ЕЛИС
Прехапах устна, докато обмислях думите на Данте, а погледът ми се разфокусира, докато гледах през предното стъкло към земеделската земя пред нас.
Атласът ми звънна в джоба и аз погледнах потвърждението, че Киплингите са стигнали до складовете, без особен интерес. Първата половина от работата ми беше свършена. Трябваше само да закараме микробуса обратно, за да ги вземем, щом бъдат готови, а плащането щеше да ме чака в стаята ми, когато се върна в академията.
– Знам какво е чувството да искаш подобно отмъщение – казах бавно. – Ако имаше някой, когото бих могла да обвиня за смъртта на брат ми, тогава нямаше да се поколебая да го накарам да си плати.
Данте се премести на седалката зад волана, прокара ръка през черната си коса и въздъхна.
– Не мисля обаче, че ти би го направила, Кариня – каза той. – Не мисля, че би направила това, което аз направих. Не вярвам, че ще пролееш невинна кръв.
Умът ми се прехвърли към Лоренцо Оскура, третия братовчед на Данте, когото бях проследила преди да дойде в Академия „Аврора“ и пребих в една тъмна уличка, докато отговорите не започнаха да се изливат от устните му. В известен смисъл той беше умрял от моята ръка. Беше избрал да отнеме живота си, вместо да се обърне към човека, отговорен за смъртта на Гарет, и да ми каже името му. Но той никога нямаше да се самоубие, ако не бях там. Ако не го бях заплашвала. Знаех, че това ме прави виновна по някакъв начин. Но не бях отделила и миг от времето си, за да се чувствам виновна заради този факт. Съжалявах ли за това? Да. Но само защото беше умрял, без да ми даде отговорите, от които се нуждаех.
Прекарах език през зъбите си, като реших да не отговарям на изявлението на Данте. Защото все още имаше вероятност да седя до същия човек, който ми беше отнел всичко. Все още имаше вероятност да се наложи да отнема живота му, за да платя за този на Гарет. Бях чула думите му, че смъртта не го е накарала да се почувства по-добре, дори когато е вярвал, че тези феи са отговорни за смъртта на баща му. Но не в това беше въпросът. За мен нямаше значение дали убийството на човека, отговорен за смъртта на Гарет, ме кара да се чувствам по-добре. Не го правех, за да се опитам да поправя разбитите парчета от сърцето си. Щях да го направя, за да получа справедливост. И проклет да е за последствията. Ако това означаваше, че душата ми щеше да гори безмилостно до края на времето, нека така да бъде. Защото брат ми заслужаваше повече от живота, отколкото му беше дадено. И със сигурност нямаше да допусна да бъде ощетен в смъртта си.
– Казваш, че това е най-лошото в теб – казах бавно, чудейки се дали ще успея да изтръгна от него отговора, от който наистина се нуждаех. – Значи ли това, че оттогава не си убивал никого?
Данте барабани с пръсти по волана.
– Не така. Не хладнокръвно. Не и умишлено.
Сърцето ми заби малко по-бързо при тези думи. Но те не бяха някаква декларация. Той казваше, че донякъде е отговорен за нечия смърт след онези убийства, но как? Кой??
– И така, ако първия път си убил за отмъщение, какво те е подтикнало към това след това? – Попитах.
Данте ме погледна за дълъг миг, след което въздъхна.
– В моето семейство винаги има някаква причина някой да те нарани или ти да нараниш някого. Но най-лошият вид удар, който можеш да нанесеш срещу мен, е предателството. Не мога да позволя измамата и двуличието да останат ненаказани. Не бих могъл да позволя някой да се представя за мой приятел, mio amico, а след това да ми плюе в лицето. Да опозори семейството ми. За такива рани винаги ще има последствия. Звездите биха го поискали, дори ако исках да отвърна поглед.
– Кой те предаде? – Прошепнах.
– Qualcuno di cui ero pazzo di cui fidarmi(Някой, на когото бях луд да се доверя)… Няма да направя същата грешка отново.
– Каква грешка? – Попитах с намръщена физиономия, като за пореден път не ми хареса начинът, по който той използваше родния си език. Обикновено ми се струваше, че ми говори на езика си от страст, а тук сякаш го използваше, за да скрие информация.
– Fidati solo del sangue. Famiglia per sempre.
Приковах го в погледа си, като стесних малко очите си, за да го накарам да преведе нещо.
– Това означава: „Доверявам се само на кръвта. Семейство завинаги.“ Оскурите са моето семейство и никога повече няма да се доверя на някой, който не е един от нас. – Тонът му беше мрачен и непоколебим, а по гръбнака ми преминаха тръпки от увереността в думите му.
Можех да разбера, че няма да предложи повече по темата, така че предположих, че просто ще трябва да се опитам да разбера дали е бил приятел с Гарет, или не, преди да разбера дали брат ми може да го е предал по някакъв начин.
Реших да се откажа от темата и да разчупя напрежението, като се приближих малко до него през седалките.
– Значи не ми вярваш, Данте? – Попитах, като намалих гласа си, докато произнасях името му.
– Ни най-малко, Кариня – отговори той твърдо, а погледът му ме проследи.
Изпуснах дъх, надувайки се, сякаш бях разочарована.
– Искаш ли да ти се доверя? – Попита той бавно.
– Може би – отвърнах аз.
– Тогава може би трябва да ми кажеш повече неща за себе си, които са истински – каза той.
– Като какво? – Попитах.
– Кой е любимият ти цвят?
Извъртях очи.
– Синьо, като това, което е небето в идеален летен ден. Какъв е твоят?
Усмивка се закачи в ъгълчето на устата на Данте.
– Люляково. – Той протегна ръка и за момент завъртя кичур от косата ми между пръстите си, преди да го пусне отново.
Погледнах в тъмните му очи и се усмихнах.
– Вярваш ли ми сега?
– Още по-малко, отколкото преди – отговори той.
– Защо?
– Защото мисля, че ако ти дам доверието си, ще го използваш, за да откраднеш сърцето ми, а щом то стане твое, никога няма да го върнеш.
Въздухът в кабината изведнъж ми се стори много по-гъст, отколкото преди малко, и аз се наведох бавно назад, навлажнявайки устните си с език. Данте проследи движението, но сам не направи никакви движения.
– Искаш ли да играеш една игра с мен, Данте? – Попитах.
– Игра? Каква?
– Хващай – казах просто и му се усмихнах, докато свивах пръсти около дръжката на вратата.
– А какво се опитвам да хвана?
– Мен. – Дръпнах вратата и изскочих навън, като се стрелнах от буса и го заобиколих отзад.
Чу се звукът от отварянето и затварянето на вратата на Данте, който ме последва от него, и аз се усмихнах на себе си, докато притисках гърба си към металните врати зад мен.
– И как само трябва да хвана една вампирка, когато бяга от мен, използвайки дарбите си? – Обади се той, а стъпките му хрущяха по чакъла, докато се отдалечаваше в обратна посока.
Изплъзнах се от пътеката и се промъкнах до един ред сини кристали, които растяха в оризищата там.
Данте крачеше напред целенасочено, а погледът му се стрелкаше напред-назад, докато се опитваше да ме открие в полята, които обграждаха пътя.
Проследих го през сенките, а сетивата ми се изостриха, докато използвах дарбите си.
Равномерното биене на сърцето му ме привличаше като удари на барабан. Зъбите ми се удължиха, докато се приближавах към него, а собственият ми пулс се повиши, докато усещах кипящата топлина на електричеството във въздуха.
Той спря на ръба на пътя и изпусна раздразнено дъх.
Усмихнах се на себе си, докато се плъзгах по-близо, стъпките ми бяха безшумни по мократа почва, а устните ми тръпнеха, докато се подготвях да се хвърля към него.
Останах ниско, използвайки сенките, за да се скрия, докато се готвех да се нахвърля.
Скочих към него с бързата си вампирска скорост, а погледът ми се спря върху гърлото на Данте, докато се хвърлях напред, за да взема наградата си.
В последния момент той се завъртя и със силните си ръце ме притисна към тялото си.
– Добър опит – засмя се той, завъртя ме така, че да не мога да впия кътниците си в него, и ме вдигна на рамо.
– Пусни ме! – Изкрещях, мятайки се срещу хватката му, докато той започна да върви.
Единственият му отговор беше смях и пляскане по дупето, което ме накара да извикам отново, макар че този път не му казвах напълно да спре.
– Лоша вампирка, трябва да се научиш на маниери.
Пръстите на краката ми се свиха при усещането, че отново ме наплясква, а стомахът ми се сви, докато се опитвах да се освободя от хватката му.
Смехът на Данте беше мрачен и изпълнен с тайни, докато той продължаваше да върви, а моето тегло сякаш не му създаваше ни най-малки проблеми.
Светът се завъртя около мен, когато отново се изправих и задникът ми се приземи върху капака на микробуса с тъп удар.
– Какво получавам за победата? – Поиска той, като разтвори бедрата ми с коленете си, за да може да застане между тях.
– Какво ще кажеш да те ухапя нежно? – Предложих, като погледът ми отново проследи гърлото му с надежда.
– Винаги се опитваш да ми покажеш силата си, Бела. Не искаш ли да усетиш какво е да владееш моята? – Предложи той.
Очите ми светнаха от тази идея и кимнах нетърпеливо, като погледнах нагоре към осветеното от луната небе над нас. Гъстите облаци все още доминираха над небето, но сред тях нямаше и следа от дъжд.
Данте се премести по-близо до мен, ръката му се премести, за да докосне бузата ми, а силата му затанцува по точката, където кожата ни се срещаше в безмълвно приношение, бариерите около магията му вече бяха спуснати, докато ме чакаше.
– Мислех, че каза, че не ми вярваш? – Подразних го, като протегнах ръце към бицепсите му, за да увелича максимално допира между плътта ни. Споделянето на силата не беше нещо, което се прави лесно с всеки, беше неестествено да спуснеш стените, които задържат магията ти, за да позволиш на някой друг да нахлуе в нея. Предполагаше се, че това е най-големият знак за доверие или че доказва, че човекът, който го прави, има много високо ниво на контрол над собствената си магия. Но всеки път, когато правех това с Данте, някак си ми се струваше най-естественото нещо на света. Нещо повече, това беше опияняващ прилив, сякаш магиите ни се радваха на компанията си, копнееха за ласката, която усещаха, когато им позволявахме да се смесят.
– Натисни магията си в моята, Карина, и можем да предизвикаме буря заедно – промърмори Данте.
Погледът ми попадна на неговия и аз се втурнах напред, като избутах собствените си бариери много по-лесно, отколкото би трябвало да е възможно с човек, към когото имах подозрения. Приливът от сблъсъка на магиите ни предизвика тръпка по гръбнака ми и изтръгнах стон, когато зениците му се разшириха.
– Мерда Санта – изръмжа Данте, като прие силата ми в себе си и вълна от статична енергия се изви във въздуха около нас.
Кожата ми изтръпна от нея и всеки косъм по тялото ми се изправи на крака.
Данте наклони глава назад към небето, усмивка озари зашеметяващите му черти, докато насочваше вниманието си към призоваването на буря.
Проследих погледа му, а в стомаха ми се надигна възел от енергия, докато облаците се спускаха над главата ми, гонеха се, навиваха се, сливаха се в едно, докато потъмняваха и прогонваха светлината на луната.
Над главата ми се чу гръмотевица и аз усетих как тя се разнесе по всеки сантиметър от тялото ми.
Устните ми се разтвориха, докато гледах как облаците се свиват на тъмно кълбо над нас и как през тях се разлива светкавица, карайки ги да светят със сила отвътре.
Задъхах се, когато електрическият удар премина през плътта ми, гърбът ми се изви, а хватката ми върху ръцете на Данте се затегна.
– Прекалено много? – Попита той, а погледът му се върна към мен, въпреки че не можех да откъсна своя от небето.
– Не – издишах аз. – Искам още.
Той изръмжа дълбоко в задната част на гърлото си, докато отново поглеждаше към небето, а при следващата мълния, която проряза небето на зигзаг, от устните ми излезе истински стон. Електричеството свободно преминаваше през плътта ми, изпълвайки ме със силата си за най-краткия миг, преди отново да избледнее и да ме остави без дъх.
Връзката на Данте с моята магия се затегна и той я дръпна, искайки още от мен. Изпълних го с готовност, като оставих струйката да се превърне в потоп, а в отговор в тялото ми се разнесе вълна от удоволствие.
Напрежението около нас се увеличаваше и Данте се приближи, а ръката, която беше притиснал към капака на камиона, се премести на гърба ми, натискайки подгъва на пуловера ми, за да може да постави дланта си върху плътта ми, увеличавайки потока на моята магия в неговата.
– Готова ли си? – Попита той, гласът му беше тих като най-тъмното изкушение.
– Да – издишах аз, а думата се плъзна от устните ми като мед.
Данте затегна хватката си върху бузата ми, наклони лицето ми обратно към небето и проследи погледа ми, докато гръмотевиците отново се разнесоха.
Огромна вилица от мълнии се разби от небето точно над нас, като светлината ѝ заслепяваше, докато си проправяше път чак до земята.
Тя се заби в почвата на няколко метра вляво от нас и от мен се изтръгна писък, тъй като силата ѝ разлюля земята, а мощта ѝ премина през тялото ми като цунами.
Ноктите ми се впиха в плътта на Данте, а тъмният му смях съпровождаше дъждовните капки, които се стичаха на каскади от облаците.
Сърцето ми най-сетне си спомни как да бие отново и аз също освободих разтърсващ смях, а изтръпналата ми кожа се наслаждаваше на усещането за дебелите дъждовни капки, които ни обсипваха.
– Ебаси, Данте, това беше невероятно.
– Невероятно – съгласи се той, но погледът му беше насочен към мен, а не към бурята, и интензивността в очите му накара топлината да се покачи по бузите ми.
– Трябва да се върнем – издишах аз, а дъждът ни мокреше, въпреки че никой от нас не направи и крачка.
– Трябва.
– Само още малко – добавих, когато гръмотевиците отново се разнесоха над нас, без да се нуждаят от магията на Данте, за да ги подтикнат към действие.
Устните на Данте се свиха в многозначителна усмивка и той наклони глава назад, за да остави дъжда да се стича по него, наслаждавайки се на усещането от бурята, която го измиваше. И докато дъждът се разливаше над нас, лепеше дрехите ни по телата и заглушаваше останалия свят, не можех да не си помисля, че в сърцето на бурята има нещо наистина вълшебно. Особено такава, която се ражда от Дракон. И можех само да се надявам, че тя ще измие и мен.
Назад към част 30 Напред към част 32