КЛОВЕР
Трябваха ми пари. Ако не се нуждаех от тях толкова силно, щях да откажа на Банян.
Поне това си повтарях. Истината беше, че не бях сигурна дали щях да мога да му откажа. Нямах представа какво чувствах, когато бях около него. Емоциите му ме объркваха.
Той изпитваше нещо към мен, когато бяхме заедно, нещо повече от просто похот, както беше в началото. Това ме изкара извън релси. Какво искаше той от мен? Защо се държеше толкова мило с мен? Аз не бях специална. Бях обратното на някой специален.
Това, което ме объркваше повече от чувствата му към мен, бяха моите чувства към него. Аз също чувствах нещо, когато бях около него. Нещо, което беше много далеч от омразата.
Това ме разочароваше безкрайно.
Как можех да го харесвам? Той беше арогантен и самонадеян. Светът падаше в краката му на поклонение, а когато някой не изпълняваше нарежданията му, той се разстройваше от това. Имаше къс фитил, бунтарска жилка и е без значение, ако не притежаваше всички тези неща, все пак беше син на крал Рехан.
Исках да го намразя по подразбиране.
Само че не можех. Двата пъти, когато се осмелих да надникна в съзнанието му, видях мъж, който ме желаеше толкова силно, че мислите му ме караха да се изчервявам. Видях и мъж, потънал в собствената си скръб.
Последното ме беше разтърсило. Банян се правеше, че е най-големият и най-твърдият, че му пука най-малко от всички. Но той криеше това от всички, нали?
Това го караше да изглежда силен, когато зад фасадата му се криеше някой друг, напълно различен.
Сега не смеех да надникна в съзнанието му. Когато ми донесе дрехите, се страхувах да навляза отново в него. Какво щеше да стане, ако бях видяла повече от това, което чувствах – похот, нужда и отчаяние да се слеем? Все още не знаех какво означава това и защо го чувствам.
Разопаковах дрехите и ги окачих в гардероба. Който и да ги беше купил, имаше добър вкус – тоалетите бяха модерни, но стилни. Дънки, клинове, ботуши, топове, бижута, всички в разнообразни пастелни и неутрални цветове.
Случи се, че харесвах тези цветове. Откъде беше разбрал?
С похотта и нуждата все още можех да се справя. Коментарите му подсказваха, че Банян е спал с много хора и щеше да спи с още много, преди да стане крал. Но действията му, плащането на обяда ми, носенето на дрехите…
Може би можех да ги отдам на опита да влезе в гащите ми, но начинът, по който се чувстваше около мен, не се връзваше с този факт.
Ужасявах се, че ако погледна в съзнанието му, ще видя някаква форма на обожание към мен. Това ме плашеше много повече от всичко останало.
Облякох се в чифт нови дънки, тъмносини и прилепнали. Те обгръщаха бедрата ми и бяха толкова тесни, че изглеждаха като нарисувани. Бяха удобни и се чувствах секси в тях.
Съчетах ги с пастелено зелен топ и усуках червената си коса на небрежен кок.
Когато влязох в библиотеката на университета, Банян вече беше там и ме чакаше.
– Крайно време – каза той.
Повдигнах рамене.
– Трябваше да се погрижа за някои неща.
– Мислиш ли, че нямам натоварен ден?
– Събра ли се вече управителният съвет, за да измисли какво да прави с теб?
Той се изчерви при това. Знаех, че има свободно време, просто се опитваше да ме накара да се почувствам зле или да ме принуди да направя това, което искаше. Банян обичаше да има контрол.
– Да започнем – казах аз и кимнах към бюрата, подредени с прегради между тях, които даваха подобие на уединение.
Банян искаше да се срещнем в моята стая или в неговата. Но аз не можех да си позволя да бъда в една от нашите спални заедно. Вече мислех твърде много за това, че ще спя с него.
А и не исках да бъда в общите помещения в къщата. Аякс и Джори бяха шумни, а ние нямахме нужда от разсейване.
Имах нужда Банян да се съсредоточи върху мен, а не върху това какво правят другите идиоти, за да губят своето и нашето време.
– Какво ще учиме днес? – Попитах.
– Ти ми кажи – каза Банян, като потъна по-ниско в стола си.
Той вече изглеждаше отегчен.
– Какво ще кажеш да ми дадеш най-новите си тестове? Ще ги прегледаме и ще вземем решение оттук нататък.
Той се втренчи в мен.
– Защо си мислиш, че ще ти ги покажа?
– Как иначе да разбера с какво се бориш?
Той ме изучаваше, като решаваше дали иска да се подложи на моето наблюдение, преди да кимне и да посегне към чантата си. Извади от нея купчина смачкани заедно хартии и ми ги подаде.
– Това са твоите тестове? – Попитах. – Те са смачкани.
– Да, ами не мислех, че ще ми трябват отново.
– Подходът ти към ученето е половината от битката, Банян – казах аз. – Ако си организиран, уважаваш учебниците си и се грижиш за работата си така, че всички да могат да разберат какво искаш да кажеш, вече ще се справяш по-добре.
– Защо да искам да уважавам учебниците си? – Попита Банян.
Въздъхнах.
– Знам, че ти е трудно да разбереш това, защото си свикнал да имаш всичко. Но когато нямаш изобщо нищо, когато всичко ти е отнето, ти все пак можеш да запазиш всичко, което си научил. Никой не може да ти го отнеме. Докато нямаш всичко това в съзнанието си, учебниците са тези, които ще те отведат там. Чувал ли си за поговорката „Знанието е сила“?
– Да – каза той и се ухили.
– Това е точно така. Сила.
Той извъртя очи към мен, но аз изравних тестовете му на бюрото, опитвайки се да изгладя гънките с дланта си, за да мога да видя какво пише в тях.
Едно нещо беше сигурно – Банян не се интересуваше от оценките си. Всички те бяха лоши, но не защото беше глупав.
– Повечето от тези въпроси са оставени празни.
Той сви рамене и скръсти ръце на гърдите си, а краката му се разтвориха широко под бюрото.
– Това е, защото не знаех отговора.
– Мързелът е крахът на умните.
– Благодаря, Конфуций.
Разтрих тила си и си поех дълбоко въздух, опитвайки се да остана търпелива. Няколкото неща, които е попълнил, не бяха лоши; просто се нуждаеше от малко повече тук и там. Трябваше наистина да седне и да учи, но аз не можех да направя това вместо него.
– Добре, приближи се – казах аз и прехвърлих на третата страница.
Банян се премести на стола си и се наведе, като погледна мястото, на което сочех.
– Този въпрос е верен. – Посочих го. – Как подходи към него?
– Не знаех какво, по дяволите, се случва, така че предположих.
Кимнах.
– Добре. Всичко има основна концепция, а много от предметите просто разширяват основата. Така че тук трябва да работим отзад напред, до корена. След като се справиш с това… – Започнах да пиша на празен лист хартия, като обяснявах какво имам предвид.
Докато пишех, осъзнах колко близо до мен е Банян, докато гледаше написаното от мен. Лицето му беше само на сантиметри от моето, дишането му беше дълбоко и равномерно, докато се съсредоточаваше.
– Ето откъде започваш – казах аз. – Опитай се да поемеш оттук.
Той взе хартията и молива от мен и се намръщи, като се съсредоточи върху работата пред себе си. Това ми даде възможност да го изуча.
По дяволите, той беше красив. Прав нос, гъсти, тъмни вежди и квадратна челюст. Царствено лице на бъдещ крал.
– Това правилно ли е? – Попита той и ме погледна. Очите му бяха от течно злато.
Погледнах към хартията, четейки уравнението му.
– Да! – Усмихнах му се. – Това беше добре. Още едно. – Взех още един лист и го записах за него. – Обясни ми го, ще работим отново наобратно.
Той ми обясняваше стъпките, докато пишех, и аз кимах всеки път, когато го правеше правилно.
– И тогава – казах аз, като му плъзнах хартията.
Когато вдигнах поглед, той ме гледаше, а лицето му отново беше толкова близо до моето. Дъхът ми застина в гърлото.
– И после… просто е, когато го разбереш – издишах.
Банян ме гледаше, тези очи се впиваха в душата ми, а аз се чувствах гола пред него, душата ми беше гола. Той се наведе по-близо, очите му се спряха на устните ми и, за да му помогна, аз също се наведех.
Исках го. Исках да ме целуне. Отдавна, отдавна се чудех какво ли ще е усещането от устните му. Затворих очи и зачаках разтърсващия момент, в който устата ни щеше да се срещне.
– Вайълет – прошепна той.
Очите ми се отвориха.
– Какво?
– Вайълет – повтори той.
Точно така. Аз бях Вайълет. Не Кловер. Това развали заклинанието. Прочистих гърлото си и се отдалечих малко. Исках го толкова силно. Исках да го целуна. Исках да ме докосне, да ме вкуси. Исках много неща, които не би трябвало да искам от него.
Но ги исках като мен – като Кловер. Не като човека, за когото се преструвах. Да му позволя да ме целуне по този начин беше погрешно.
Така или иначе всичко беше погрешно. Бях глупава.
– Съсредоточи се – казах аз, почуквайки с пръст по страницата. – Какво ще направиш с тази?
Той премигна, преди да погледне страницата.
– Ами… – Гласът му беше напрегнат и той прочисти гърлото си. Очите му се напрегнаха, но той взе молива и попълни празните полета.
– Добре – казах му. – Беше много добре.
– Благодаря – каза той дебело. Прокара ръце през тъмната си коса, преди да ги прекара по лицето си, и въздъхна.
– Добре, сега, ако…
– Това е достатъчно за днес – каза той, като ме прекъсна.
– Какво? Едва започваме.
– Да, и аз съм приключил с това. Ти ме научи на нещо. Добре свършена работа. Ще продължим утре.
Поклатих глава. Гласът му беше остър, а челюстта му стисната. Беше раздразнен от мен. То се носеше от него на вълни и дращеше кожата ми. Там, където допреди малко бяхме в хармония, без нищо помежду ни, сега бяхме разединени, стържехме един в друг, сякаш бяхме различни форми, насилствено събрани една върху друга.
Дали защото не го бях целунала?
Достигнах до съзнанието му, а вътре в него то се разбушува.
– Ще го направим пак – каза той с хладен глас, въпреки че изглеждаше разстроен. – Седни с мен на обяд утре.
– Какво?
– Чу ме.
Свих очи към него. Цялото напрежение отпреди миг изтече от мен. Вече не бях гореща за него. Бях ядосана.
– Мислиш ли, че ти принадлежа, че можеш да ми казваш какво да правя?
– Аз ти плащам – посочи той. – Вече преведох парите в сметката ти. Така че, да, мисля, че мога да ти казвам какво да правиш. Седни с мен на обяд.
Отворих уста да възразя, но не намерих думи. Защото той беше прав; той ми плащаше. Нуждаех се от парите, а той очевидно се нуждаеше от помощ.
– Добре – казах аз.
– Добре – отвърна той.
Изправи се и се отдалечи. Всеки, който го видеше, нямаше да разбере нищо за воюващите емоции в него – раздразнението, разочарованието, гнева. Само аз знаех за това.
Защо знаех всичко за него? Защо можех да усетя какво мисли и какво чувства? Бях чела за кралските особи и тяхната власт и това изобщо не беше нормално.
Може би имаше нещо общо с това, което той искаше от мен. Може би той можеше да избира кога и къде да се покаже.
Но той все още ме объркваше.
Събрах книгите си и се изправих. Утре щях да обядвам с него в столовата. Там, където всеки можеше да ни види. Не обичах да ми казват какво да правя – той не ми беше шеф. Но сега технически той беше.
Може би това, че се движех с него, щеше да промени отношението на останалите към мен. Ако имам нещо от това, въпреки че презирах начина, по който той се отнасяше с мен понякога, то можеше да е това. Не исках да го използвам. Никога не съм искала да използвам когото и да било. Сесиите ни по уроци не бяха такива. И двамата получавахме по нещо от тях.
Да седиш с него, да използваш репутацията му, не беше същото. Но той го заслужаваше за това, че беше такава болка в задника ми. Заслужаваше всичко, което му се случваше, живеейки в тази своя буря.
Чувствах се зле, че го мисля. Но си повтарях отново и отново, че това е вярно. Може би в крайна сметка щях да спра да му съчувствам и да започна да вярвам в това.
Назад към част 12 Напред към част 14