ГЕЙБРИЪЛ
Тръгнах към Желязната гора малко преди залез слънце, като исках да постъпя добре с Елис. Знаех, че тя не ми вярва, а и аз не ѝ бях дал никаква причина да го направи. Но ако и кажа какво съм направил с Гарет…
Гърлото ми се стегна и тъмна мъгла обгърна съзнанието ми.
Защо го направих? Защо не можах да се контролирам тази нощ?
Отърсих се от хватката на този спомен, опитвайки се да се освободя от яката на врата си, която ме обвързваше с него завинаги. Ако знаех, че е в беда, ако знаех защо иска парите…
Щях ли да му ги дам? Ако нещата бяха различни, ако той беше честен. Ако не ме беше изнудвал?
Въпросите се въртяха в главата ми, но нямах отговори. Искаше ми се да мисля, че щях да му помогна, особено сега, когато познавах Елис. Но не знаех със сигурност.
Поех си треперещ дъх, стиснал челюстта си. Щях да помогна… нали?
Проблемът беше, че всичко, което знаех за природата си, се въртеше около онази нощ. Не мислех, че мога да направя това на някого, но го направих. Така че как можех наистина да знам как щях да постъпя, ако нещата бяха различни? Ако знаех през какво преминава той.
Може би щях да бъда егоистичен козел. Може би щях да откажа да му помогна така или иначе.
Не мога да поправя това, но мога да се опитам да разбера кой е нападнал Елис в нощта на партито. Мога да ѝ помогна в разследването, доколкото мога. Но се страхувам, че всички следи ще я отведат право при мен.
Гората беше тъмна, но меките оттенъци на здрача се спускаха между клоните и осветяваха пътеката достатъчно, за да се вижда. Насочих се по-надълбоко между дърветата, където тишината беше гъста и дори птиците не пееха.
В крайна сметка се натъкнах на колибата, в която беше отвлечена Елис. Там, където се беше събрала Черната карта и където бях видял тялото на момчето, което се беше самоубило. Каквато и магия да се беше случила тук, тя беше тъмна, усещах как остатъците от нея изтръпват по кожата ми и изострят сетивата ми.
Придвижих се по дървените стъпала на верандата, насочих се към вратата и завъртях дръжката. Тя се отвори навътре със силно скърцане, което предизвика трепет в тялото ми.
Ароматът на смърт и кръв се смеси с въздуха, когато се вмъкнах вътре. Там нямаше нищо друго освен дълга маса и протрити от молци завеси на прозорците. Тишината ме притискаше и усещах как Прозрението дърпа съзнанието ми, опитвайки се да ме насочи нанякъде. За първи път почти го контролирах и с нетърпение се впуснах във видението, което ме очакваше. Мистик беше прав, когато най-много се нуждаех от Зрението, то беше по-лесно да бъде овладяно. Желанието ми да помогна на Елис беше толкова силно, че успя да надвие мощната магия, която държеше силите ми под контрол. Чудех се дали това не се дължи на факта, че тя беше моята Елисейска половинка.
В сърцето на колибата стоеше фигура с качулка, а лицето ѝ беше забулено в сянка. Докато се опитвах да си направя мислени бележки за ръста и телосложението и, формата и сякаш се променяше. Беше по-ниска, по-широка, после отново по-висока. Примигнах срещу странната магия и осъзнах, че виновникът е скрит под мощно заклинание за прикриване.
Един по един членовете на Черната карта преминаха покрай мен, приближиха се до фигурата и коленичиха пред нея.
Гласът, който идваше от вътрешността на тази дълбока качулка, беше ту женски, ту мъжки. Беше глас на приятел, роднина, непознат и аз го проклинах, че се крие толкова добре. Но едно нещо знаех, че се скрие под мощна магия. А в това училище нямаше толкова много феи, способни на това.
– Забравете тази нощ. Забравете лицата, които сте видели. Забравете делата, които сте извършили. Забравете момчето, което умря, и силата, която получих от него. – Гласът предизвика трус в дъските на пода със силата си. Това парче лайно използваше Тъмна принуда. Забранена магия, която принуждаваше онези, които я чуваха, да изпълняват заповедите му без въпроси. Беше невероятно мощна и изискваше желязна воля, за да се постигне, но не се съмнявах, че именно на това бях свидетел. Фигурата повтаряше думите, докато членовете на Черната карта се нареждаха на опашка към него, след което се изнесе навън от колибата, когато приключи.
Отдалечих се, като излязох навън, за да потърся следи от тялото, но такива нямаше. Другото момиче, което беше доведено тук, за да умре заедно с Елис и момчето, се беше наредило на опашката, придържано здраво от членовете на Черната карта. Така че този ритуал изискваше само една жертва… доброволна. Килблейз можеше да опетни съзнанието и да се храни с най-мрачните ти мисли. Ако момчето, което беше умряло, беше в депресия или някога беше обмисляло да отнеме живота си, наркотикът щеше да се закачи за тези емоции и да ги увеличи четирикратно, принуждавайки го да го направи.
Слязох от верандата и видението избледня, светът около мен леко просветна, докато залезът се процеждаше през сенките.
Не бях разбрал много, освен че Черната карта беше безполезна. Тъмната принуда не можеше да бъде отменена, така че изглеждаше, че помощниците на убиеца не са полезни за информация. Единствената магия, за която бях чувал, че разчупва подобна обвързаност, беше огънят на Феникс. А Орденът на феникса беше изчезнал от хиляда години, така че нямаше никакъв шанс да го използвам.
Свалих ризата си и я напъхах в задната част на дънките си, преди да пусна крилата си и да се изстрелям в небето. Пробих се през клоните и излязох на светло над дърветата, а хладният вятър ме връхлетя, докато летях обратно към общежитията на „Вега“.
Когато се приземих на върха на кулата, написах на Елис всичко, което бях научил. Когато приключих, се преместих да се покатеря на ръба на сградата, наблюдавайки как слънцето потъва под хоризонта и обагря небето в хиляди пастелни тонове на красотата.
Съмнявах се дали изобщо ще отговори. Не ѝ бях дал повече следи. Ако не друго, само бях усложнил нещата за нея, знаейки, че Черната карта няма какво да предложи.
Атласът ми изпиука и аз изненадано го погледнах на стената до мен.
Елис:
Къде си?
Мислех да не отговарям, но в гърдите ми се появи болка и в черепа ми се запечата видението на Елис в ръцете ми. Разпаднах се, докато го попивах. Беше се свила в скута ми, пръстите ѝ се движеха по челюстта ми, а очите ѝ бяха обсипани със сребро. Наведох се, за да я целуна, а тя ми отвърна със стон на удоволствие.
Примигнах, за да се освободя от фантазията, и изръмжах под носа си. Ръката ми беше върху атласа и набираше съобщение до нея, още преди да съм решил да го направя.
Гейбриъл:
Покривът.
Само след едно мигване тя беше до мен в размазано движение, а косата ѝ беше отметната назад от скоростта, с която се движеше. Тя падна до мен, провеси крака над перваза и прехапа устна, сякаш това я изнервяше.
– Ще те хвана, ако паднеш – казах тихо.
– Знам – каза тя, а пръстите ѝ се свиха около ръба на тухлите. – Но аз няма да падна.
– Дори ангелите падат – отбелязах аз, цитирайки татуировката ѝ.
– Тогава за щастие не съм ангел – каза тя сковано.
Седяхме в мълчание, докато нуждата да я докосна изгаряше в мен. Но не заслужавах това след онова, което бях сторил на брат ѝ. Това ме изяждаше жив. Никой във Вселената не можеше да го промени, дори звездите.
Все пак имаше нещо, което можех да ѝ предложа. Не беше много и тя може би нямаше да иска да го чуе. Но си струваше да опитам.
– Не познавах Гарет толкова добре, но… той беше щастлив тук. Това беше очевидно.
Елис си пое дъх, а хватката ѝ върху стената се затегна, докато кокалчетата ѝ побеляха.
– Той имаше приятели – казах аз. – И приятелка.
– Приятелка? – Изпъшка тя и се обърна към мен с широко отворени очи. – Коя?
– Мислех, че знаеш – казах изненадано. – Между тях не се получи, но не съм сигурен защо. Аз съм свидетел на много неща в училището, забелязвам ги.
Елис ме хвана за ръката.
– Коя е Гейбриъл? – Помоли тя, а нуждата от това знание пламтеше в очите ѝ.
– Синди Лу – казах тихо, знаейки, че не са съвсем близки.
Не бях сигурен как ще реагира на това, но не очаквах да изкрещи. Тя отметна главата си назад и шибано крещеше към небето, сякаш то падаше върху главата ѝ.
Хванах я, като притиснах с ръка устата ѝ и я придърпах към гърдите си в тревога.
– Не тя – каза тя през зъби, когато отпуснах ръката си. – Защо му е тя?
Погалих я по косата, опрях брадичка на главата ѝ и попих усещането, че е толкова близо, докато се опитвах да я успокоя.
– Не знам, Елис – казах нежно. – Може би трябва да я попиташ.
– О, ще го направя. Ще и изтръгна сърцето, ако е разбила това на брат ми.
Вдигнах вежди, навеждайки се назад, за да погледна лицето ѝ, докато сърцето ми биеше по-силно.
– Наистина ще убиеш този, който го е наранил, нали?
– Да – изръмжа тя, а свирепостта в очите ѝ направи дупка в гърдите ми. – Дори и да ме убие. Така или иначе нищо не ми е останало.
– Не казвай това – изръмжах, ужасен, че тя е готова да погази живота си заради това.
Хрумна ми ужасната мисъл, че един ден тя може да обърне тази ярост срещу мен. И кой ще съм аз, за да я спра? Заслужавах това, което ме очакваше. Със сигурност не заслужавах да седя там с нея, притисната до гърдите ми. И може би тя знаеше това, защото се отдръпна, обърна се и стана обратно на покрива. Започна да се разхожда, а аз се извърнах с лице към нея, докато мислите и се въртяха в очите.
– Кажи ми какво мислиш, може би ще мога да ти помогна – предложих аз.
Тя избухна в смях.
– Ти си един от основните ми заподозрени, Гейбриъл – каза тя. – Мислиш ли, че съм забравила, че все още ме лъжеш?
– Не съм убил Гарет – изръмжах мощно и тя се обърна към мен, а очите ѝ трептяха от надежда.
– Закълни се в това – изсъска тя.
– Кълна се – казах през стиснати зъби, знаейки, че тя има нужда от това. – На всичко, което съм, на всяка звезда в небесата, на всяка частица мастило в кожата ми и на всеки грам магия във вените ми. Аз не съм убил Гарет Темпа.
Тя стоеше така безкрайно дълго, раменете ѝ се повдигаха и спускаха с всеки дъх, който поемаше. След това се хвърли напред, уви се около мен и се разпадна в ръцете ми. Сълзи се търкулнаха по гърдите ми и аз се задъхах, като я притиснах по-силно. Доколкото знаех, тя не показваше слабост на никого освен на мен и сега ми позволяваше да я видя за пореден път. Позволяваше ми да вляза достатъчно, за да рухне точно пред мен.
– Никой не знае, освен теб. Ти си единственият човек, с когото мога да разговарям както трябва, а аз бях толкова сама. Все още не знам дали ти вярвам, но искам да го направя, Гейбриъл. Наистина искам.
Погалих бузата ѝ и тя ме погледна през сълзящите си очи. Стоях тихо, избърсвайки сълзите от бузите ѝ, докато сърцето ми се разпадаше заради нея.
Тя се отдръпна и се обърна, за да се скрие от мен. – Не искам да ме виждаш в този вид.
– Защо? – Изръмжах, заобикаляйки я, за да и препреча пътя.
Тя ме погледна през мокрите си мигли, а бузите ѝ бяха омазани с две хоризонтални черни линии спирала, където бях избърсал сълзите ѝ. Бях я нарисувал като воин и тя трябваше да знае, че е точно такава, до мозъка на костите си.
– Сълзите не те правят слаба, ангелче мое – казах аз и още сълзи паднаха, когато я нарекох с това име, сякаш то означаваше нещо за нея. – Смело е да плачеш за това, което си загубила. Означава, че го чувстваш, означава, че е означавало нещо, и означава, че не се плашиш от тези емоции дори когато те болят най-много.
Елис се протегна, плъзна ръка около врата ми и се надигна на пръсти, допирайки солените си устни до моите.
– Вече не знам коя съм.
– Аз знам коя си – издишах, ръцете ми се свиха около талията ѝ, докато я привличах към себе си.
Тя ме целуна отново и аз изстенах, отдавайки се на най-тъмните изкушения в мен. Притиснах лицето ѝ между ръцете си, а езикът ми срещна нейния с гладни движения. Ожесточена нужда изгаряше волята ми и ме молеше да я взема. Забравих причините, поради които не биваше да го правя. Нямаше нищо друго освен нас и мъглата от блаженство, която галеше душата ми.
Тя изстена срещу устните ми и се вкопчи в мен, сякаш светът щеше да се срути, ако не го направи. Страхувах се колко малко контрол имах точно в този момент, когато се поддадох на желанията на партньорската връзка. Чувствах се така, сякаш звездите бяха нанизали въже около ръцете ми и ме движеха като марионетка. Но беше толкова хубаво да се поддам на техния зов поне веднъж. Ебати божественото.
– Кажи ми – помоли тя, докато ме целуваше отново.
– Ти си Елис Калисто – издишах аз. – Ангел на отмъщението.
Тя се отдръпна и ми липсваше контактът с кожата ѝ. Тя беше слънцето, а аз – луната, двамата вечно циклично преминавахме през нощта и деня, докато се опитвахме да избягаме един от друг, но и вечно преследвахме другия.
– Прав си – прошепна тя и си пое дълбоко дъх. – И аз не мога да забравя това отново. Трябва да си тръгна. – Тя се изстреля от мен и аз я извиках, докато тя изчезваше по пожарната стълба.
Слънцето потъна в момента, в който тя изчезна, и не бях сигурен дали хоризонтът е засенчил цялата светлина на света, или Елис я е взела със себе си.
Назад към част 31 Напред към част 33