Глава 16
Теренът се спускаше надолу и навлизаше все по-дълбоко в частта на подземния свят, където се намираше самотата. Скоро стените около тунела се превърнаха в назъбени скали. Приличаха на смесица от метаморфен и магмен камък, но когато ги докоснах, през тях проблясваха ивици, сякаш нещо биолуминесцентно в скалата ми отговаряше.
Иън погледна към ивиците, преди да ме погледне обратно. След това едва забележимо кимна.
Кимнах в отговор и продължих да прокарвам ръце по скалите на всеки няколко метра, оставяйки блестящи петна зад нас. Наличието на метафизична следа от трохи означаваше, че няма да зависим изцяло от Фанес за местоположението си. Дори и да нямаше подли намерения, хората бяха известни с това, че се губят, дори и да настояват, че знаят къде отиват.
Фанес ги погледна със саркастична извивка на устата.
– Не ми ли вярвате, че ще ни върна безопасно?
– Ами ако си неспосбен? – Отвърнах. – Тук долу може да се случи всичко.
– Това може да стане – каза Фанес с непринуден тон.
Иън го погледна остро, но Фанес не уточни.
Досега не се беше случило нищо опасно, освен че земята се беше разсипала с отломки, което правеше стъпките ни неравни. Колко странно, че най-лошата част от „лошото място“ досега беше рискът да се спънем в рохкави камъни.
– Тук смърди – коментира Иън.
По бръчките на носа на Фанес личеше, че той е съгласен. Аз не забелязах никаква лоша миризма. Всъщност не усещах почти нищо, което беше странно, тъй като обикновеният свят непрекъснато беше залят от различни миризми.
– Не усещам никаква миризма.
Веждите на Иън се вдигнаха. Изглеждаше така, сякаш се канеше да каже нещо, но със следващите ни няколко крачки назъбените стени се отдръпнаха, разкривайки тясна пътека със стръмен пад от двете страни. По дъното на този пад се простираше непрогледен мрак, който ми напомняше за реки в оврази.
– Оттук нататък – каза Фанес. – Внимавай с падането и не позволявай на стенанията да те разсейват.
– Какви стенания? – Попитах.
Сега Иън ме гледаше невярващо.
– Ти не ги чуваш? Звучи така, сякаш всяка осъдена душа на това място крещи с пълно гърло.
Не чувах нищо друго освен ехото от стъпките ни по каменния под, което вече беше интересно, тъй като нямахме истински тела, така че как стъпките ни оказваха достатъчно силно въздействие, за да предизвикат ехо?
– Не чувам никакви стенания – казах аз, като все повече се разочаровах.
– Имаш късмет – промълви Фанес. – Още по-голяма късметлийка си, ако все още не усещаш миризмата. Пръднята на Наксос не беше толкова отровна, а той беше наполовина бик.
Очарователно, но по-важното беше защо не можех да усетя или чуя това, което те можеха? Нямаше смисъл, но досега на това място нямаше много неща, които да го правят. Щеше да се наложи да разчитам на Иън за миризмите и звуците, а той щеше да разчита на мен за това, което не можеше да види.
От друга страна, се надявах, че хората, които издаваха тези ужасни звуци, заслужаваха каквото и да е, но може би не. Единственото престъпление на баща ми беше, че освободи душите, които Дагон беше затворил в себе си, и не смятах, че това е постъпка, достойна за това място, но ето че той беше тук.
– Натам – каза Фанес и с жест посочи лявата страна на новото разклонение в тунела.
– Защо чувам това, а не другите неща? – Зачудих се на глас.
– Не се притеснявай, любима – каза Иън. – Аз ще бъда твоят нос и уши за всичко, което пропускаш.
Това беше толкова близо до това, което си бях помислила преди малко, че се усмихнах.
Иън ми отвърна с усмивка, като леко стисна ръката ми.
– Поне тази част от подземния свят мирише само на разложение; подобрение от миризливия тунел.
Не долових мирис на разложение. Все пак долових слаб мирис на натрий и скала, напомнящ на изоставена солна мина. Беше толкова странно, че усещах тази миризма, а не това, което Иън спомена, и ги чувах, но не и стенанията.
Фанес отиде до далечната страна на тунела, където покрай стената беше закована верига, водеща към тъмен проход.
– Следваме я до края – каза той.
Радвах се на импровизирания парапет, докато се спускахме надолу. След няколко метра останалата част от пода се свлече, докато не стъпихме само на тесен перваз. Отвъд перваза се простираше огромно пространство, толкова тъмно, че дори аз не можех да видя далеч в него.
Спрях, за да вдигна малък камък, след което го хвърлих в тъмнината. Камъкът изтрака, като се отби от стената под перваза, на който стояхме. Напрегнах уши, за да чуя още звуци от удара, но след няколко секунди все още нямаше нищо. След цяла минута Иън ме дръпна за ръката.
– Хайде, любима. Няма смисъл да се занимаваме с това колко дълго е падането, когато няма да паднем.
Продължихме по тесния перваз. Скоро земята стана хлъзгава, което ме накара да държа ръката си на веригата, докато вървях. Не можех да видя откъде идва новата хлъзгавина, а и не чувах звуци на поток или друг източник на вода. Дали слухът ми отново не ме подведе? Или нещо друго?
Така или иначе, може и да не можех да чуя източника на водата, която хлъзгаше тесния ни перваз, но чувах странен, драскащ звук, идващ от тъмнината под перваза ни.
– Спри – казах аз, като останах съвсем неподвижна. Вече не бяхме сами на това място. Освен слуха, можех и да го усетя.
– Нещо се приближава – прошепнах аз.
Вълна от въздух се втурна нагоре, усещайки се като върхове на пръсти, които се блъскат в глезените ми. Погледнах надолу и изтръпнах.
На отвесната стена под мен се крепеше някакво същество. Имаше две ръце и два крака, но хуманоидната прилика свършваше дотук. Беше без очи, а хлъзгавата му бледа кожа приличаше на биолуминесценцията, която имат някои риби в дълбоките води. То отвори уста, разкривайки редици остри зъби, и след това се заизкачва по стената с невероятна скорост.
Инстинктивно се опитах да призова магията като защита, но тя беше като пепел в мен. Точно така, магията не работеше тук. По дяволите! Другите ми вампирски способности също можеха да не действат, а за кой ли път и силите на Дъщерята на смъртта бяха безполезни. Не можех да изпратя това същество в подземния свят: ние вече бяхме тук.
– Всички, дръпнете здраво веригата! – Наредих.
Иън свали веригата обратно, издърпвайки хлабината. Миг по-късно и Фанес го направи. Хванах веригата с две ръце и подпрях краката си на стената. В следващия миг съществото се втурна към мен с бръснарски нокти…
Отблъснах се от стената и го ритнах в главата с двата крака. Инерцията ми за малко да ме прати в тъмнината заедно с него, но хватката ми за веригата и новото ѝ опъване ме върнаха обратно. Приземих се болезнено върху перваза, преди Иън да ме издърпа нагоре.
– По дяволите – промълви той, докато светлината от биолуминесцентната плът на съществото осветяваше падането му. – Какво беше това? Дори не го видях, докато не се озова точно над нас!
– Нямам представа – отвърнах аз.
На повече от двеста метра под мен видях как съществото се приземи в нещо, което на пръв поглед приличаше на вода. После плътта му изсвистя и тялото му се разпадна, преди да се разпадне напълно.
– По дяволите – казах примирено.
– Какво? – В тона на Иън се появи нетърпение.
– Ти не виждаш това?
– Ако можех, щях ли да те попитам за това?
С другата си страна, която течеше през мен, докато не можех да определя къде свършва тя и къде започвам аз, успях да срещна очите му без обичайната си доза паника за безопасността му.
– Под този перваз има езеро със свръхестествена киселина, така че каквото и да правиш, не падай в него.
Вместо да се притесни, Иън се засмя.
– Езеро с киселина? Това е по-скоро успокоение. Бях започнал да се разочаровам от липсата на ужаси в тази част на подземния свят.
– Това е само зоната за самотници – каза Фанес с бърза, мрачна усмивка. – Уверявам те, че секцията за активни наказания е достатъчно ужасяваща.
Добри богове! Нима той прекарваше цялото си време в шпиониране тук? Както се казва в съвременната поговорка, Фанес очевидно имаше нужда да си легне.
– Добре е да се знае – каза Иън с мек тон. – А сега да я измъкнем оттук, преди да ни забележат други твари.
Фанес продължи да води по тесния перваз, който завиваше в ъгъла отпред. Или виждаше толкова добре, колкото и аз, или познаваше добре този маршрут от непрестанното си шпиониране.
– Баща и е натам – каза Фанес.
Държах едната си ръка на веригата, докато вървях, без да искам да рискувам да бъда хванат от друго нападащо същество. Докато вървях, напрегнах сетивата си, за да открия, дали отдолу идва друга атака.
Засега нямаше нищо. Само стъпките ни и тихото стържене на крилата на Фанес по стената, тъй като первазът беше тесен. След като стигнахме от другата страна на острия завой, Фанес спря. Проследих погледа му към другата страна на пещерата.
Разпознах нишата от предишното видение на шпионската камера на Фанес. Тя все още беше изсечена в скалната стена, сякаш някой гигант беше замахнал с брадва и беше разсякъл малкото пространство, преди да се отегчи и да изостави проекта. Но фигурата, прикована в късия корниз, който съставляваше целия му затвор, не беше баща ми. Той също така не беше сам. Някой с крила беше зад него.
– Кой е…?
Фанес изведнъж скочи, преди да се блъсне в тесния корниз със зашеметяваща сила. Первазът се сгромоляса под удара, изпращайки тримата ни в тъмнината.