ГЕЙБРИЪЛ
Данте Оскура
Синди Лу Галакса
Харви Блум
Леон Найт
Лоренцо Оскура
Това бяха учениците в училище, с които бях виждал Гарет да се среща редовно. Така че можеше ли те да имат връзка с това, което се беше случило с Гарет в нощта на метеоритния дъжд Солариди? Ако тя беше толкова решена да намери това момче, щях да направя всичко по силите си, за да ѝ помогна. Особено ако исках да имам някакъв шанс тя да ме приеме за партньор. Трябваше да постъпя правилно с нея и макар че все още не можех да понеса да ѝ кажа какво съм направил в нощта на смъртта на Гарет, щях да направя всичко по силите си, за да ѝ помогна да разбере кой го е убил, преди тя самата да загине в този лов на справедливост.
Отново погледнах списъка, който бях направил на Атласа си. Лоренцо също беше мъртъв, което изглеждаше като доста голямо съвпадение. Бях помолил Бил да се сдобие със записите на FIB за смъртта му и все още чаках да ми ги достави.
Ако някой от останалите е свързан със смъртта на Гарет, това може да спести на Елис да разбере истината за моето собствено местонахождение през онази нощ. Така че трябваше да издиря мръсотията. И въпреки че беше адски опасно, реших, че Оскура са най-вероятните извършители на нещо лошо, когато ставаше въпрос за Гарет. Ако са имали мотив.
Беше ранна вечер, но нощта вече беше настъпила, когато седях на покрива на общежитията на „Вега“. Вече беше тъмно, беше време за действие. Отпуснах крилата си от гърба и скочих в небето. Хладен въздушен поток се блъскаше в крилата ми, докато ги разпервах широко и се издигах над територията на академията.
Имаше само едно място в цялото училище, където Данте Оскура щеше да държи уличаващи доказателства. Цяла седмица тренирах заклинанията, които да ми позволят достъп, и се надявах, че съм достатъчно силен, за да се справя. Ако някой беше способен на това в това училище, то това бях аз.
Вече си имах собствено складово помещение в Киплинг Кеш, където държах спешни запаси, в случай че някога ми се наложи да избягам от това място, така че влизането в главната пещера не беше проблем. Истинско предизвикателство щеше да бъде проникването в скривалището на Оскура. Но щях да остана там цяла нощ, ако това се налагаше.
Заобиколих Желязната гора, а луната проблясваше върху крилете ми, докато се спусках в североизточния ъгъл на гората. Спуснах се под короната, безшумно кацнах на меката земя и се загледах в тъмните дървета.
Държах крилата си изпънати, в случай че се наложи да се измъкна бързо. В това училище имаше много феи, които можеха да се шмугват в гората през нощта.
Намерих големия камък, който бележеше входа на скривалището, и опрях ръка върху него, а магията ми се плъзна през кожата и ми осигури достъп. На мястото на камъка се появи люк и аз се наведох, отворих го и се спуснах в тъмното пространство. Свещниците по стените горяха вечно напред, а когато стигнах до кръглата камера в основата на рампата, зрението ми се възстанови напълно. Тунелите водеха във всички посоки, но аз се придвижих до този, обозначен със символа на вълк на стената до него. Символът на клана Оскура.
Вдигнах ръка, опипвайки краищата на магическата бариера, която ми пречеше да вляза. Беше силна, създадена от магията на всеки Киплинг, но аз бях изучавал този вид заклинания. Можех да я отменя, макар че това щеше да отнеме много от енергията ми. А дори и тогава можеше да има аларма, която да предупреди Киплингите или дори самия Данте Оскура. Не можех да усетя такава, но това не означаваше, че я няма.
Прокарах пръсти по стената, натискайки бариерата, като освободих вълна от силата си срещу нея. Под дланта ми се натрупа горещо кехлибарено сияние, докато натисках по-силно, опитвайки се да контролирам потока и да го насоча към разкъсване на веригите от магии, свързващи това място.
След няколко болезнено дълги минути усетих как първата верига пада и изпитах облекчение. Под нея протичаше още един слой сила и аз отделих миг, за да си поема дъх, преди да вдигна ръката си и да започна отново. Усещах как резервите ми се изчерпват, а това говореше много, като се има предвид колко силен бях. Киплингите сигурно са добавяли магия към тази бариера от години. Просто се надявах да издържа достатъчно дълго, за да успея да премина.
Вторият слой най-накрая падна и аз коленичих на земята, задъхвайки се, докато магията ми трептеше и отслабваше. Мога да го направя. Щях да се уверя, че ще го направя. За Елис. И за Гарет. И за цялата вина, която ме задушаваше и от която ми се искаше да повърна. Тя напираше в основата на езика ми като жлъчка, докато през съзнанието ми минаваха миговете от онази нощ.
Кръвта му се разля по кожата ми, начинът, по който стенеше и се мяташе. Начинът, по който го държах близо до себе си и изрекох онези ужасни думи в ухото му. Ти си нищо.
О, ебаси, ебаси, ебаси.
Бях на ръба на пристъп на паника, умът ми бръмчеше, докато Зрението ми показваше онази нощ, сякаш я преживявах отново и отново.
Престани, моля те, престани.
Сърцето ми туптеше, липсваха удари, напълно диви, докато се опитвах да си поема дъх.
Бих направил всичко, за да си го върна обратно. Как можех да деля стая с Елис, като знаех какво съм направил с брат ѝ? Как би могла тя някога да ми прости?
Студената, твърда истина се спусна върху мен като тон тухли. Тя не би могла. Ако разбереше, щеше да иска да ме разкъса на парчета. И кой би могъл да я вини? Аз щях да направя същото, ако имах брат или сестра. Кой не би го направил?
Отмих хватката на онази нощ, изкачвайки се обратно от празнотата, която ме беше засмукала и ме накара да кървя отвътре. Облегнах ръка на последната бариера и вложих всичко, което ми беше останало, за да счупя силовото поле, което ми препречваше пътя.
То се срина със звук като от умиращ двигател и бученето в ушите ми престана. Изправих се на крака, отметнах черната си коса от очите и си поех треперещ дъх. Наведох се напред, протягайки ръка пред себе си, докато усещах дали още някоя магия не блокира пътя ми. Нямаше нищо.
Изчаках няколко дълги минути, за да видя дали някой ще дойде. Не се чуха стъпки, не се чу рев на разгневен дракон. Затова се уверих, че няма тревога.
Въздъхнах с облекчение, влязох вътре и следвайки криволичещия тунел стигнах до голяма камера, пълна с подредени дървени кутии. На стената висеше огромен гоблен, изобразяващ герба на Оскура в черно и сребро. Очите на вълка сякаш ме следваха, докато започнах да се движа методично из стаята. Най-трудното в случая беше, че не знаех какво търся.
Потърсих помощта на Прозрението, въпреки че то току-що ме беше удавило в черната яма на миналото. В този момент го чувствах по-скоро като враг, но имах нужда от помощта му, ако някога исках да намеря нещо полезно тук. Нещо, което би могло да уличи Оскура в смъртта на Гарет.
Оставих очите си да се затворят, усещайки притегателната сила дълбоко в гърдите си. Сякаш пресявах песъчинки, опитвайки се да открия онова, което ми трябваше, куп видения, които горяха по краищата на съзнанието ми, но никога не бяха достатъчно близо, за да ги сграбча. Нещо се промъкна през мрежата и пред очите ми пламна малка златна кутийка. Тя изчезна толкова бързо, колкото се беше появила, но беше достатъчна.
Претърсих стаята и открих цял сандък със съкровища, пълен със злато и скъпоценни камъни, дори масивен меч. Преминах през цялата кутия, преди да вдигна глава с хъркане на разочарование, след като бях изгубил почти час. Тогава погледът ми попадна на гоблена, който висеше там, и аз се изправих, хванах ръба и го изтръгнах настрани по инстинкт.
В стената беше издълбан правоъгълен отвор и в него бяха натрупани копринени торбички около златната кутия, която търсех. Грабнах кутийката, отворих я и открих флашка, която се взираше в мен. Под нея имаше снимка, смачкана с линии, сякаш някой я беше стискал в юмрука си. Сърцето ми се разтуптя в гърдите, когато разпознах Гарет – ръката му бе стисната с тази на Райдър, а снимката бе запечатала момента, в който между тях бе преминала светкавица на магия, докато сключваха някаква сделка.
Проклех под носа си и пъхнах снимката в джоба си с обещанието да я дам на Елис. Взех и флашката, затваряйки кутията. От любопитство взех една от копринените торбички и я отворих, като огледах веществото вътре.
Вдишах рязко, когато открих порция блестящ черен звезден прах. Тази глупост беше най-скъпото вещество в Солария. А от вида на скривалището, което Данте имаше тук, личеше, че крие поне милион аури.
Достатъчно, за да не пропусна да взема една торбичка.
Пъхнах го в джоба си, челюстта ми се стегна. Кой знаеше кога можеше да ми потрябва бързо бягство? Нямаше да се откажа от нещо, което можеше да ме пренесе през половината Солария само за миг. Беше безценно.
Пуснах гоблена и се отправих навън от стаята, като спрях в края на тунела. Нямаше как да повторя магията, която Киплингите бяха хвърлили върху тази пещера, с количеството енергия, което ми беше останало в запасите. Вместо това прекарах известно време, за да залича всяка следа от присъствието си тук с маскировъчно заклинание, преди да се насоча към рампата, за да изляза от пещерата.
Едва когато летях в небето към покрива на общежитията на Вега, започнах да се отпускам. Никой не ме беше видял да влизам и никой не ме беше видял да излизам. Оскурите нямаше да разберат кой е откраднал от тях. Това беше невъзможно.
Приземих се меко на покрива, влязох в палатката си и оставих крилата си да се оттеглят, спускайки се с лице надолу върху леглото си скапан от умора. На сутринта щеше да ми е нужен изгревът, за да попълня магията си, затова щях да остана тук тази нощ.
Междувременно бях прекалено любопитен да не разбера какво има на тази флашка, затова извадих атласа си от джоба и го включих, като го сложих на възглавницата си.
Появи се дълъг списък с файлове и всички те бяха кръстени на феи. Някои от тях разпознах, други – не. Списъкът продължаваше и продължаваше и аз спрях, когато забелязах един с името Рандал Грейшайн.
Кликнах върху него, а на челото ми се появи бръчка, когато се озовах в слабо осветена стая, в която директорът на училището целуваше човек, покрит със зелена ликра – и о, ебаси, това гигантски пенис с каишка ли е?
Спрях го секунда преди директорът ни да бъде прецакан в задника и се намръщих, докато го изключвах.
Защо, по дяволите, Данте би имал това?
Едва се бях замислил, преди да ми дойде отговорът. Беше очевидно. Това беше залог. Всичко това беше. Превъртях отново списъка, сърцето ми се разтресе, когато открих името Катрин Кинг. Бившата ни учителка по елементарна магия. Беше уволнена от академията и посрамена от властта, след като излезе наяве, че е чукала Райдър Драконис.
Видеото започна да се възпроизвежда и предполагах, че мога да предположа какво щеше да бъде то. Райдър я държеше над бюрото в кабинета ѝ, чукаше живота ѝ. Ръцете му бяха заключени плътно около гърлото ѝ, докато тя се задъхваше и драпаше по ръката му.
Преглътнах силно, затворих видеото и отново прегледах имената. Почти всеки учител в училището имаше досие и се чудех дали изобщо знаят, че Данте разполага с тях, или просто ги чака да го вбесят достатъчно, за да ги заплаши с него. Не всички бяха секс касети.
На една от тях се виждаше професор Марс в една уличка, който плащаше за нещо на забулена в сянка фигура. Друга показваше професор Титан, коленичил пред гроба на дъщеря си, а краткото видео завършваше само с картина на лопата и заплаха да изкопае тялото ѝ. Друг показваше лимоненозелената кола на мис Найтшейд на алеята на къща в предградията през нощта. Един мъж с качулка се приближи до нея, размаха нещо пред камерата, на което мигаше червена лампичка, преди да го залепи на дъното на колата ѝ – това шибана бомба ли е??
Продължих да скролвам, доволен, когато не открих името си сред безкрайния списък. Но сърцето ми се разтресе, когато намерих това на Гарет.
Пръстът ми увисна над бутона, преди да кликна върху него, страхувайки се какво ще намеря. После натиснах бутона и видеото започна да се възпроизвежда.
Някакъв човек лежеше на плочките, покрит с кръв, докато някой го удряше отново и отново. Устата ми се отвори, когато този, който снимаше, се отдръпна встрани и Гарет се освети, застанал над безсъзнателния мъж на земята, докато Леон Найт го придърпваше назад. Не разпознах коя беше жертвата, тъй като тя лежеше свита в сянката на Гарет. По лицето на Гарет имаше петна от кръв, а очите му бяха диви с нещо тъмно и забраняващо. Звукът от вой на глутница вълци се чу точно когато кадрите свършиха и аз прокарах ръка по очите си, вземайки решение, за което се надявах да не съжалявам.
Щях да покажа на Елис снимката, която бях намерил, но не и видеото. Щеше да я убие да види какво е направил брат ѝ. Никога нямаше да има обяснение за това. Така или иначе вече криех хиляди неща от Елис. Така че каква беше още една лъжа?
Назад към част 41 Напред към част 43