Елена? – Промърморих. – Какво общо има тя с нещо?
Иън ме погледна с поглед, който щях да нарека забавен, освен ако челюстта му не беше стисната, а очите му не блестяха от ярост.
– Тя е кучката, която току-що се опита да те убие, като те прободе в сърцето със сребро.
Какво?
Преди да успея да го изрека на глас, нещо голямо и тъмно проблесна в периферното ми зрение. След това земята се разтресе и пръстта се изду около една дупка на арената.
Устата на Фанес се затвори с щракване, а Иън хвърли един-единствен, безгрижен поглед към новия кратер.
– Наксос току-що се приземи.
Назад към част 11 Напред към част 13