Глава 29
Изпратих всичко, което имах, за да разширя още повече моята времева балона над планината. Само спирането на всичко в един-единствен, застинал миг щеше да задържи огненото изригване. Вампирите можеха да преживеят много, но да бъдем взривени на парчета и потопени в нагорещена лава определено щеше да ни убие.
Агонията ме връхлетя от продължителното усилие, докато не почувствах, че ще експлодирам заедно с планината. Опитах се да скрия това от Иън, докато се задъхвах:
– Спаси съвета. Не мога… да издържа много дълго.
Иън изруга на три различни езика, но ме постави в подножието на планината Ликабет, далеч от непосредствената опасност от изригване. След това се телепортира.
Земята се разтресе. Хората започнаха да излизат от къщите си с викове:
– Земетресение! – Огледах се с отчаяние. Всички светлини, които съставляваха прекрасния силует, когато се гледаше от планината Ликабет, сега изглеждаха като потенциални надгробни камъни. Това беше един от най-населените райони в Атина. Дори ако жителите някак си избегнат взривяващата се скала и смъртоносния поток лава от изригването, широко разпространяващите се газове и пепел пак щяха да убият хиляди.
Напрегнах силите си до краен предел. Трябваше да спра това достатъчно дълго, за да могат хората да се евакуират на безопасно място.
Иън се появи отново с Хекима и Санджай. Той ги пусна близо до мен и отново изчезна. Хекима се приближи, освободена от обездвижването сега, когато беше извън моя времеви балон.
– Веритас – каза тя загрижено. – Силно си изгоряла.
Не ми стигна концентрация, за да отговоря. Щях да се излекувам, ако оцелеехме след това.
– Не говориш, защото по някакъв начин се опитваш да спреш това ли? – Попита тя с по-остър тон.
Главата ми се размърда в кимване.
– Санджай – каза Хекима със същия остър тон. – Трябва да прочистим околните сгради от възможно най-много хора.
Иън се появи отново, като почти повали Луциус и Фион, друг член на съвета. Луциус се хвана за крака на Иън, преди той да успее да се телепортира.
– Искам да знам какво се случва!
Иън погледна Луциус с дивашки поглед.
– Една от онези „недоказани заплахи“, които отхвърляше, току-що взриви вулкан под задника ти.
Очите на Луциус изпъкнаха.
– Невъзможно!
– Не и за бог на земетресенията и вулканите. А сега ме освободи, или ще те хвърля в пламтящия център на вулкана, сякаш принасям в жертва проклета девойка!
Луциус пусна Иън, сякаш изведнъж го опари. Иън изчезна, а Хекима хвана Луциус и Фион за ръка.
– Елате, помогнете ни да изведем хората на безопасно място.
Те тръгнаха, а Луциус все още твърдеше, че това не може да се случи. Потта избиваше от кожата ми, когато ме връхлиташе още по-голяма агония. Усетих вкуса ѝ по устните си и я усетих под остатъците от изгорелите ми дрехи, докато обливаше тялото ми. Не бях се потила, откакто бях човек. Не знаех, че все още мога. Силата ми да замразявам времето беше достигнала своя предел; не беше достатъчна. Вулканът, в който Руаумоко мигновено беше превърнал планината, беше твърде голям и избухлив, за да мога да го задържам още дълго.
Иън се появи с още двама членове на съвета, пусна ги и изчезна почти мигновено. Членовете на съвета ме засипаха с въпроси, които игнорирах, като използвах цялата си концентрация, за да задържа смъртоносното изригване колкото се може по-дълго.
Хекима извика, като ги насочи да слязат при нея. Те тръгнаха, а миг по-късно Иън свали още двама членове на съвета, а след миг се появи отново с Халдам и Сюн Гуан. Очите на Халдам все още димяха от стърчащата в тях демонична кост. Иън сигурно беше решил да го довърши веднъж завинаги.
Беше спасил съвета, но там горе имаше повече от дузина Пазители на закона. Иън вероятно можеше да ги спаси, преди да изгуби контрол, а Хекима и другите членове на съвета можеха да успеят да изведат няколкостотин души на безопасно място, но това все още оставяше десетки хиляди в зоната на изригването. Не можех да задържа планината от детонация достатъчно дълго, за да може по-голямата част от хората да се евакуират. Вече усещах, че контролът ми се изплъзва, но… не беше нужно всичко това да е за моя сметка, осъзнах.
Както Иън ми беше напомнял многократно, вече не бях сама.
Събрах допълнителна енергия, за да прошепна.
– Иън.
Той веднага коленичи до мен, като отблъсна Сюн Гуан.
– Менчерес и Влад. – Едва успях да произнеса имената им от това колко силно бях стиснала челюстта си срещу болката. – Влад може… да гаси лава, а… . . Менчерес държи … планината заедно.
– Ти си луда като лайно – изсумтя той. – Дори и двамата да могат, няма да те оставя сама достатъчно дълго, за да ги доведа. Руаумоко явно е тук, а Фанес и Морана също биха могли да бъдат.
– Трябва да го направиш – изсумтях аз. – Всички тези невинни. … хора.
Сюн Гуан се изправи на крака. След това се обърна към Иън.
– Върви. Аз ще я защитя.
Иън я погледна така, сякаш тя му предлагаше да си отреже главата.
– Мислиш ли, че ти имам доверие? Преди половин час се опита да и прободеш сърцето. Ако не мислех, че тя ще има нещо против това, щях да те оставя точно в зоната на взрива и да се отърва от теб!
Иън крещеше и все пак ставаше все по-трудно да го чуя. Сгъвах се в силата, за да я поддържам, което означаваше, че всичко останало избледнява.
– Аз също я обичам – чух да изръмжава Сюн Гуан. – И не съм се опитвал да я убия. Увреждах я, за да защитя останалите членове на Съвета, но се кълна в живота си, че тя ще оцелее след това, дори ако трябва да я отлетя и да оставя всички останали.
– Закълни се в нещо повече от живота си. – Въпреки че вече почти не чувах думите на Иън, смъртта, която преследваше тона му, беше ясна. – Закълни се и във всичко, което ти е скъпо, защото ще унищожа всичко, ако тя умре.
– Ако тя умре, всичко, което ми е скъпо, вече е изчезнало – стори ми се, че чух да казва Сюн Гуан, но не можех да бъда сигурна.
Ръцете ме хванаха за раменете, а после една уста се притисна към ухото ми.
– Слушай ме, Веритас. – Гласът на Иън, висок и настоятелен. – Някой те заплашва, ти разкъсваш подземния свят и го хвърляш в него. Не се притеснявай за повече спукани завеси. Можем да поправим каквото и да счупиш по-късно, но сега ти оцеляваш, разбираш ли?
След това нещо меко докосна бузата ми, което може би бяха устните му, но не можех да бъда сигурна. Зрението ми се беше стеснило до иглички, а нажежената до бяло болка ме караше да се чувствам така, сякаш отново ме бяха взривили онези прегрети газове.
Бързай, Иън. Бързай!
Повтарях това, докато ме разтърсваха тръпки. Още пот се стичаше по мен, а дрехите ми бяха мокри. Земята се тресеше все по-силно и по-бързо, докато настойчивите и вибрации не зазвучаха като сърцебиене в гърдите ми. Болката се редуваше да превръща кръвта ми в лед в един момент и в огън в следващия, правейки ме почти безчувствена. Дори мозъкът ме болеше, сякаш се опитваше да пробие черепа ми.
Не можех да понасям това. Трябваше да пусна мехура на времето. Трябваше да го направя. Беше твърде много, твърде много, твърде много…
Хладни пръсти се впиха в слепоочията и лицето ми, намирайки точки на натиск и масажирайки ги. Не си ли беше тръгнал още Иън? Какво чакаше? Нима не знаеше, че съм на края на силите си?
Над рева в ушите ми, който можеше да е разпадане на планината или разбиване на черепа ми от претоварване, долових откъслечни думи и разбрах, че идват от Сюн Гуан.
– … можеш да го направиш, любов моя. Нищо досега не те е побеждавало. Нищо няма да го направи. Изчакай още няколко мига, само няколко…
Още няколко мига. Стиснах челюстта си по-здраво, игнорирайки непрекъснатия вкус на кръв. Да, можех да го направя още няколко мига. Членовете на съвета може би ще успеят да спасят още десетина живота за това време…
– Какво, по дяволите, е това, Иън? – Каза раздразнен глас със забележим румънски акцент.
Ако болката не ме разкъсваше на парчета, щях да се усмихна. Влад Цепеш, по-известен с омразния си прякор Дракула, току-що беше пристигнал.
– Виждаш ли тази планина? – Чух Иън да отговаря. – Един луд бог я е превърнал в изригващ вулкан. Освен ако не искаш да видиш как изгарят хиляди хора, използвай способностите си за контролиране на огъня при истинско предизвикателство, вместо просто да изпепеляваш всеки, който те дразни.
– Ако го направя, ще се превърнеш в пепел – промълви Влад, но после усетих изблик на сила, който ме отхвърли назад срещу Сюн Гуан. Преди да успея да се възстановя, усетих втори взрив. Властта ми над времевия мехур се разпадна. Земята натежа, сякаш повръщаше.
– Дръж планината заедно, Менчерес! – Изръмжа Иън. – Тя губи хватката си върху нея!
Не губи, помислих си, докато агонията ме размазваше на части. Загуби.
Назад към част 29 Напред към част 31