Глава 1
Преди седмица един демон, който се телепортира в стаята ми, щеше да ме накара да избягам за най-близкото оръжие. Сега едва погледнах нагоре, когато сенките в спалнята внезапно се превърнаха във висок, красив мъж със среднощнокафяви очи, късо подстригани черни къдрици и кожа с наситено, тъмнокафяво от опушен кварц.
– Донесе ли още кръв? – Попитах го.
Ашаел плъзна едно куфарче по пода към мен. Отворих го и с облекчение видях вътре няколко торбички с кръв.
– Благодаря ти. – Вдигнах най-близката торбичка на инфузионния стълб до мен. Това беше последната съставка, от която се нуждаех за заклинанието си. Всичко останало беше на мястото си.
След това наблюдавах как тънка струя кръв се стича по линията за интравенозно вливане към вампира в безсъзнание на леглото. Моля – помислих си, борейки се да сдържа сълзите си. Моля, нека заклинанието да проработи!
Магията пламна в мига, в който кръвта попадна във вените на Иън, когато заклинанието се активира. Ноктите ми се впиха в дланите ми. Моля, моля, моля, моля…
Издадох задушен звук, когато полуизсъхналата ръка на Иън започна да се променя, превръщайки се от почти скелетно състояние в нормалния му мускулест крайник. Много бавно тялото му започна да следва примера, губейки шокиращата мършавост, която имаше през последните десет дни, за да се разшири обратно до здравата си, мускулеста физика.
– Да! – Изкрещях, толкова облекчена, че коленете ми отслабнаха.
Най-накрая бяхме победили най-големия си враг, но Дагон ни беше подготвил един последен, зъл трик. Отначало си мислех, че всичко е чудесно. Дагон беше мъртъв, Иън ме беше призовал далеч от Съвета на вампирите, като им попречи да ме екзекутират, и бяхме в безопасност в къщата на Менчерес в Хемптън. Разбира се, Иън беше тежко ранен от капана на Дагон, но Иън беше вампир, а вампирите оздравяват от всичко, освен от обезглавяване или сребро, което унищожава сърцето им.
Или поне така си мислех.
Оказа се, че има още едно нараняване, от което вампирите не могат да се излекуват: каквато и тъмна магия да беше вложил Дагон в шибания си капан. Иън беше понесъл най-тежките последици от нея, тъй като той беше този, който ни измъкна от нея. Или пък другата ми природа ме беше предпазила от продължителната, смъртоносна магия на капана. Така или иначе, аз бях добре, но Иън изпадна в безсъзнание в същия ден, в който ме спаси.
Оттогава не се е събуждал и не се е излекувал от ужасните си наранявания, независимо от заклинанието, което използвах, за да се опитам да противодействам на смъртоносната магия. Вместо това Иън само се влоши.
До сега.
– Работи. – Гласът ми вибрираше от радостта, която ме обземаше. – Слава на всички богове, работи!
Бях вложила цялото си знание, всички скъпоценни камъни, наситени с магия, цялата си сила и повече от няколко откраднати артефакта в това последно заклинание. Последните съставки ми бяха докарали нови врагове, но не ми пукаше. Нараненото от магията тяло на Иън най-накрая, най-накрая се излекува. О, нямах търпение да отвори отново очи! Нямах търпение да чуя гласа му, да видя усмивката му, да чуя смеха му… чакай. Какво се случваше?
Тялото на Иън изведнъж започна да се свива обратно в себе си.
– Не! – Хванах го за ръката, сякаш можех физически да му попреча да се дегенерира отново.
Усетих, а и видях как излекуваното преди това тяло на Иън се смалява обратно до малко повече от кости, покрити със сухожилия. Перлената му кожа сега също имаше сивкав оттенък, а гъстата му червеникава коса изглеждаше избледняла и чуплива, като изхвърлена слама. Ако някой го видеше, щеше да си помисли, че гледа труп.
– Не! – Изкрещях, като пуснах ръката на Иън. Ако я държах още малко, щях да я счупя от това колко крехка беше.
А Иън не беше крехък. Той беше най-силният, най-умният, най-смелият, най-сексапилният и най-упоритият мъж, когото някога бях срещала. Беше побеждавал всяко предизвикателство, което някой му бе отправял, всеки път. Веднъж дори беше победил смъртта, за да не се окаже унищожен от заклинанието на Дагон, след всичко, което беше преодолял. Той просто не можеше!
Ашаел въздъхна дълбоко.
– Много съжалявам, сестро моя.
Едва тогава осъзна, че плача, онези дълбоки, хълцащи ридания, с които никой не искаше да плаче, камо ли пред публика. Не можех и да спра. Аз, широко известна като най-студената и безчувствена пазителка на закона в света на вампирите, дори не можех да забавя надигащите се хлипове.
Бях вложила всичко, което имах, в това заклинание, но то не беше достатъчно. Дори от гроба Дагон щеше да победи. Той вече ме беше накарал да гледам смъртта на Иън веднъж. Сега Дагон щеше да ме накара да го гледам как умира отново, освен ако не намеря друг начин да спра магията, която неумолимо го убиваше.
Ще го направя – заклех се аз, бършейки сълзите си. Ще намеря друг начин или ще направя друг начин.
Ашаел ме потупа по гърба по успокояващ начин. Като демон той вероятно не беше свикнал да предлага утеха, но въпреки липсата на практика, беше доста добър в това.
– Добре съм – казах, след като бях потиснала болката си достатъчно, за да говоря, вместо да хлипам. После смених темата, защото ако се съсредоточа повече върху това как се е провалило това заклинание, отново ще го загубя.
– Имаше ли някакъв късмет да намериш баща ни?
Все още се чувствах странно да кажа „нашия“ баща. В продължение на хиляди години си мислех, че нямам братя и сестри. После, преди месец, разбрах, че Ашаел е мой полубрат, макар че другата половина на Ашаел произхождаше от демоничната раса, докато аз бях наполовина вампир.
– Не. Той не се е отзовал на нито едно от моите повиквания.
– Как може да игнорира и двама ни? – Попитах го. – Не, наистина, как? Ако нарисуваш правилните символи в кръвта ми и ме повикаш, използвайки истинското ми име, трябва да дойда, а това съм го наследила от скъпия стар татко. Така че как може да пренебрегне и двама ни, като многократно го призоваваме кръвно-ритуално?
Ашаел сви рамене.
– Той е олицетворение на реката, разделяща живота и смъртта. Кой знае на какво е способен?
– Точно така, и затова трябва да го намерим. Баща ни може да е единственият достатъчно силен човек, за да излекува Иън.
Всичко, което Ашаел и аз бяхме опитали, можеше да се провали, но баща ни беше бог от подземния свят. Той и преди беше възкресявал Иън от мъртвите, така че изцелението му би трябвало да е в неговата компетенция.
– Аз ще го намеря – каза Ашаел. После тъмните му очи станаха по-съчувствени. – Но нямам представа колко време ще отнеме. Ако Иън не оцелее дотогава…
– Ще го направи – прекъснах го, борейки се с нов прилив на сълзи.
Плачът не помагаше на Иън. Само отнемаше енергията, която щеше да ми е необходима, за да го спася. Иън никога не беше позволявал на невъзможните шансове да го спрат да ме спаси. Нямаше да го проваля и сега.
Ашаел не спореше. Само наклони глава.
– Както кажеш. Състоянието на Иън обаче те поставя в неизгодно положение, тъй като много врагове те преследват. Съветът на вампирите иска да те убие, след като вече знае какво представляваш, а ти отказа предложението ми да ги избия…
– Все още отказвам – казах аз, въпреки че потупах ръката му.
Един човешки брат би могъл да ми донесе букет цветя, за да разведри деня ми. Моят демоничен брат искаше да ми донесе букет от части от телата на враговете ми. Ужасно, да, но мотивацията му беше сладка, дори ако методът му за показване на обич беше… не толкова.
– Добре, няма да избиваме Съвета – каза Ашаел, звучейки разочаровано. – Като оставим настрана смъртната им присъда над теб, имаш и съюзници на Дагон, които искат да ти отмъстят, а и имаш и друга грижа.
Друга грижа. Това беше един от начините да се опише нежеланият небесен годеник. Но това беше и темата, за която най-малко исках да говоря.
– Ще се справя с това, след като Иън се оправи.
Ашаел се намръщи.
– Тогава няма да можеш да привлечеш вниманието на Фанес, като пробиеш отново дупка в подземния свят.
Наистина? Така пропаднаха плановете ми след вечеря.
Не го изрекох на глас. Ашаел не заслужаваше сарказма ми.
– Благодаря ти – казах аз. Това Ашаел заслужаваше.
Малка усмивка изкриви устата му.
– Всичко за сестра ми.
Все още се чувствах странно, когато го чуех. Но също така се чувствах и малко прекрасно, а това беше емоцията, върху която щях да се опитам да се спра.
– Пак ли си тръгваш?
Ашаел никога не се задържаше дълго. Солената вода във въздуха от близкия прибой го изгаряше. Ако Ашаел не беше само наполовина демон, изобщо нямаше да може да я понесе. Ето защо все още бяхме в къщата на бащата на Иън в Хемптън. Разположението ѝ на брега на морето я правеше защитена от демони, а и никой от Пазителите на закона, които ме търсеха, нямаше да предположи, че ще избера за свое скривалище луксозен ваканционен дом.
Ашаел кимна.
– Ще се срещам с един познат, който може да има информация за баща ни. Трябва да се върна преди разсъмване.
Кимнах. Ашаел се поколеба, а после докосна рамото ми.
– Притеснявам се за теб, Веритас. Толкова си заета да се грижиш за него, че пренебрегваш себе си, а Иън не би искал да се въртиш над него, докато не издъхнеш. Той би ти казал да спиш, да се храниш, да се разхождаш, да караш кола или да правиш нещо друго, освен да го гледаш всеки миг, докато спи. Знаеш, че съм прав.
Вероятно беше така. Но когато спях, се събуждах с писъци от кошмари, в които Иън се превръщаше в прах точно пред очите ми. Освен това всяка капка кръв, която консумирах, беше една капка по-малко, която можеше да помогне на Иън да възстанови силите си, за да се пребори с магията на Дагон. Знаех, че дори в безсъзнание Иън продължава да се бори. Можех да го усетя в силата му, кипяща под тъмната магия, която се опитваше да го унищожи. В някои дни усещането за слабия пулс на силата му беше единственото нещо, което ме предпазваше от това да полудея.
Не можех да кажа нищо от това на Ашаел, без да го разтревожа още повече, затова казах:
– Ще се поразходя малко по плажа, след като си тръгнеш. Направих го и онази вечер, така че не прекарвам времето си само в наблюдаване на Иън.
Той се усмихна.
– Добре. Ще се видим, когато се върна.
Принудих се да се усмихна в отговор.
– Бъди в безопасност и ще се видим тогава.
Той се телепортира. Фалшивата ми усмивка се разтвори в следващия миг.
Все пак няколко часа по-късно излязох навън, за да изпълня обещанието си към него. Близкият океан така или иначе призоваваше моята небесна природа. Когато стигнах до прибоя, вълните ме сграбчиха за глезените като студени пръсти. Не ми пречеше. Студът, съчетан с късния час, означаваше, че съм сама на плажа. Другите жители на Хемптън бяха заминали за зимата или бяха на сигурно място в скъпите си къщи на брега.
Когато следващата вълна се втурна над глезените ми, използвах силата си, за да я разбия на спирали, които се завъртяха около мен като миниатюрни водоскоци. След това, когато вълните се отдръпнаха обратно в океана, изпратих спиралите да ги преследват. Способността ми да контролирам водата беше по-скоро втора природа, отколкото научено умение. Много втора природа, като се има предвид, че идваше от половинката ми.
Когато бях в средата на двайсетте си години, Тенох, любимият ми баща, ме беше превърнал във вампир, но преди това не бях човек. Не знаех, разбира се. Бях поробена от Дагон още когато бях твърде малка, за да си спомням каквото и да било, освен първата си смърт. Дагон ми каза, че ме е възкресил от тази смърт и от стотиците-хиляди? -смърти след нея. Повярвах му, защото Дагон беше могъщ демон, който можеше да прави много невероятни неща. Едва десетилетия по-късно разбрах, че Дагон няма нищо общо с моите възкресения. Биологичният ми баща, пазачът на Вратата към подземния свят, беше този, който многократно ме беше връщал от мъртвите. Стражът беше и източникът на моите сили, някои от които бяха изплашили моя баща Тенох дотолкова, че ги бях потиснала до степен да си създам напълно отделна личност.
Повече от четири хиляди години никой освен Тенох не знаеше какъв съм в действителност, тъй като да си смесен вампир беше толкова незаконно, че се наказваше със смърт. Никой не знаеше дори как изглеждам в действителност. Бях скрила небесната си страна под твърдата си вампирска личност на пазител на закона и бях скрила истинската си, приличаща на бог външност под блясък, който показваше тънка, руса, млада жена на всеки, който ме погледне. И двете маскировки ми позволяваха да водя безопасен, самотен живот… до Иън.
По някакъв начин Иън беше усетил истинската ми същност още преди да сме казали и една дума. По-късно, когато обстоятелствата ме принудиха да покажа на Иън какво съм, той не се уплаши или ужаси като всички останали. Беше заинтригуван, възбуден, а след това неудържимо ме преследваше. Бях направила всичко, за да опазя сърцето си, но не успях. Дотогава ми беше все едно. Влюбването в Иън можеше да ме разкъса на две – буквално, като се има предвид появата на другата ми страна – но също така беше и върхът на моя много дълъг живот. Никога не бях подозирала, че е възможно да бъда толкова щастлива, а сега не можех да понеса да го загубя. Не отново, и… какво не беше наред с пясъка?
Преди секунди беше сивкав. Сега беше с всички нюанси на златото. Въздухът също се изпълни със златни лъчи, сякаш вместо бледите ивици от полумесеца грееше най-яркото слънце. В следващия миг във въздуха се разпръснаха светлини като множество малки звезди.
Беше зашеметяващо, но единственото, което можех да си помисля, беше: О, по дяволите!
Бях виждала това и преди и то предвещаваше пристигането на последния човек, когото исках да видя.
Полетях към вилата, само за да се блъсна в мускулест гръден кош, преди да съм изминала два метра. Изведнъж ме вдигнаха две здрави ръце, обрамчени с огромни златни криле.
– Моята булка! – Каза моят нежелан небесен годеник.
Назад към част 1 Напред към част 3