Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочен цяла нощ – Книга 3 – Част 31

Глава 30

Отворих очи. Първото нещо, което видях, беше лицето на Иън. В някакъв момент той беше коленичил и ме беше прибрал в прегръдките си.
Веднага погледнах отвъд него. Планината Ликабет все още се издигаше над Атина като огромна каменна стража. Успокоението почти ме накара да припадна отново. Нямаше отровни газове, нямаше смъртоносни пирокластични потоци, нямаше разбиваща сградите топлина и нямаше разтопена лава. Само познатата забележителност, която се извисяваше над Атина още преди изобретяването на колелото. Единственият знак, че се е случило нещо зловещо, бяха няколко нови камъка в основата на планината и малкият, избледняващ шлейф от пепел, който се издигаше над върха на Ликабет.
– Те го направиха – прошепнах с огромна благодарност.
Лекото подсмърчане на Иън гъделичкаше бузата ми.
– Само след като ти го направи.
След това Иън се облегна назад и Влад Дракула се появи пред очите ми.
Косата на Влад с цвят на еспресо стигаше до раменете на буреносносивия му костюм, където на врата му с непринудена елегантност висеше шал от въглен. Челюстта му беше засенчена от един от онези израстъци, които бяха повече стърнища, отколкото брада, и тъмният контраст с бледата му кремава кожа правеше скулите му да изглеждат още по-изящни. Влад можеше да бъде сбъркан с всеки друг красив мъж в средата на трийсетте години, ако пренебрегнеш как ръцете му пламтят със синьо-бели пламъци, които някак си не изгарят сакото му. Контролът на Влад над огъня беше всеобхватен, стигащ дотам, че той никога не опари дори косъм на главата му.
– Веритас. – Слаба, насмешлива усмивка изви устата на Влад, а очите му потъмняха от сияйно изумрудени обратно до нормалния си меден цвят. – Моите комплименти за необичайното утро. Никога досега не ми е било възлагано да гася изригващ вулкан.
Усмихнах се, макар че дори този прост жест ми се стори изтощителен.
– Следващият път вместо това ще накарам Иън да те отвлече за един хубав късен обяд.
– Сюн Гуан събира съвета. Щом стигнат до нас, трябва да тръгнем – каза Менчерес, като се движеше в следващата линия на погледа ми. Дългата му черна коса се развяваше около раменете му като от силен вятър, а в действителност беше от трескавата енергия, която Менчерес все още излъчваше. Пирокинезата на Влад може и да беше потушила вулкана, но телекинезата на Менчерес беше попречила на планината да се разпадне от цялото това нарастващо налягане.
– Да, а някой има ли бутилка? – Попита Иън.
Влад го погледна цензурно.
– Защо да имаме преносими съдове с алкохол със себе си в шест сутринта?
Изпуснах уморен смях.
– Иън не се опитва да се напие. Сигурно иска да призове Ашаел, за да му помогне да телепортира съвета.
Влад се вцепени.
– Демона Ашаел?
– Ашаел, моят приятел – поправих го аз.
Не се доверявах достатъчно на Влад, за да му кажа за общия ни произход. Ашаел все още минаваше за пълноправен демон сред рода си, а демоните приемаха смесените раси дори по-малко от вампирите и гулите. И все пак, изтощена или не, нямаше да оставя отвращението в тона на Влад да остане без последствия.
– Ех, някой в някоя от тези къщи трябва да има бутилка – каза Иън, след което изчезна.
Влад се обърна към Менчерес.
– Нямаш нищо против той да призове демон тук?
Менчерес отвори уста, за да отговори. Иън се върна, преди да успее да каже и дума, държейки наполовина пълна бутилка узо.
– Недей – каза Влад с предупредителен тон.
– Разбира се – каза Иън саркастично, след което отпи. – Ашаел, имаме нужда от теб! – Каза той веднага след като преглътна.
Ашаел сякаш изскочи от сенките, облечен само в копринено долнище на пижама в, от всички цветове, бебешко розово.
– Мислех, че ще мога да поспя, след като вече е почти сутрин – промълви Ашаел и спря, когато ме видя. – Веритас – каза той с разговорен тон. – Защо си наполовина барбекю и си цялата в кръв?
– Тя се потеше, докато замразяваше вулкана, който Руаумоко взриви под нас – отвърна Иън.
Това е било кръв? Погледнах надолу. Изгарянията ми бяха заздравели, но да, останалите ми дрехи бяха овъглени, а и изглеждах така, сякаш съм се търкаляла по пода на кланица.
– Някой да каже на господин Спарки Хендс да си загаси пламъците – добави Ашаел, без дори да погледне зад себе си към Влад.
Аз погледнах. Да, ръцете на Влад отново бяха пламнали.
– Имаш ли нещо против? – Попитах с най-изпитателния тон, на който бях способна.
– Не възразявам – хладно отвърна Влад. – Последния път, когато видях Ашаел, той се опитваше да ме убеди да му продам душата си в замяна на премахване на смъртоносна магия върху жена ми.
Очите ми се разшириха, но Ашаел само се засмя.
– И аз бях толкова близо! – Каза той и най-накрая се обърна към Влад. – Щях да бъда на върха на класацията на моя вид, ако бях договорил тази сделка. А, добре. Може би следващия път.
Изражението на Влад потъмня, а температурата около нас изведнъж се повиши.
– Влад – каза Менчерес със строг тон. – Не го нападай. Ашаел е мой нов съюзник.
– Демон? – Изпусна суров смях Влад. – Шегуваш се.
– Не се шегувам – каза Менчерес, а ръката му върху рамото ми мълчаливо добави: Остави ме да се справя с това.
Ако не ми беше трудно да седя, щях да споря. Тъй като бях отвъд предела на изтощението си, помахах на Менчерес с „давай“. Менчерес беше почетният баща на Влад, така че ако някой можеше да контролира най-злобния вампир на света, това беше той.
Освен това всичките ми способности с изключение на тази за изтръгване на душата се чувстваха изчерпани, а аз нямах намерение да го правя, колкото и да ме дразнеше грубостта на Влад.
– Не би проявил неуважение, като нападнеш мой съюзник без провокация, нали? – Попита Менчерес Влад.
– Не – каза Влад след вцепеняващо мълчание. После хвърли студена усмивка към Ашаел. – Никога повече няма да получиш шанс да посегнеш на душата ми. Жена ми откри това, което трябваше да знае, след твоя глупав опит да вдигнеш цената на информацията си.
Ашаел отново се засмя.
– Според теб точно това съм направил? Не се ли предполага, че си блестящ, както и смъртоносен?
– Без обиди, Ашаел – казах, когато ръцете на Влад отново пламнаха.
Ашаел извъртя очи.
– Добре, но аз харесвах жена му, така че неслучайно насочих Лейла към единствения човек, който разполагаше с нужната информация.
– Смени темата – каза Иън, като забеляза, че Сюн Гуан води Хекима и останалите от съвета нагоре по хълма към нас. – Ашаел, имам нужда от твоята помощ, за да изведеш съвета на безопасно място…
Иън спря да говори и бавно се обърна. Проследих погледа му, но не видях повече членове на съвета. Не видях никого след тях, освен хора, които се разхождаха пред входовете на къщите си, все още предпазливи да влязат, защото смятаха, че предишните трусове са били земетресение, което може да не е отминало…
Ръката ми изведнъж изтръпна, сякаш бях ухапана. Погледнах надолу, очаквайки да видя плъзгаща се змия. Не, нищо не се движеше по земята близо до мен, така че какво беше това … ?
Татуировката ми се издигна от кожата ми и се разви в триизмерен комплект от маншети на китките, прикрепени към дълга, стоманена верига. Менчерес се отдръпна със съскане.
– Какво е това?
Голямо проклето предупреждение от баща ми, ето какво. Чудех се как да извадя белезниците от татуировката на ръката, за да ги използвам. Трябваше да знам, че надзирателят има решение. Беше го направил и периметрова предупредителна система за Руаумоко или Морана, ако се съди по внезапната поява на белезниците.
Отново проследих погледа на Иън. Той не беше погледнал встрани, за да види какво се случва с мен, и беше единственият, който не го направи.
Там. Не на земята, а на покрива на една от по-високите сгради, плътно скупчени около този участък. Тъмнокос мъж със среден ръст, средно телосложение и неразличими черти. Дори нямаше да го забележа, ако не бяха очите му. Те бяха осветени с ярко оранжево сияние.
Само това щеше да ми подскаже кой е той. Очите на вампирите светеха в зелено, очите на демоните – в червено, очите на баща ми светеха в сребристо, както и моите и тези на Ашаел понякога… но никога досега не бях виждала оранжево.
– Руаумоко – прошепнах аз.
– Ашаел, изведи съвета оттук веднага – каза Иън с нисък, спешен тон. – Когато ги няма, той няма да се опита да взриви друга планина. Менчерес?
– Моите сили не действат върху него. Опитах – каза бившият фараон и звучеше леко объркан.
Силите на Менчерес може и да не са ефикасни върху Руаумоко, но моите белезници бяха свръхестествено създадени за него. Изправих се на крака. Ръката на Иън кацна на ръката ми, без той нито веднъж да отклони поглед от древния бог.
– Не. Твърде изморена си, за да се биеш с него точно сега.
– Няма значение – изсъсках, опитвайки се да отблъсна ръката на Иън и не успях. – Това може да е най-добрият ни шанс…
Хватката на Иън се затегна и градът се отдалечи, преди да довърша изречението.
Когато спря, Иън и аз се върнахме в къщата на Спейд и Денис. По-точно в салона им. Един от слугите на Спейд едва не се спъна от шок при внезапната ни поява, но Иън просто ме пусна на най-близкия диван и каза:
– Кажи на Чарлз, че Веритас е тук.
– Чакай – казах аз, опитвайки се да хвана Иън.
Той се извърна и изчезна.

Назад към част 30                                                            Напред към част 32

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!