Глава 26
Среднощнокафявите ѝ очи бяха твърди, сякаш бях нищо за нея и никога не съм билa. Не бях очаквал топло посрещане, но беше малко смущаващо да я видя да ме гледа по този начин. През вековете бяхме нещо повече от влюбени. Много преди това бяхме и приятели.
– Обиждаш ме, като носиш този фалшив образ – каза тя.
Изпуснах блясъка си, след което веднага трябваше да вържа косата си на възел, след като много по-дългите ѝ кичури докоснаха пода и тази магия на подвижните пясъци се опита да ги сграбчи и да ме повлече надолу.
– Трябваше да я нося на кок, както правиш ти – коментирах аз.
Тя просто ме гледаше, чертите на лицето ѝ бяха стегнати като навитите ѝ мускули, докато продължаваше да се държи в стойка на боец. Беше толкова неподвижна, че приличаше на красива статуя, но предпазливостта ми се увеличи. Само преди да екзекутира някого, тя се държеше така неподвижно.
– Не искам да ти причиня нищо лошо – казах, в случай че проблемът беше в това.
Тя дори не мигна.
– Не мога да кажа същото.
– Сюн Гуан…
Сребърни ножове разкъсаха въздуха от невидим трети капан. Изстрелях се, за да ги избегна, но можех да се движа само по хоризонтална линия, докато те идваха от всички посоки.
„Много добре!“ – Другата ми половина отбеляза, когато няколко остриета потънаха в земята. Ще я убием бързо в знак на благодарност за нейната хитрост.
„Няма да я убием“ – отвърнах аз.
„Защо? Защото с теб начело вече щяхме да сме мъртви?“
Пренебрегнах това и се съсредоточих. Тази сграда може и да е изоставена, но в нея все още имаше водопровод. Не беше нужно да убивам Сюн Гуан, за да я спра.
„Повярвай ми“ – казах на другата си природа, после хванах водата в тръбите с общите ни способности и дръпнах.
Тръбите се взривиха, когато тя се освободи. Сюн Гуан се обърна при силния звук, а мечът ѝ се надигна. Друг взрив на концентрацията превърна водата в ледени парчета, които разкъсаха таваните, стените и пода, насочвайки се към Сюн Гуан. Мечът ѝ се завъртя в движение, но дори невероятните ѝ умения и скорост не можаха да спрат всички тях.
Тя падна на пода, докато парчетата я разкъсваха, твърде много, за да успее да се излекува от пораженията им. Капанът от ножове, който ме бе разкъсал, престана. Волята ѝ навярно бе захранила заклинанието и сега тя бе в безсъзнание, тялото ѝ бе надупчено от толкова много ледени отломки, че разкъсаният ѝ гащеризон разкриваше повече, отколкото прикриваше.
В същия миг една кола се заби в стената срещу Сюн Гуан, удари я и прати двете ни през другата стена и в съседната стая. Обърнах се невярващо. Иън се носеше пред огромната нова дупка в стената, а откъснатият калник все още беше в ръцете му.
– Какво, по дяволите? – Успях да кажа.
Веждите му се вдигнаха.
– Мислиш ли, че ще я гледам как те реже на парчета с този капан с ножове? Знаех, че не мога да се телепортирам, без да бъда хванат от заклинанията ѝ, затова я спрях по друг начин.
„Обичам го“ – каза другата ми половина със самодоволно задоволство.
„Аз също, но на всички ни щеше да ни е много трудно да накараме Сюн Гуан да ни помогне сега.“
– Върни се обратно долу и хипнотизирай минувачите, които със сигурност ще се появят след тази гавра – казах аз, като се превивах, докато започнах да вадя сребърните ножове от себе си.
Той извъртя очи.
– Няма за какво.
– Добре, благодаря ти, но аз се справих с това! Тя беше на земята, нали?
Той изхърка.
– Искаш да кажеш, че съм реагирал прекалено остро, за да те защитя? Ако боговете поразяваха лицемерите с мълнии, сега задникът ти щеше да гори.
Изстрелях му бърза усмивка, докато приключвах с изваждането на ножовете и се приближих, за да проверя как е Сюн Гуан.
– Вярно е, но все пак трябва да се справиш с всички случайни минувачи. Сега всички имат телефони с камери, а ние не можем да си позволим да направим някого известен в YouTube, доказвайки съществуването на вампири.
– Имаш пет минути – чух го да мърмори, преди да изчезне от дупката в стената.
Влетях във втората стая, като внимателно следях за нови заклинания. Засега нищо. Само Сюн Гуан, хваната в капан под разбит седан, който не разпознах. Предполагам, че Иън нямаше да използва колата ни под наем. Тя беше застрахована. Сега дължах чек на някакъв беден непознат, защото тази кола беше пълна загуба.
– Двама богове избягаха от подземния свят с помощта на едно по-малко божество на име Фанес – казах, докато свалях колата от горната част на тялото на Сюн Гуан. Оставих я върху долната ѝ половина, защото нямах намерение да я улеснявам да се опита да ме убие отново. – И тримата са тук, а те не идват с мир.
– Убийца – изхриптя тя в отговор.
– Да, аз убих Дагон, но ти не знаеш колко много му се полагаше. Ако трябва да обобщя, той ме използва, за да убие хиляди невинни хора още когато бях човек, а това дори не споменава какво направи с мен.
– Не… демонът.
Гласът ѝ набра сила, докато костите в горната част на тялото ѝ заздравяваха. Сигурно са се разцепили, след като Иън основно я блъсна с тази кола.
– Ти уби Клаудия и Пиотор – завърши тя с много по-ясен тон.
– Клаудия и Пиотор от Съвета са мъртви?
Повишеният ми глас я накара да се размърда. Главата ѝ сигурно още не е завършила лечението си.
– Не симулирай изненада пред мен!
Докато говореше, тя замахна с падналия си меч. Отбих го, а после застанах на двете ѝ китки, за да ги задържа. Между мен и колата тя нямаше да помръдне скоро.
Тя ми даде мнението си за това с изпълнен с ярост поглед.
– Видях записите от охранителните камери. Това беше ти, в истинската си форма, която уби Клаудия и Пьотър преди два дни. Ето защо ти изпратих съобщение, в което ти казвах да се срещнеш с мен тук за битка, вместо да убиваш другите в съня им по начина, по който би го направил един страхливец!
– Не получих съобщението ти и не ги убих, защото преди два дни дори не бях на този свят – избухнах.
Но Фанес беше и знаеше истинската ми форма.
Едно просто бляскаво заклинание можеше да я дублира. Дори нямаше да се нуждае от илюзионните си способности. Ах, умният копеле! Беше използвал външния ми вид, за да създаде хаос в света на вампирите, като накара да се окаже, че бивш пазител на закона е убил двама членове на Съвета, и то през цялото време, докато Руаумоко възвръщаше силата си, като предизвикваше вулкани в Исландия и земетресения в Нова Зеландия, а Морана се изравняваше със земята, като замръзваше арктическия кръг!
Трябваше да призная на триото: бяха заети и умни. Ако Иън и аз не се бяхме върнали, никой нямаше да разбере, че те стоят зад всичко това, а ние не трябваше да се връщаме. Като изключим няколко щастливи случая, все още щяхме да сме заклещени в подземния свят или мъртви.
– Може и да прилича на мен на тези кадри, но не бях аз – казах на Сюн Гуан. – Казах ти, че дори не съм била на този свят. До снощи бях в подземния свят.
– Лъжеш – изсъска тя. – Само мъртвите могат да влязат в подземния свят, а мъртвите не се връщат от него. И ако си била при мъртвите, откъде знаеш къде съм, ако не си била на този свят, за да получиш съобщението, което ти изпратих?
Тя ме беше предизвикала на дуел. Нищо чудно, че беше наредила това място с капани от горе до долу. Това обясняваше и защо беше отседнала в празна сграда в този почти изоставен, запустял район на Атина. Не искаше да нарани невинни хора, когато се бием.
– Така и не получих съобщението ти – казах и с твърд глас. – Накарах един хакер да проследи мобилния ти телефон до това място, защото трябваше да говоря с теб, а аз мога да пътувам в и от подземния свят, защото баща ми е негов Шеф.
Истината, която никога не съм мислила, че ще ѝ кажа, увисна във въздуха между нас. Тя се взираше в мен, без да мигне.
– Крал Ян е баща ти?
Въздъхнах.
– Това е едно от имената му, да.
Разбира се, крал Ян, или Янлуо, беше владетелят и съдията на подземния свят в китайската митология, а баща ми твърдеше, че не съди никого. Но той управляваше наказателната част на подземния свят, а аз не мислех, че Сюн Гуан иска да обсъжда религиозни дреболии точно сега.
– Трябваше да знам. – Гласът ѝ се понижи до шепот. – Когато видях как изтръгваш душата на онзи демон и я хвърляш в подземния свят… Трябваше да знам какво представляваш.
Почти пропуснах да я видя как ме гледа с убийствено намерение. Новият, почти благоговеен ужас беше по-лош. С едно признание бях престанала да бъда човек за нея. Сега бях нещо. Нещо, от което се страхуваше и което се ползваше с почит в нейните вярвания, но все пак нещо.
Изправих се срещу това колко много ме боли. Тя беше една от най-старите ми приятелки, но чувствата ми сега бяха без значение.
После погледна встрани.
– Това, което си, все още не доказва невинността ти. Ти ме лъжеше повече от хиляда години. Как да повярвам, че сега не ме лъжеш отново?
Въздъхнах.
– Защото ме познаваш. Може и да не съм ти казала каква съм, защото знаех, че ще се чувстваш длъжна да ме докладваш, но ти знаеш коя съм, Сюн Гуан. Това не се е променило.
Тъга замъгли погледа ѝ.
– Мислех, че те познавам. Някога.
Разочарованието изостри тона ми.
– Отказваш да се довериш на характера ми? Добре, тогава се доверете на методологията ми. Водили сме много битки заедно. Убивала ли съм някога враг в съня му?
Мълчанието ѝ потвърди думите ми.
– И ако щях да убия член на Съвета, това нямаше да е Клаудия или Пьотър – добавих с брутална честност. – Щеше да е Халдам и по-добре вярвай, че той щеше да е буден, защото щях да искам да погледна този сексистки, злобен нарцисист в очите, когато прокарам сребро през сърцето му.
Тя изпусна хриптене, което потисна твърде късно. Не бях единствената, която не харесваше Халдам по същите причини.
– Може и да не съм това, за което си ме смятала, но все още съм човекът, когото познаваш и обичаш – казах аз. – Аз също все още се грижа за теб, Сюн Гуан. Също така ти се доверявам. Ето защо дойдох да ти кажа, че тези богове са истински, те са тук и трябва да бъдат спрени, преди да са направили нещо много по-лошо от това да убият двама членове на Съвета. Трябва да предупредиш за тях останалите членове на Съвета, защото те вече няма да ме слушат.
– Не, няма да го направят – издъхна тя. – Те се събират сега, за да назначат двама нови членове и да определят наградата, която обявяват за главата ти за убийството на Клаудия и Пьотър.
Едва успях да се справя с частта за наградата, защото бях твърде ужасена от първата част.
– Останалите членове на съвета се събират сега? Всички? Кажи ми, че не се събират на официалното място на съда на планината Ликабет?
Погледът ѝ се разшири с разбиране.
– Да, те са…
– По дяволите! – Изкрещях, скачайки от китките ѝ. – Иън!
Той беше там, преди гласът ми да заглъхне, а мрачното му изражение разкриваше, че е подслушал всичко.
– Те се поднасят за клане – каза той.
– Освен ако не ги спрем – отвърнах аз, дърпайки колата.
Ръката на Иън се приземи върху нея, спирайки ме да освободя Сюн Гуан.
– Първо, закълни се в кръвта си, че няма да се опиташ да убиеш или арестуваш Веритас – каза той на Сун Гуан.
– Иън! – Бутнах ръката му. Тя не помръдна. – Нямаме време за това. Съветът може да умре.
– Тогава най-добре ще е да се закълне в това, нали? – Отвърна той, без да откъсва поглед от Сюн Гуан.
Устата ѝ се изкриви от презрение.
– Как се осмеляваш да изискваш честната ми дума, когато ти самият нямаш никаква чест?
– Много малко – съгласи се той с вълча усмивка. – Но ти си залята с нея. Така че дай думата си, или ще подскачам нагоре-надолу върху тази кола, докато не смлея костите ти на прах, а съветът вероятно ще бъде убит.
Ако можех да се телепортирам, щях да оставя и двамата зад себе си заради упоритостта им. Все пак само Иън можеше да ни закара до върха на прочутата атинска планина Ликабет за секунди, а дори и с тази скорост можеше да закъснеем.
Имаше само един начин да ускорим това противопоставяне.
– Той ще го направи – казах на Сюн Гуан. – Той не харесваше Съвета, преди да ме заклеймят като беглец. Сега, когато са го направили? Няма да му пука по-малко, ако умрат.
Усмивката на Иън казваше, че всичко е вярно.
– Така че се закълни, Сюн Гуан – продължих аз. – Да ги спасиш е по-важно от това да ме арестуваш, а сега, когато знаеш, че не съм убила Клаудия или Пьотър, ти така или иначе няма да ме нараниш.
Аз също нямаше да я нараня, сега, когато не се защитавах от впечатляващите ѝ опити да ме убие. Заради това Иън можеше да поиска да стрие костите ѝ на прах, но аз нямаше да му позволя. Не че щях да и го кажа. След като повярваха, че съм убила двама от тях, Съветът наистина нямаше да е склонен да ме изслуша, така че имахме нужда от Сюн Гуан. Но ако тя не можеше да се насили да даде такова просто обещание, щях да я оставя.
Погледът на Сюн Гуан обещаваше отмъщение, докато се взираше в Иън. Бих се изкушила да я накарам да се закълне в същото и по отношение на него, ако беше негова половинка. Но тя не беше, а и времето ни беше изчерпано.
Иън сигурно се е съгласил.
– Сега или никога – каза той и предупредително побутна колата.
– С кръвта си се кълна в твоите условия – каза тя, после разкъса долната си устна със зъби и изплю кръвта върху Иън.
Той само се усмихна, докато издърпваше колата от нея с едно силно дръпване.
– А сега се дръж за Веритас, тъй като никой от нас не иска ръцете ти върху мен. Трябва да спрем едно клане.
Назад към част 26 Напред към част 28