Глава 2
Погледнах към Фанес. Черната коса падаше над златистите му очи, кожата му приличаше на бронз със златен прах, а чертите му бяха толкова нелепо красиви, че повечето хора, които го видеха, се изкушаваха да спрат, да паднат и да се поклонят.
Вероятно така са постъпвали и древните гърци. Фанес не означава само „да блестиш“. Това било и името на първобитен гръцки бог, според орфическата космогония.
Самодоволна полуусмивка изкриви устата на Фанес, докато продължавах да се взирам в него. Голямо его – добавих аз към списъка с нещата, които знаех за него, като например способността му да се телепортира и как при първата ни среща беше изтръгнал от мен заклинанието за задържане, сякаш беше обикновен възел. Но Фанес грешеше, ако си мислеше, че му се възхищавам. Оценявах опасността му.
Осем от десет, реших аз. Като изключим светещите очи, крилата на Фанес бяха мъртва улика, че не е човек, но той не правеше нищо, за да ги скрие. Вместо това ги размахваше.
Ако има нещо, на което ме бяха научили моите над четири хиляди години, то беше, че когато едно същество е толкова спокойно, докато е невъоръжено и самотно в чужда среда, то това същество е могъщо. По-лошото е, че магията ми се отразяваше от Фанес, както и способностите ми за изтръгване на кръв. Каквото и да минаваше през вените му – ако приемем, че имаше вени – не беше кръв или друга течност, която можех да манипулирам.
– Пусни ме – казах накрая.
За негова чест, той го направи. И то нежно.
Потенциално не е садист – добавих към списъка си.
Щом докоснах пясъка, той се завихри в златни цветя от всякакъв вид, докато плажът не заприлича на вълшебна градина. Въздухът също така вече беше толкова гъст с онази нетленна форма на златен прах, че вече не можех да видя вилата.
Добри богове, ако някой от съседите случайно станеше в този час и погледнеше навън, щеше да се обади в полицията! Или пък да предположат, че някой им е подхвърлил ЛСД. Или и двете.
– Можеш ли да спреш да караш всичко да изглежда като злато?
Фанес махна с ръка и плажът, пясъкът и въздухът се върнаха към нормалното.
– Защо бягаше от мен преди, невесто моя?
Той кръстоса ръце върху голите си гърди, докато чакаше отговора ми. Беше с голи гърди и първия път, когато го видях, макар че за щастие отвращението му към дрехите не се простираше върху панталоните. Бих се обзаложила, че и те ще бъдат златни, но панталоните му бяха черни като косата му и изработени от материал, който не разпознавах.
Игнорирах въпроса му, защото имах свой собствен.
– Как ме намери?
Преди десет дни той ме беше проследил, защото ме беше усетил, когато бях използвала най-тъмната си сила, за да убия Дагон. Но аз не бях използвал тази сила, откакто бях убила Дагон, а и не е като да съм оставила на Фанес адрес за препращане.
– Инд ми каза къде си – отвърна той.
Инд? Кой… ? О, точно така, Инд беше владетелят на Левиатан – страшни, психически същества, които се образуваха от морската вода и можеха да удавят всеки, до когото се докоснат. Но откъде владетелят на Левиатан знаеше къде съм?
– Сигурно се шегуваш с мен – казах си, докато събирах всичко накуп. – Инд ме е проследил само по това, че съм се плискала в прибоя през последните няколко нощи?
Устните на Фанес се изкривиха от лукава усмивка.
– Ако само си се плискала? Не, Инд не би могъл да усети това. Но ти си използвал силата си върху водата. Това той усети.
Чудесно. Сега всеки път, когато използвах силата си върху водата, тя изпращаше метафизично GPS известие до владетеля на Левиатан? Това беше усложнение, от което нямах нужда.
– Колко впечатляващо – казах със студен глас. – Особено след като последния път, когато видях Инд, той беше на половината свят. Или сега е по-близо?
Фанес поклати глава.
– Отговорих на два от твоите въпроси, но ти не си отговорил на моя. Защо бягаше от мен преди?
Отне ми цялата воля да не погледна към вилата зад нас. Според брат ми, ако Фанес откриеше, че „годеницата“ му е омъжена, щеше да убие Иън. И преди бях виждала Иън да побеждава могъщи врагове, но никога, докато беше в безсъзнание.
Не можех да му позволя да разбере за Иън. За щастие имах друг аспект на истината, с който да отговоря.
– Не знам как стоят нещата във вашия свят, но тук? Хората не могат да се появят и да кажат на някого, когото никога не са срещали, че са сгодени. Ето защо напуснах. Не съм собственост и не съм съгласна с това да бъда обещавана на друг без мое съгласие.
В погледа му проблесна интерес. Не беше реакцията, която исках, но можеше да бъде и по-лошо.
– Значи искаш първо аз да те спечеля?
Ни най-малко. Но ако се преструвам, че така печеля време и отдалечавам Фанес от Иън…
– Да. Трябва да докажеш, че си достоен за моето внимание. Предлагам ти една мисия. Открий и ми донеси – Боже, какво? Какво? – Тринайсетте кристални черепа от древна Мезоамерика, известни с мистичните си свойства – завърших аз, след което се преборих със стон.
Това е най-доброто, което мога да измисля? Добре, че заспах на онзи епизод от „Древните извънземни“ онази сутрин!
Веждите на Фанес се вдигнаха.
Скрих вътрешната си насмешлива физиономия.
– Не смяташ, че тази мисия е твърде далеч от твоите възможности, нали?
Той ми се усмихна блестящо.
– Ако кристалните черепи бяха истински, нямаше да е така. Но тъй като те са измислица, това, което всъщност правиш, е да се опиташ да се отървеш от мен.
По дяволите! Или Фанес беше много умен, или имаше достъп до човешка телевизия.
– Чудя се дали причината не е свързана с цялата енергия, която изпращаш към къщата зад мен? – Продължи той.
Във вените ми избухна лед. Не си спомням да съм призовавала най-тъмната си сила, но изведнъж тя беше там, превръщайки въздуха около мен в обсидианови сенки, докато погледът ми осветяваше нощта с ново сребристо сияние.
– Недей – казах аз с глас, който сега отекваше по странен начин.
Бавна усмивка повдигна устата на Фанес. После разпери ръце, а крилете му се потопиха, сякаш се покланяха.
– Дъщеря на Вечната река – каза той с нов официален тон – не искам да ти навредя.
Не се притеснявах за себе си. Притеснявах се за вампира, който все още беше близо до смъртта от това, което му беше струвало да ме спаси. Мракът около мен се увеличаваше с тази мисъл, докато не усетих как краищата му докосват самия неземен свят.
– Дъщеря на… – Започна отново Фанес.
– Веритас.
Гласът ми беше остър, но отново беше мой. Онова, което изпитвах към Иън, беше толкова силно, че пробиваше дори през това.
– Веритас. – Фанес задържа погледа ми. – Живял съм твърде дълго, за да не успея да разпозная любовта, когато я видя, а аз я виждам всеки път, когато изпращаш енергията си към тази къща. Спри – изригна той и отлетя назад, когато тъмнината ми се втурна към него. – Не искам да навредя на обитателя ѝ! Аз също не искам нашия годеж!
О?
Спрях силата си, докато тя вече не търсеше Фанес. Вместо това тя се въртеше около краката ми като черни облаци.
Фанес сгъна крилата си навътре, както прави птица, когато кацне на земята. За разлика от птицата обаче крилата на Фанес изглеждаха така, сякаш са изчезнали изцяло в гърба му.
– Ако не искаш този ангажимент, защо дойде да ме търсиш?
Подходът му беше предпазлив, но все пак не изглеждаше уплашен.
– Когато усетих силата ти, бях длъжен да те потърся.
Глупости. Подобно на досаден текст, Фанес можеше да го игнорира.
– Толкова благородно – издекламирах аз. – А сега каква е истинската причина?
Това ми спечели неохотна усмивка.
– Не бях единственият, който го усети, когато ти използва силата си, за да пробиеш дупка през завесата, разделяща този свят от отвъдното. Така че, ако не бях успял да реагирам, другите щяха да разберат и нарушаването на обета ми към Вечната река щеше да има последствия.
В това вярвах, особено ако този мач беше по идея на баща ми. Не можеш да ядосаш пазача на Вратата към подземния свят, без това да ти се върне.
Тъмнината около мен изчезна, когато се засилих по целия път надолу.
– Е, тогава добри новини, Фанес. Можеш да се върнеш у дома и да кажеш на всички, че съм те освободила от годежа ни. Ако на баща ми това не му харесва, може да се обърне към мен.
– Иска ми се да беше толкова просто. – Фанес сякаш стискаше зъби. – Но само баща ти има право да ме освободи от клетвата ми.
Не и аз, планираната булка? От всички сексистки глупости…
– А аз не мога да стигна до него там, където е – продължи Фанес.
Надеждата се разпали в мен.
– Знаеш ли къде е баща ми?
Фанес ме погледна изненадано.
– Ти не знаеш ли?
Ако знаех, щях ли да питам?
– Не, така че къде е той?
За секунда от лицето на Фанес изчезна всякакво изражение. Той можеше да бъде и една от многото статуи, които гърците извайвали в чест на своите богове. После тази празнота изчезна и усмивката, която ми подари, беше красива като изгряващото слънце.
– Той е затворник в бастиона на подземния свят.