Глава 20
Най-накрая отново можех да летя. Разбира се, бях безплътен дух, но хей – прогрес, не съвършенство, нали?
Иън ме хвана за ръка и ме поведе през купчините камъни, които веднага превърнаха зрението ми в различни нюанси на сивото.
– Знаеш ли изобщо къде отиваш? – Попитах го.
– Разбира се. Ако се концентрираш, можеш да усетиш къде е тялото ти. Научих се на това, след като Дагон изяде душата ми и трябваше да направя тунел от него и да намеря пътя обратно към него. Помага да мислиш за това как се чувства тялото ти. Знаеш ли: тежестта на крайниците ти, усещането на кожата ти, косата, която се плъзга през пръстите ти…
Направих го и усетих вътрешно пиукане, сякаш се беше задействал локатор, който не знаех, че притежавам. Концентрирах се върху него. Скоро прелетях покрай отломките и се изкачих по скритото стълбище към главното ниво на храма на Фанес… който изглеждаше много по-различно от последния път, когато го бях видяла.
Богато украсеният интериор и целият този великолепен, опалов мрамор бяха изчезнали, заменени от празни стаи и обикновен бял камък. Освен това беше много по-малък, а наоколо бяха разпръснати само няколко души, облечени в износени дрехи, които нямаха нищо общо с пищното облекло, което бях видяла да носят всички преди.
Всичко, което бях видяла, откакто пристигнах тук, беше илюзия. Или поне по-голямата част от него. Да, имаше хора, да, имаше храм, но дотук свършваха приликите. Цялата грандиозност на останалото беше мираж на онова, което Фанес смяташе, че заслужава, а не на онова, което всъщност имаше.
Глупак, помисли си другата ми половина. Ако беше работил повече върху подобряването на условията си, вместо да ги прикрива, можеше да има начин на живот, който да прилича много на илюзията му.
Тя беше права. Това означаваше, че Фанес има мързелива страна. Не беше точно тази слабост, на която се надявах, но щях да я запомня.
Не ми отне много време да премина през целия храм на Фанес. Щом излязох навън, видях стадион с размерите на гимназия вместо двойника на Колизеума отпреди, ограден от обрасли храсти вместо величествени, поддържани живи плетове. Но не върху това се съсредоточих. Това вътрешно боцкане се засили и ме поведе под стадиона към единствената врата в края на коридора.
Двамата с Иън минахме през нея, влизайки в нещо, което изглеждаше като леговището на Наксос, от всички неща. Минотавърът лежеше до счупено легло, което може би някога е било красиво, но сега представляваше купчина смачкано дърво и разкъсана коприна, а всяка друга мебел беше или счупена, или преобърната.
Най-важното е, че телата ни бяха от другата страна на стаята, а Ашаел стоеше между тях и Минотавъра.
– … казах ти, че ако скоро не върне сестра ми, ще те оставя да го изядеш – казваше Ашаел, докато Наксос хъркаше и тропаше по пода.
Иън извърна очи, преди да се гмурне в тялото му, което сега беше облечено в същата обикновена дреха, каквато носеше Ашаел.
Тялото ми също беше облечено в нови, изправни панталони и подобна на туника горна част. Избрах по-грациозно влизане отново в него, като се настаних върху тялото си, сякаш се готвех да се просна на удобно легло. След това се спуснах в него. В продължение на няколко смущаващи мига не можех да помръдна и единственото, което виждах, беше мрак. След това внезапно почувствах тежест и светлината експлодира в зрението ми.
– … тя ли е? – Чух Ашаел да изисква и се обърнах, за да го видя как хваща Иън за раменете.
– Точно там – отговори Иън. – И много ти благодаря, че каза на Наксос, че може да ме изяде.
Ашаел ме сграбчи и ме вдигна в прегръдка, която се превърна във въртене. Първоначално бях по-изненадана, че той може да го направи, отколкото от решението му да го направи. Всеки друг път, когато се връщах към живота, първо бях купчина пепел. Това беше единственият път, в който се връщах в напълно непокътнато тяло, без да се налага да го сглобявам отново.
– Толкова се притеснявах! – Каза Ашаел. – Минаха повече от четири дни, откакто Фанес и другите двама се върнаха.
– Те още ли са тук? – Попита веднага Иън.
– Не, всички те си тръгнаха веднага, като се спряха само за да каже Фанес на хората си да ме убият на място – отговори Ашаел.
Веждите на Иън се вдигнаха.
– И ти избра да се криеш тук?
– Това е най-безопасното място – каза Ашаел с уклончив тон. – В момента никой не иска да е около Наксос. Никога досега не е бил побеждаван в битка и го приема тежко, въпреки че му казах, че ти имаш несправедливо предимство и не е по негова вина, не, не е, не е – довърши Ашаел напевно към минотавъра, който се приближи настрани и заскимтя, сякаш искаше още утеха.
Поклатих глава. Още няколко дни и Ашаел вероятно щеше да направи от Наксос верен домашен любимец. Освен това и начинът, по който онези страховити скорпиони очевидно бяха обикнали баща ми, семейството ми умееше да борави със смъртоносни същества. Иска ми се само да го бях наследила, но тази способност сякаш ме беше подминала…
– О, по дяволите, къде са белезниците? – Казах, пляскайки по новите си дрехи, за да видя дали по някакъв начин не са се заплели в тях.
Иън се приближи и ме дръпна за ръкава.
– Спри. Виж.
Нови следи по предмишницата ми привлякоха вниманието ми. Издърпах ръкава си докрай, разкривайки сребристи връзки, които се увиваха около ръката ми, преди да се свържат с два по-големи комплекта маншети.
Ашаел се намръщи.
– Когато те обличах по-рано, нямаше татуировка… – После гласът му секна и когато се приближи, от него се изтръгна съскане. – Това е магията на баща ни.
– Да. – Гласът ми беше дрезгав. – Така е.
Сега вече не трябваше да се притеснявам, че ще изгубя белезниците. Баща ми ги беше вградил в самата ми кожа. Не бях наясно как да ги извадя, но нещо ми подсказваше, че ще разбера, когато му дойде времето.
– Трябва да се върнем веднага – каза Иън. – Ако сте крили телата ни повече от четири дни, това ще се превърне в месеци обратно в нашия свят.
Помръкнах. Фанес, Морана и Руаумоко имаха такава преднина пред нас. Само се надявах, че им е отнело време да възстановят силите си, тъй като не бяха възкръснали по обичайния начин. Със сигурност се чувствах гадно, а обикновено се чувствах чудесно, когато се връщах към живот. Но този път не ми беше израснало изцяло ново тяло. Бях се върнала в старото си, а то се чувстваше изгладняло и вяло.
– Готов съм да си тръгна, ако и ти си готов – каза Ашаел.
– Има само един начин да разберем – отвърна Иън и ме хвана за ръка.
Ашаел взе свободната ръка на Иън. Наксос издаде силно, хъркащо хленчене и се изправи на крака.
– Съжалявам, но не можеш да дойдеш с мен – каза Ашаел. – Ще се върна за теб, ако мога. Дотогава се сбогувай, приятелю!
Наксос се затича към Ашаел, но завихрящият се мрак отнесе всички ни.
Няколко главозамайващи мига по-късно тримата сякаш бяхме изхвърлени от вихъра. Приземихме се в една гора. За щастие на Ашаел беше нощ, така че не се наложи веднага да тича да се прикрива. Претърколих се настрани, а ръката ми се изплъзна от тази на Иън, който също се беше приземил в паднало положение.
– Най-лошото. Главоболие. Някога – каза той със стон.
Главоболие? Вампирите не са имали такова…
– Какво е това? – Задъхах се, като за пръв път погледнах добре Иън.
Ашаел скочи на крака, изваждайки извития кинжал.
– Какво?
– Главата на Иън – казах аз, а шокът ме накара да се поколебая. – Какво е това?
От ухото на Иън до задната част на врата му се виеше нов, накъсан белег. За секунда той заблестя с яркостта на светкавица. После се превърна в същия тъмночервен цвят като другия странен нов белег на гърба му.
– Какво, по дяволите, става с теб?
Притеснението изостри гласа ми. Новите белези бяха невъзможни за вампирите. Поне би трябвало да е така. Разбира се, някои вампири имаха стари, избледнели белези от времето, когато бяха хора, но след като се преобразиш, всички нови наранявания зарастваха без следа.
– Не се притеснявай за това – каза Иън и седна.
– О, тя има причина да се притеснява – промълви Ашаел.
– За какво? – Почти изкрещях.
Иън погледна Ашаел, което накара брат ми да се обърне, сякаш внезапно очарован от дървото зад него. О, по дяволите. Каквото и да беше това, беше лошо.
– Нищо, което ще обсъждаме сега, докато не съм сигурен къде сме – каза Иън и вдигна ръка, когато веднага започнах да споря. – Може да не сме в безопасност, така че един куп шум, издаващ местоположението ни, не е добра идея, не си ли съгласна?
Устата ми се затвори с щракване.
Иън ми хвърли усмивка, която ме накара да се ядосам, но и да се притесня. Дръндьото знаеше, че не мога да понеса да го излагам на ненужна опасност, макар че всичко в мен крещеше за отговори.
– Мобилният ти телефон все още ли работи? – Попита Иън Ашаел.
Брат ми извади мобилния си телефон, натисна няколко бутона, блъсна го в ръката си и накрая го захвърли настрани.
– Мъртъв – каза той. – Казах ти, че не може да оцелее при междупространствено пътуване. Учудвам се, че не пуши от всички електромагнитни смущения, които сигурно е погълнал.
– Тогава по старомодния начин – каза Иън с въздишка, стана и започна да върви на север.
– Мога да се телепортирам напред и да ти кажа какво виждам, за да проверя дали сме там, където трябва да бъдем – предложи Ашаел.
Иън изпусна саркастично мърморене.
– Тогава може да ти избодат очите с демонична кост, което ще даде на Веритас още нещо, за което да ми се разсърди. Не, приятелю. Дръж се близо.
– Къде мислиш, че сме? – Попитах, като запазих гласа си тих.
– Надявам се, че точно в Дърам – отговори Иън.
– Дърам, Северна Каролина?
Той се засмя.
– Не. Дърам, Англия.
Назад към част 20 Напред към част 22