Глава 15
Застанах пред водната стена, която отделяше царството на Фанес от земята на мъртвите. Или по-точно, земята на наказаните мъртъвци. Мъртвешкият свят не съдържаше само страдащи души. То съдържаше и мирни, щастливо почиващи души. Как ми се искаше да отидем в този раздел, а не в този за самотниците.
Иън и Фанес лежаха на земята близо до краката ми, а до тях имаше две малки, празни бутилки. Аз държах подобна бутилка в ръката си, но тя беше пълна. Трябваше да изчакам да пия, докато не разчупя завесата.
След това щях да пресуша бутилката и да се самоубия. Временно.
Щях да се притеснявам повече, ако Иън не беше направил отварата. Фанес твърдеше, че той трябва да го направи, защото има повече опит в приготвянето на отвари, които освобождават спектралните ни, астрални същности от тленните ни тела, но Иън настояваше. Фанес беше оставен да се дуе, доказвайки, че за това поведение няма възрастови или видови ограничения. Все пак, за негова чест, той изпи отварата без колебание, след като Иън я свърши. След това цялото му тяло се сви, преди да се успокои.
Иън вдигна бутилката в знак на уважение към мен, преди да я изцеди. Виждайки го как се гърчи в спазми, преди да онемее напълно, си спомних нещо, което ме накара да се облегна на стената, за да се подкрепя.
Нищо не те подготвя да видиш някой, когото си обичал, мъртъв. Нищо, дори да знаеш, че това е само временно. Въпреки всякаква логика коленете ми се чувстваха така, сякаш са се превърнали във вода, а гърлото ми гореше, сякаш някой държеше горелка до него.
Тогава прозрачната сянка на Иън седна, поклати глава, сякаш я прочистваше, и изскочи от тялото му.
– Какво му отнема толкова време да се събуди? – Попита той, а кракът му премина през тялото на Фанес, когато той се опита да го ритне.
– Нямам представа.
Иън се обърна при новата дрезгавина в гласа ми.
– Всичко е наред, любима. Не съм мъртъв. Аз само… играя, за малко.
Задуших се от смях. Остави на Иън да го нарече така.
– Освен това – каза той с толкова уверен тон, че ми се искаше да погълна увереността му. – По-скоро приличаш на принцеса от подземния свят. Ако искаш някой да е в него, можеш да се разделиш през световете, за да хвърлиш душата му долу в ямата. Искаш някой да излезе от него, имам пълната увереност, че можеш да направиш и това.
– Само че аз не мога – казах аз.
Дори смъртта не направи усмивката му по-малко ослепителна.
– И преди си се изненадвала със силите си. Не се съмнявам, че ще го направиш отново.
Сянката на Фанес изстена и едното и филмирано крило се вдигна, за да покрие очите му.
– Какво имаше в тази отрова? – Изръмжа той. – Главата ми се блъска. Как е възможно това?
– Ех, различна физиология, различни ефекти – каза Иън, без да се притеснява. – А сега престани да мрънкаш и стани.
Фанес го направи, макар че истинското му тяло остана в легнало положение на пода, разбира се. След това разклати крилата си и се усмихна с видимо недоумение, че сега те са прозрачни като останалата част от него.
– Не забравяй, че трябва да разчупиш завесата достатъчно, за да можем да се промъкнем, но не достатъчно широко, за да привлечеш вниманието на някой друг.
Точно така. Сякаш имах нужда да ми напомнят, че ако ни хванат, това ще бъде много, много лошо за всички нас.
Погледнах към стената и протегнах ръка, като оставих пръстите си да докоснат водата, която падаше на непрекъснат поток от тавана.
Силата избухна в ръката ми. Задъхах се. Беше ме ударял ток с по-малък ефект.
„Позволи ми да го направя“ – помисли си другата ми страна с немалко натиск. Емоциите ти са твърде непостоянни за прецизността, необходима за тази задача.
О, да ти еба майката – помислих си, преди да осъзная, че буквално си казвам да се прецакаш.
Терапия. Толкова много се нуждаех от нея.
Първото нещо. Позволих на другата си половина да се издигне, усещайки как ме покрива, както приливът покрива пясъка. В един момент безпокойството ми беше заменено от хладна обективност.
Протегнах ръка, докосвайки отново водната стена. Този път силата ме накара да потръпна от вкусната си жестокост. Такава сила, скрита зад такава деликатност. Нямаше да е нужно много, за да се пробие този участък от завесата. Всъщност само най-малкото усилие…
Във воала се появи линия, тънка като нишка от паяк. Тъмнината изтече навън, превръщайки за миг водопада в мастилено черно. Силата също се втурна навън, като преобърна Фанес, а Иън се опита да се задържи прав. Исках да се изкъпя в обсидиановия му поток, но отвъд него се криеше още по-изкушаваща сила и единственото, което трябваше да направя, за да участвам в нея, беше да пия.
Изпих отварата в малката бутилка с една глътка.
Болката ме прониза. Почти не я забелязах. Силата я отмиваше и правеше спазмите, които свиваха внезапно натежалото ми тяло, по-скоро неудобство, отколкото нещо друго. Когато конвулсиите спряха, излязох от тялото си толкова лесно, сякаш свалях дреха. След това се вгледах в него.
Въпреки че бях убивана толкова пъти, никога преди не бях виждала тялото си. Обикновено то избухваше в пламъци, когато умирах, имитирайки първата ми смърт, когато лакеите на Дагон ме бяха убили, хвърляйки ме в пламтящ огън.
Тогава бях много млад. Малко дете – така се казваше в днешно време. Тази смърт трябваше да е краят на моята история. Вместо това тя беше началото. След като оживях, лакеите на Дагон ме отведоха при него, защото знаеха, че той ще има полза от мен. И, о, Дагон имаше. Прекарах следващите две десетилетия в ритуални убийства, за да подсиля твърдението на Дагон, че е бог, защото той си приписваше заслугите за това, че непрекъснато съм възкръсвала от мъртвите.
Тогава баща ми изпрати Тенох да ме спаси и аз разбрах, че не Дагон ме е възкресил. Баща ми го беше направил. Сега той беше този, който се нуждаеше от спасение. Предполагах, че дори баща ми да не беше възкресил Иен, пак щях да му бъда длъжна.
Време е да му се отплатя.
– Ела – казах аз, като се промъкнах през слабия процеп на завесата.
След като се озовах от другата страна, погледът ми изкристализира по начин, по който никога преди не беше го правил. Тъмнината беше навсякъде, но беше и толкова ясна. Сякаш гледах през кристална, обсидианова вода. Странно, но другата страна, където беше Иън, сега изглеждаше сивкава и размита.
Прокарах ръката си през лекия процеп в завесата, като се уверих, че мога да се върна обратно толкова лесно, колкото бях преминала. Веднага Иън хвана ръката ми. Никой от нас вече нямаше плът, но някак си все още го усещах. Той преплете пръстите си с моите, а хватката му беше също толкова силна и истинска, както винаги.
– Имам те – каза Иън, гласът му звучеше по-далеч, въпреки че ни деляха само сантиметри. – Ако искаш да те придърпам обратно, просто кажи.
Фанес издаде възмутен звук. Пренебрегнах го. Както и Иън. Той продължаваше да държи ръката ми, а воалът трептеше и пулсираше между нас.
Не исках да ме издърпва обратно. Невероятно, но след всичките ми спорове дали да остане, вместо това исках да го издърпам тук с мен. Цялото това място вибрираше с толкова много сила. Исках Иън да го почувства така, както аз го почувствах.
– Не – казах аз. – Аз ще направя това.
Устата на Иън се сви.
– Това е моят полубог.
После пусна ръката ми и се обърна с лице към Фанес.
– След теб, приятелю.
Фанес погледна Иън с кисел поглед.
– Не ми ли вярваш, че ще се справя след теб?
– Не, не вярвам – отвърна Иън с блестяща усмивка. – Освен това не бих те оставил и сам с нашите безпомощни, предимно мъртви тела дори за секунда. Така че, пак казвам, след теб.
Фанес измърмори нещо, което не долових, но после се премести пред слабия шев във воала. Отдръпнах се, като му оставих място. Той се поколеба за секунда и после мина през шева.
Изглежда, че му беше по-трудно, отколкото на мен, но и аз нямах голям чифт крила, с които да се боря. След като се озова от другата страна, той потрепери, преди видимо да се стегне.
– Е? – Каза той предизвикателно на Иън. – Твой ред. Освен ако не си променил решението си?
Иън се ухили.
– Не. Просто трябва да направя едно последно нещо.
Той се обърна с гръб. Видях как мускулите в раменете му работят, но поради ъгъла на тялото му не можех да видя нищо друго. След цяла минута Иън се обърна и се промъкна през пукнатината в завесата, сякаш цял живот се е промъквал в отвъдния свят.
– Християнските фундаменталисти ще бъдат толкова разочаровани от липсата на огън – бяха първите му думи.
Над устните ми увисна усмивка.
– Няма да кажа, ако ти не го направиш.
– Бяха прави за тъмнината обаче – продължи Иън. – Едва ли мога да видя метър пред себе си.
– Виждам – казах просто.
Иън измърмори.
– Не е изненада, че способностите ти все още са активни. А, добре, да видим дали ще успея да раздвижа зрението си.
Пръстите му заработиха, оформяйки сложно заклинание. Тактилната магия винаги е била силната страна на Иън. Но когато завърши, нищо не се случи. Той се намръщи и опита отново.
Фанес се засмя.
– Магията не работи в отвъдния свят.
Интересно… и откъде Фанес щеше да знае това? Като шпионира? Ако е така, какво мрачно хоби, да се взира в тази част на подземния свят през малкото си лично огледало.
Или пък беше нещо друго?
Може би. Все още знаех толкова малко за Фанес. Поне тук имах предимство. Ако Фанес се опита да направи нещо, можех да го оставя зад себе си и да запечатам завесата след мен и Иън.
Но засега щях да дам на Фанес предимството на съмнението.
– Накъде? – Попитах го.
Фанес се придвижи пред мен. По увереността на стъпките му личеше, че зрението му е по-добро от това на Иън.
– Следвайте ме.
Назад към част 15 Напред към част 17