Глава 14
Иън, шокиращо, като че ли нямаше същите възражения срещу тази идея като мен.
– За колко мъртва говорим? – Попита той с непринуден тон.
– Само донякъде. – Фанес ме погледна косо. – Не си помислила, че имам предвид трайно мъртва, нали? Дори и хората знаят, че има повече от една форма на смърт, с това колко от тях са изпадали в безсъзнание и после са били връщани обратно.
Да, но за разлика от хората, вампирите нямаха сърцебиене, което да може да бъде възстановено. Нашата форма на смърт беше много по-ограничена и баща ми вече не беше в състояние да ме възкреси.
Освен това, дори и да можех да се справя само като малко мъртва, нямах достатъчно доверие на Фанес, за да го направя.
– И аз трябва да, какво? Да се скитам из подземния свят и да крещя „Татко!“, докато той не ми отговори ли? – Изпуснах кратък смях. – Ако това е всичко, с което разполагаш, Фанес, звучи като ужасен спасителен план.
Зъбите на Иън проблеснаха в бърза усмивка.
– Да не говорим, че той все още не е показал доказателство, че твоят татко изобщо е в отвъдния свят.
Вярно. Признавам, че никой със здрав разум не искаше да пробива затворническата система на Страната на смъртта, а освен това Ашаел беше казал, че е търсил баща ни навсякъде другаде. Но ако Фанес разполагаше с някакви допълнителни доказателства, трябваше да ги покаже.
Погледнах го с очакване. Фанес го видя и издаде раздразнен звук.
– Не съм правил нищо друго, освен да ти говоря истината и да ти помагам от момента, в който се запознахме, но ти продължаваш да сипеш обиди и подозрения по мой адрес. Искаш още доказателства? Много добре. Вижте.
Водната стена се промени и стана полупрозрачна. Показа дълъг, дълбок тунел, заобиколен от толкова гъста тъмнина, че дори не можех да видя стените на тунела. Единственото, което имах, беше гледка, подобна на дрон, който се носеше по тунела с главозамайваща скорост. Няколко бързи завоя и зигзага по-късно тунелът се стесни до перваз, граничещ от едната страна със стръмна скала, а от другата – със стръмно падане в тъмнината. От другата страна на тъмното пространство, в малка ниша, която едва побираше високия му ръст, се намираше баща ми.
Сребристобялата му коса беше толкова мръсна, че едва виждах златните и сините ивици, които отразяваха моите собствени кичури. Очите му бяха единствената светлина около него, тези сребристи лъчи подчертаваха дебелите вериги, които го връзваха толкова здраво, окървавените китки, ръце, шия, бедра и прасци, където веригите се впиваха в него.
Те дори не бяха необходими. Ако баща ми направеше и една крачка напред, щеше да падне в неумолимия мрак. Конструкцията на затвора го хващаше в капан повече от тези жестоки вериги, които издълбаваха кървави бразди в тъмнокафявата му кожа.
– Ето – каза Фанес и образът се отдръпна назад, докато отново видях само водната стена. – Твоето доказателство.
Наистина беше. Малко хора знаеха истинския вид на надзирателя. Всички останали виждаха само какъвто и да е бог, в който вярваха, когато виждаха баща ми. Но гледката от шпионския дрон на Фанес показваше баща ми такъв, какъвто е, а това Фанес нямаше да знае, освен ако не беше истинско.
– Интересна способност, да шпионираш в отвъдния свят – отбеляза Иън с нищо от спокойствието, което изпитвах аз.
Не обичах баща си по начина, по който повечето хора обичаха своите. Той ме беше изоставил, преди да се родя, пренебрегваше ме през по-голямата част от живота ми и проявяваше само най-малка загриженост в малкото случаи, които бях прекарала с него. Но той ме възкресяваше всеки път, когато Дагон ме убиваше, а когато бях инструментът, който Дагон използваше за поклонението си, това беше повече пъти, отколкото можех да преброя. Баща ми също беше възкресил Иен заради мен и ме беше предупредил, че ако го направи, ще се сблъска с последствията.
Не ми пукаше. Бях спорила, ругала го и бях използвала огромно количество емоционален шантаж, докато не ми даде това, което исках: Иън беше жив.
Сега баща ми беше сам, в затвора и кървеше на същото място, на което беше управлявал, и всичко това заради мен. Ако той не ме мразеше за това, то аз се мразех достатъчно и за двама ни в момента.
Фанес погледна Иън с един от арогантните си погледи.
– Имам много скрити таланти – отвърна той, отговаряйки на въпроса, за който вече бях забравила. – Да виждаш в подземния свят е само един от тях. Ти също си човек със скрити умения. Наксос трябваше да те победи, но не го направи. Нещо повече, никой не е нарушавал моето царство от хиляди години насам, но ти стоиш тук.
Това ме разтърси докрай, за да се освободя от чувството си за вина. Не ми беше нужно Фанес да бъде заинтригуван от Иън. Исках да махна златния полубог от живота ни, а не да му давам още причини да се задържа наоколо.
– Така и не отговори как трябва да вляза в страната на мъртвите, докато съм само малко мъртва, Фанес – казах, за да пренасоча вниманието му от Иън.
– Заклинание за спектрална проекция – каза Фанес.
Иън кимна, сякаш беше очаквал това.
– Достатъчно просто при обикновени обстоятелства, но тук говорим за подземния свят.
– За наш късмет баща ѝ е в зоната за самотници – отвърна Фанес. – Там почти няма пазачи. Ако той беше в секцията за активни наказания, тя никога нямаше да може да се промъкне незабелязано вътре и навън. Но тъй като тук завесата е толкова тънка, ще ѝ е необходимо само най-малкото разширяване на силата ѝ, за да я разчупи. Никой не бива да усеща това и никой не бива да е там, за да я види как се втурва, грабва баща си и се измъква.
– И така – каза Иън с недоверие. – Възнамеряваш да я закълнеш в призрачно състояние, да и дадеш картата си и след това да я оставиш сама да се справи с това спасяване.
– Да – каза Фанес.
Преборих се с една въздишка. Това не звучеше като най-добрия план, но се бях справяла и с по-лоши.
Иън дари Фанес със слънчева усмивка.
– Нов план. Ти ще отидеш с нея, както и аз.
Погледът ми се насочи към него.
– По дяволите, не.
Той извъртя очи.
– Бих попитал коя част, но всички знаем. Да, аз отивам с теб. Фанес може и да е твоята карта, но аз съм твоята охрана, а това не подлежи на обсъждане.
Поех си дъх, защото се надявах, че това ще ми попречи да избухна в неконтролируеми писъци.
– Иън, бъди разумен…
– Аз съм – прекъсна я той, а тюркоазеният му поглед сега пламтеше с изумруд. – Винаги си толкова фиксирана в опитите си да спасяваш другите, че редовно ти убягва, че може би ти си тази, която се нуждае от защита. Да вземеш, че избягаш с този гадняр, без да се обиждаш, приятелю – добави той с тежък сарказъм към Фанес, който се нацупи. – Ти го направи, за да ме защитиш, и какво стана? Преди по-малко от час трябваше да попреча на слугата му да завърти среброто през сърцето ти!
– Щях да спра Елена – промълви Фанес.
– Не навреме – отвърна Иън. – Ти наблюдаваше дуела, както и всички останали на стадиона. Сигурно затова онази кучка е избрала този момент, за да направи своя ход. Аз бях единственият, който се беше съсредоточил върху Веритас. Всички останали гледаха в друга посока.
Срамът ме опари.
– Да, за пореден път ти дължа живота си, Иън. Ти продължаваш да ме спасяваш, а аз продължавам да те вкарвам в ужасни ситуации. Ето защо трябва да се справя сама. По този начин, ако се проваля, ще извадя от строя само себе си.
– Остави ме веднъж за да ме защитиш, срам ме е. Ако ме оставиш два пъти, ще се срамувам, ако се примиря с това. – Лекият му тон не ме заблуди. Диамантите не бяха толкова твърди, колкото погледът му. – Така че, любима, нека бъда откровен: няма да бъда изместен настрана, когато прецениш, че е опасно, и после прибран, когато отново прецениш, че е безопасно. Това не е партньор. Това е домашен любимец, а аз не съм ничий проклет домашен любимец.
Болка и гняв се надигнаха.
– Аз не те смятам за домашен любимец! А това, че дойдох тук с него, беше негова идея като цена, която трябваше да платя, за да ти гарантирам, че ще се излекуваш, след като едва не умря, за да ме спасиш, отново.
Той ме хвана за раменете.
– Не се ядосвам, че си се пазарила за моето изцеление. Бих се пазарил със самия Луцифер за твоето, ако се стигне дотам. Но не бих те оставил след това. Това е мястото, където се различаваме, и то свършва сега.
– Трябваше да е само за няколко часа…
Той изпусна грубо хъркане.
– Това не се получи по план, нали? Дори и да беше така, или ме уважаваш достатъчно, за да ме накараш да застана на твоя страна, или не, а ако не го направиш, тогава сме приключили.
Думите ме пронизаха с по-голяма разрушителна сила от сребърния нож.
– Как можеш да кажеш това? – Прошепнах. – Всичко, което съм направила, съм го направила, защото те обичам.
– Знам това. – Тонът му омекна, но погледът му не се промени. – Знам също, че си живяла хиляди години сама, така че не си свикнала да имаш партньор. Опитах се да се съобразя и с двете, но има граница. Това е тя. Ако искаш да ме имаш в живота си, няма повече да се справяш сама, когато нещата станат опасни. Не и с това пътуване в подземния свят сега, а не и по-късно.
След това се наведе близо до мен, докато думите му паднаха като най-леката ласка върху току-що намокрените ми бузи.
– Избери нас. Заедно можем да победим всичко, което се изпречи на пътя ни.
Избирам него, помисли си веднага другата ми половина. Ако си прекалено глупава, тогава се махни от пътя ми.
Дъхът ми избухна в разтърсващ смях.
– Ти убеди едната от нас.
Ръката му се плъзна през косата ми, карайки тръпки да танцуват по мен.
– Малко чудно. Тази част от теб не носи излишна вина. Престани да мислиш, че си отговорна за всичко лошо, което ми се е случило, откакто се запознахме. Не си. Аз избирах, всеки път, както избирам и сега. Сега е твой ред.
Това беше невъзможно! Не можех да сложа край на нещата между нас, но как можех да позволя на Иън да отиде в подземния свят с мен? Всякакви неща можеха да се объркат! Ако не успеех да се измъкна, това щеше да е жалко. Ако Иън не успееше да излезе, това щеше да ме унищожи.
Но какво трябваше да направя? Да накарам Фанес да ми покаже баща ми, за да мога да му помахам за сбогом, а след това да го оставя буквално в ямата на отчаянието?
– Щом вие двамата изглеждате толкова обсебени от времето, трябва да спомена, че то ни липсва – каза Фанес, като сгъна крилата си. – Завесата е най-тънка точно преди изгрев, а това е сега. Това ни дава най-голям шанс да се промъкнем, без никой да забележи. Или пък – той ни предложи студена усмивка – винаги можем да отложим спасителната мисия за утре по същото време. Нямам нищо против да почакаме.
Да прекараш цял ден в царството на Фанес? На колко месеца се равнява това в нашия свят? Два? Повече?
– Не става – каза Иън. – Тръгваме сега.
Ние. Той не беше използвал тази дума случайно. Или щяхме да отидем заедно, или щях да отида сама и да остана сама и след това. Това беше изборът, който ми беше оставил.
„Не бъди глупачка!“- Изцепи се другата ми половина. Няма да напуснеш нашия магьосник. Освен това той успешно се ориентира в тъмната пустота на душата на Дагон, когато беше затворен в него, така че колко по-лошо може да бъде в подземния свят?
Валидни точки. И все пак не те бяха това, което ме разколеба. В крайна сметка се свеждаше до същото, което ме бе довело до най-безразсъдните ми решения преди.
Обичах го. Нищо не беше по-силно от това, дори страхът ми.
– Иън – казах с най-стабилния си тон. – Искаш ли да ме придружиш през секцията за самотници в подземния свят?
Зъбите му проблеснаха в мигновена усмивка.
– Мислех, че никога няма да попиташ.
Назад към част 14 Напред към част 16