Глава 18
Позволих си за миг да усетя цялата ярост, разочарование и нужда от отмъщение, които кипяха в мен. След това ги потиснах. Не можех да си отмъстя, докато не се измъкнем оттук, а това не можеше да стане, докато не измислим план. Добрите планове изискват мисъл, а не бушуващи емоции.
– Иън? – Извиках, когато се почувствах по-спокойна. – Къде си?
– Тук – чух го да казва с напрегнат тон над мен.
Последвах звука. След миг го зърнах. По височина той беше на половината път между киселинното езеро и перваза, който Фанес беше разрушил, но много по-наляво от мястото, където се бях приземила. Фанес сигурно ме е отнесъл за малко, преди да ме хвърли надолу. Тялото на Иън също беше странно наклонено към стената, ръцете му висяха почти свободно, а главата му беше наклонена изцяло назад.
Как можеше да се държи за каквото и да е, за да спре падането си по този начин? Освен ако не беше намерил двойна опора… не. Краката му висяха свободно. Тогава какво, по дяволите, го държеше нагоре?
Наклоних глава, за да го погледна по-добре… и изтръпнах. – Забил си зъбите си в стената, за да спреш падането си?
Изглеждаше сякаш бузата му се изкриви в усмивка.
– Чувствах се като да правя свирка на планина, но се справих.
Все още непокътнатото му чувство за хумор беше почти толкова забележително, колкото и това, че висеше там само с помощта на кътниците си. Не можех да си представя мъчителното усилие, което му беше нужно, за да разбие лицето си в скалната стена достатъчно силно, за да могат кътниците му да го закрепят, да не говорим за извратеното въображение, което му беше нужно, за да си помисли да направи това.
Но той го направи. Наистина е трудно да се убие.
И все пак Фанес беше прав. Иън не можеше да виси там вечно, нито пък аз можех да държа тази вихреща се стена от течна киселина настрана за неопределено дълго време.
– Трябва да се измъкнем оттук – казах аз, оглеждайки се за нещо, което бих могла да използвам като инструменти за катерене.
В малкото пространство нямаше нищо друго освен плоска, твърда скала. Зъбите ми се стиснаха. Трябваше да намеря нещо по-полезно.
Започнах да вървя, като насочвах силата си към течната киселина, която се въртеше около мен. Отначало тя не помръдна и раздразнението се сля с нарастващото ми чувство на отчаяние.
Малка помощ, моля? Помислих си за другата си половина.
Престани да се бориш с мен и силата ще е налице – беше нейният остър отговор.
Аз не се опитвах да се боря с нея. Повишените ми емоции я бяха отблъснали – страничен ефект от процеса на сливане, който все още не разбирах напълно. Мислех, че разбиването на вътрешната клетка, в която дълго време я бях приютила, ще направи всичко, ами, смесването между нас, но не беше така. В някои отношения връзката ми с другата ми природа беше по-сложна от всякога.
Трябва да работим заедно или ще умрем заедно, както и нашият магьосник – казах аз, използвайки прякора, който тя беше избрала за Иън.
Това няма да се случи – помисли си тя, изпращайки вълна, за да повали едно от безоките същества, пълзящи по стената към Иън. То падна обратно в останалото езеро и се разпадна.
Жалко, помисли си. Можехме да използваме ноктите му.
Усетих как тя сви рамене. Все още можем.
– Можем, ли? – Казах на глас. Бях виждала няколко от тези същества тук долу, прилепени към стената като прилепи към стените на пещера. Всичко, което трябваше да направя, беше да се приближа до мястото, където се намираха, и някой от пълзящите щеше да дойде при мен.
– С кого говориш? – попита Иън.
– Със себе си – отвърнах аз и добавих: – И с двете с нотка черен хумор.
Стената заглуши смеха му, но той беше налице. Той никога не се беше страхувал от другата ми половина, дори когато аз се страхувах от това, което тя можеше да направи.
„Това, което можем да направим“ – поправи ме тя.
Да, ние. Или двете ми страни. Или… Отказах се.
– Почакай – казах на Иън. – Отивам да взема екипировка за катерене.
Практически можех да усетя как той чупи кокалчетата на пръстите си в очакване.
Стъпка назад. Това няма да отнеме и миг.
Отне половин час. Или поне така ми се струваше, макар че в отвъдния свят времето се разтягаше по различен начин, така че кой знае колко време е отнело всъщност? Първо, трябваше да преместя сухото пространство, което моята сила беше направила, до стената, на която беше Иън. След това подмамих двама от пълзящите да се приближат достатъчно, за да ме нападнат. Щом го направиха, ги разрязах на две с киселинна вълна, сграбчих телата им и задържах всичко, освен ръцете им, във вихрещата се стена от киселина около мен.
Сега вече имах екипировката си за катерене под формата на четири ръце с остри като бръснач нокти. Вързах две в джоба, който направих от роклята си, а след това използвах другите две като алпинистки брадви, за да изкача стръмната стена и да стигна до Иън. Предсмъртно острите нокти на създанията се плъзгаха в скалата, сякаш беше масло. Нищо чудно, че съществата бяха толкова бързи, когато нападаха.
Иън ме целуна силно, когато най-накрая успя да освободи кътниците си от стената. След това използва чифта си отрязани ръце, за да се изкачи по стената заедно с мен.
– Фанес не е съборил целия корниз – казах аз и примижах с облекчение, когато забелязах непокътнатата част по-напред. – Мога да видя къде се подхваща отново.
– Добре. Нямам търпение да видя лицето му, когато го настигнем. Тогава ще му я откъсна и ще го нахраня с нея.
– Ако ни останат тела, с които да направим всичко това – промълвих аз.
– Ще го направим.
Увереността на Иън ме накара да спра да се катеря, за да го погледна.
– Какво мислиш, че е правил брат ти през цялото време? – Засмя се кратко Иън.
– Бях малко прекалено заета, за да се чудя – казах аз, а стресът ме караше да настръхвам.
– Да, ама Фанес ще бъде много разочарован да открие, че приятелите му няма да могат да носят телата ни, както той е възнамерявал. Сигурно затова Фанес не се възпротиви да сляза тук с теб. Но последното нещо, което направих, преди да премина през завесата, беше да изпратя съобщение на Ашаел, за да дойде да вземе телата ни. Не вярваш, че ще ги оставя там, когато всеки може да ги намери и да направи каквото си поиска.
Спомних си как Иън се обърна с гръб, преди да се присъедини към мен в подземния свят, как мускулите му се напрегнаха, докато правеше нещо, което нито Фанес, нито аз можехме да видим. „Съобщението“ му до Ашаел сигурно е било изпратено чрез тактилно заклинание. Добре, че Иън го беше изпратил, преди да преминем в подземния свят, иначе нямаше да проработи.
А това, че той го направи, говореше много.
– Подозираше, че Фанес ще ни преметне двойно, нали?
Не се доверявах на Фанес, но бях толкова отчаяна да спася баща си – и толкова уверена, че Фанес не може да ме надмине с моите способности за изтръгване на души – че не бях толкова предпазлива, колкото обикновено. Каква беше поговорката? Винаги гордост преди падение? Бях го доказала, озовавайки се на дъното на подземна яма заради прекалената си самоувереност.
– Да. – Тонът на Иън се превърна в лед. – Макар че си мислех, че имаме предимство тук долу с твоя род, така че Фанес ме изненада, като използва чертите на неземния свят срещу теб, когато си мислех, че те ще работят в наша полза. Но, да, знаех, че си в опасност още щом избяга с него. Усетих го по-силно, отколкото съм усещал всяко от предишните си предчувствия. Ето защо направих това, което трябваше да направя, за да стигна дотук. Знаех, че иначе ще умреш.
Какво беше направил, за да стигне дотук? Преди да успея да попитам, изражението на Иън се проясни.
– А, сега виждам перваза. Нека не се бавим повече. Нашите ноктести, зъбати приятели се върнаха, а ние сме твърде далеч нагоре, за да можеш отново да ги отблъснеш с киселинна вълна.
Той беше прав. Чувах ги да се спускат по стената на пещерата, макар и вече по-бавно. Може би знаеха, че сме убили няколко техни събратя, и в резултат на това бяха по-внимателни.
Двамата с Иън бързо си проправихме път по останките от перваза. След като стигнахме дотам, аз държах едната си ръка на веригата, облицована по стената, а другата държеше ноктестото ми оръжие. Иън направи същото и трябваше да използваме тези оръжия четири пъти, преди да стигнем до тунела. След като бяхме там, странните същества се отказаха от преследването.
Беше лесно да определим кое разклонение на тунела да изберем. Фанес не си беше направил труда да се отърве от биолуминесцентните ивици в скалата, които маркираха пътя ни обратно. В този случай арогантността му беше благословия. Когато го видя отново, ще му благодаря за това… преди да му откъсна крилата.
Иън вече беше обявил, че иска да разкъса лицето на Фанес, така че щях да оставя това на него. Кой е казал, че не мога да бъда отстъпчива, когато ситуацията го изисква?
Тръгнахме по тунела, а слабо светещите синьо-зелени ивици ни водеха. Когато те свършиха и навлязохме в тясната ивица между „плачещите води“, както ги нарече Иън, забавихме ход, но само леко. След като ги отминахме, стъпките ни отново се ускориха.
Още един тунел и щяхме да сме отново на входа на света на Фанес.
Спрях и дръпнах Иън назад толкова силно, че краката му се подхлъзнаха. Той се съвзе, без да падне, и успя да ме метне зад себе си с възхитителна, макар и досадна, проява на грация.
– Какво става?
Отблъснах го, докато не бях откъм гърба му, а не откъм страната му.
– Ти не ги виждаш?
Главата му се завъртя, докато чупеше ръцете на двете отрязани същества, докато ноктите им се протегнаха навън като разтворени ножове.
– Какво виждаш? – Попита той напрегнато.
Това не можеше да е случай на намалено зрение. Скорпионите бяха точно пред нас, големи като добре нахранени лъвове и два пъти по-зли, от начина, по който жилата им продължаваха да се забиват в земята, сякаш казваха: „Ела по-близо, предизвиквам те.“
Обикновеният скорпион не беше опасен за вампира. Но група огромни неземни скорпиони? Не исках да разбера какво би ни направило ужилването от някой от тях.
– Какво виждаш? – Повтори Иън.
– Половин дузина скорпиони, по-големи от мен – казах аз.
Той се засмя.
– Това място най-накрая става интересно.
Фанес сигурно беше прелетял точно над тях, ако ги беше срещнал. Проклет да е той и полезните му крила. Опитах се да полетя, надявайки се, че може да се получи сега, когато бяхме по-близо до изхода, но не, нищо не се случи.
След това се опитах да опипам за нещо, което бих могла да изтръгна от скорпионите, тъй като контролът ми над течностите все още работеше на това място. Но каквото и да се намираше под тези лъскави кехлибарени черупки, то не беше течно, така че и там останах без резултат.
– Нямам нищо – казах разочаровано.
– Не се притеснявай. – Иън звучеше толкова спокойно, че му завиждах. – Ще ги третираме като всеки скорпион и ще им отрежем жилата.
– Дори не можеш да ги видиш – отбелязах аз.
– Ти ще бъдеш моите очи.
Пълна увереност изпълваше тона му, а новото напрежение, което преминаваше през тялото му, беше мускулите му, които се стягаха от очакване. Той се наслаждаваше на предстоящата битка.
– Нима си неспособен да се страхуваш? – Попитах с възхитително раздразнение.
– Не. – Сега тонът му беше отсечен. – Когато изчезна с Фанес и всяко пророческо чувство ми крещеше, че ще умреш, ако не те намеря, бях ужасен.
Един от скорпионите се нахвърли, прекъсвайки всеки отговор, който можех да направя. Време беше да спра да го гледам.
– Назад два метра, наляво един! – Изкрещях.
Иън изпълни инструкциите ми със светкавична бързина. Ужилването на скорпиона пропусна и двама ни. След това Иън ме гледаше как се взирам в съществото, очаквайки следващия ход на скорпиона.
– Три метра напред, един вдясно? – Иън прошепна, следвайки погледа ми.
Кимнах, без да отклонявам поглед.
– Стингърът нагоре или надолу?
– Сега надолу, но…
Иън изскочи напред. Опитах се да го изтръгна обратно, но той беше твърде бърз. Той скочи към скорпиона. Той вдигна жилото си, но беше твърде бавен. Иън се приземи върху гърба му и се завъртя, за да хване основата на жилото, като го изтласка напред.
– Удари!
Замахнах с оръжието си на пещерен пълзач. Острите нокти прорязаха целия път и отрязаното жило падна на земята. Мигновеният писък на скорпиона сякаш прониза мозъка ми. Останалите го възприеха като боен вик.
Иън слезе от пищящия скорпион. След това го хвана и го обърна настрани, като използва тялото на съществото като импровизиран щит срещу останалите.
Умен, креативен и…
– Ти луд ли си?
Той ми хвърли усмивка през рамо.
– От деня, в който се запознахме. А сега по-малко говорене и повече рязане на жила!
Направих го, като му изкрещях инструкции да вдига или сваля скорпиона, който държеше, в зависимост от настъплението на новите атаки с жила. Ако не беше тясното място на тунела, нямаше да имаме никакъв шанс, но скорпионите не можеха да се промъкнат зад нас, за да ни нападнат от двете страни, и не можеха да преминат през пищящата маса на другаря си, за да ни прегазят отпред.
Бях отсякла още три жила, преди да усетя прилив на въздух в гърба си. Нещо идваше. Бързо. Ето какво ми се случи за това, че се успокоих, че скорпионите не могат да ни нападнат отзад! Сега идваше нещо друго.
Завъртях се… и замръзнах.
– Какво? – Поиска Иън, вдигайки тялото на скорпиона, сякаш се канеше да го хвърли към последния с жило.
Не беше нужно да се притеснява. Нямаше опасност. Вероятно.
Чух няколко звука от трясък и погледнах назад. Всички скорпиони се бяха сгромолясали. Дори този, който беше в ръцете на Иън, се размърда. За секунда си помислих, че всички са умрели спонтанно, а после главите им се вдигнаха, въпреки че многокраките им тела останаха по гръб на земята.
Не бяха мъртви. Не, те се покланяха на високата фигура, която се плъзгаше към нас по стигианската река, която не беше съществувала преди малко.
Иън изсвири.
– Вижте кой все пак е тук долу.
Преглътнах, опитвайки се да овладея безбройните емоции, които се надигнаха в мен.
– Здравей, татко.
Назад към част 18 Напред към част 20