Глава 42
Горчивият опит ме беше научил, че дори най-добре замислените планове могат да бъдат разрушени от хитър капан. Ето защо Вариант Б беше фалшивото предателство на Ашаел, ако не успеем да изненадаме Морана и Руаумоко. Мислех, че двамата с Иън сме се справили добре с актьорската си игра, но Ашаел беше малко прекалил. Все пак беше успял да накара Морана, Фанес и Руаумоко да се доверят на алчността му… и, което е по-важно, да се доверят на превъзходството си над ситуацията, за да позволи на Ашаел да маневрира Фанес далеч от тях.
Оказва се, че Фанес не е единственият с огромно его, което може да се използва срещу него.
Но Фанес използваше цялата си сила, както и огромния простор на крилете си, за да държи Морана извън обсега ми. Единствено хватката на Иън върху ръцете му попречи на Фанес да телепортира и Морана оттам.
Ашаел се опита да сграбчи Морана и моментално замръзна във висок, широк леден блок. Друг замръзващ взрив ме застигна в него, като моментално ме ослепи и обездвижи. Използвах силата си, за да изтласкам леда, като възвърнах зрението си и видях, че последният взрив на Морана беше толкова силен, че бе замразил и Иън, и Фанес в солидни ледени блокове до Ашаел.
– Който я убие, печели западното полукълбо! – Изкрещя Морана, докато бягаше.
Вампирите и гулите започнаха да се изсипват от тунелите, а аз не можех да бягам, защото все още бях заклещена в тази проклета мрежа.
Използвах силата си, за да размразя Иън, а Ашаел сам се взриви от ледения си затвор. Морана беше толкова паникьосана, че беше оставила Фанес замръзнал на земята зад себе си. Скоро я изгубих от погледа си, докато нападателите ми се нахвърлиха върху мен, и проклинах свободно, докато ме пробождаха със сребърни ножове през мрежата.
– Хванете я, ще се оправя! – Изкрещях, докато Ашаел и Иън започнаха да секат вампирите и гулите, които ме нападаха.
Небето изведнъж се изпълни с толкова много Остатъци, че те закриха звездите. Още и още запълваха периметъра, докато целият ни район не бе куполообразен под извиващата се смъртоносна маса. През цялото време земята продължаваше да се тресе, докато армията на Мари тичаше към нас.
Морана можеше и да бяга, но с Фанес, който все още беше замръзнал на земята, с остатъците, които покриваха периметъра, и с армията от гули на Мари, която маршируваше нагоре по планината, тя беше в капан.
Сигурно го знаеше, защото хвърли още една замразяваща бомба по нас. Няколко мига по-късно, изпълнени с ослепителна болка, аз размразих себе си и Иън толкова бързо, колкото можах, като чух Ашаел да крещи:
– Не се притеснявай, ще я хвана – преди гласът му внезапно да секне.
Слепотата ми се разсея и аз изкрещях. От окото на Ашаел, което почерня и опустя, сега стърчеше назъбен костен нож. Гукът до него го издърпа, прибирайки оръжието си за втория, последен удар…
Иън се телепортира и дръпна ръката на гула с такава сила, че крайникът му се откъсна. Главата му последва примера му с брутална маневра за летене и въртене, която щеше да ме впечатли, ако не бях толкова ужасена от гледката как Ашаел се свлича на земята.
Само едно нещо можеше да убие демоните: да прободеш очите им с кост от друг демон. С едно останало око Ашаел щеше да оцелее, но вече не можеше да се телепортира. Той едва ли щеше да може да се движи. Всяка част от мен крещеше от отмъщение.
Как се осмеляват да наранят нейния брат!
Изтръгнах кръвта на вампирите и гулите, което трябваше да направя веднага щом се нахвърлиха, ако не бях разсеян от замразяващите бомби на Морана. Иън се плъзна в новите и локви, преди да се телепортира, за да хване Ашаел. И двамата изчезнаха, за да се появят отново в мрежата ми.
Преди да успея да изпъшкам, че съм смазана от общата им тежест, Иън беше изчезнал, а Ашаел се беше свил до мен.
– Ти пазиш останалото му око, а ти пазиш нейното сърце – каза Иън. – Аз вземам Морана и слагам край на това.
– Не можеш да я докосваш, тя ще те замрази! – Изцепих се аз. – Тя прави под нулата всичко. Виж!
Направих жест надолу по планината. Армията на Мари сега беше пометена от огромни ледени пластове, които се спускаха надолу по планината като безкрайна, блестяща лавина. Боунс и Менчерес бяха по-нагоре в планината, застанали един до друг, а ледът се раздвояваше около тях, докато силата им нарастваше. Миг по-късно ледът се разчупи и около армията на Мари, тъй като обединената телекинеза на вампирите го раздроби на нещо, което приличаше на сняг.
След това от небето започнаха да падат остатъци. Бях шокирана, докато един поглед към Мари не обясни защо. Тя беше ударена от замразяваща бомба, а Остатъците се контролираха от волята на Мари и нейната кръв. Точно сега и двете бяха замръзнали.
– Ако докоснеш Морана, тя ще те замрази толкова силно, че ще се разбиеш – казах на Иън, докато освобождавах Мари от взрива. – Аз съм единствената, която може да я преживее, така че намери начин да ме освободиш.
Иън прокле, но започна да се телепортира сред вампирите и гулите, като алтернативно разкъсваше сърцата им със сребро или откъсваше главите им. С цялата им кръв по земята, която се превръщаше в пурпурен лед от минусовите температури, те не бяха равностойни на Иън. Скоро всички бяха мъртви.
Морана сигурно беше разбрала това, защото ледът започна да ни обстрелва, сякаш идваше от военен кораб, стрелящ с всички оръдия. Изкрещях, когато безброй отломки се врязаха в мен, карайки ме да полудея от болка.
„Какво чакаш?“ – Избухна другата ми половина. Бори се лед с лед!
Преодолях болката достатъчно, за да образувам барикада около мрежата си, която беше толкова дебела, че ледените куршуми на Морана не успяха да преминат. След няколко мига оздравях достатъчно, за да виждам и чувам отново… и нададох вик, когато осъзнах, че Иън е от външната страна на барикадата. Не е защитен вътре в нея.
Течният мрак се изстреля от мен със същата скорост като ледените куршуми, които продължаваха да издълбават все по-дълбоки вдлъбнатини в барикадата ми. Тази тъмнина премина покрай дупката, която бях направила в дъното на барикадата си, без дори да се замисля. Оттам мракът се разпространи в търсене на Иън.
Не беше нужно да го виждам, за да разбера кога го е намерила. Веднага щом го направи, усетих Иън и го сграбчих с ръце, направени от течна полунощ вместо от плът.
Придърпах Иън към барикадата, като я затворих около него и изградих по-дебел лед срещу безкрайния обстрел от куршуми. До мен Ашаел изстена и се опита да се преобърне.
– Той добре ли е… ?
– Ще се оправи – казах аз, наблюдавайки как безбройните дупки по тялото на Иън започват да се затварят и разбитите парчета от черепа му се сглобяват. Беше го ударила толкова бързо, че не беше имал време да използва проклетата си сила на плод и за това се радвах.
След това отново ослепях, оглушах и се обездвижих, когато ме удари още една замразяваща бомба. Измъкнах се от нея, но този път това отне повече време. Цялото това замразяване, размразяване и лекуване се отразяваше зле, особено на разума ми, а през цялото време температурата продължаваше да пада.
Морана нямаше да има нужда от индивидуални замразяващи бомби скоро. Цялото това място щеше да е огромен, замразен затвор.
– Нуждаем се от топлина, за да противодействаме на това – казах на Иън, веднага щом размразих него и Ашаел, тъй като раната на Ашаел го остави твърде слаб, за да го направи сам. – Трябва да се телепортирате и да си набавите малко.
От веждите на Иън паднаха ледени късчета от това колко рязко ги събра.
– Да те оставя? Ти луда ли си?
– Още не – казах и направих врата в ледения купол около нас, преди да се сетя, че Иън може да се телепортира. Богове, мозъкът ми сигурно получава изгаряне от фризера, като зле опаковано парче месо!
– Зад теб – изкрещях, когато видях сребрист отблясък, когато някой се втурна през направената от мен врата.
Иън се завъртя, а аз зашлевих вълна от мастиления мрак, който все още се трупаше под мен. Настъпващият вампир изкрещя, когато тя го докосна, и падна на земята, като драскаше с нокти по тялото си, сякаш собствената му кожа го нападаше.
Иън взе един от захвърлените сребърни ножове и разкъса сърцето на вампира. След това се телепортира обратно при мен, но движенията му бяха малко по-бавни от обикновено. Не бях единствената, която страдаше от страничните ефекти на многократното светкавично замразяване, а температурата продължаваше да става все по-студена.
Хванах Иън през мрежата.
– Остави ме и отиди да се стоплиш – повторих аз. – Само огромни количества топлина могат да противодействат на това, така че не приемай „не“ за отговор от него.
Очите му се разшириха в знак на разбиране. После пъхна в ръката ми сребърен нож, целуна ме силно и изчезна.
Внезапната тишина беше изнервяща. Не можех да видя какво става навън, без да спусна ледената си барикада, а от повтарящите се чупещи се звуци се виждаше, че Морана все още пръска ледени куршуми.
Все пак щеше да се наложи да я спусна. Навън беше твърде тихо. Това означаваше, че Мари, Боунс, Менчерес и армията на Мари вероятно са замръзнали. Аз бях единствената, която можеше да ги размрази, така че трябваше да пусна бариерата и…
Болка ме прониза, последвана от мигновена слепота и неподвижност. Изверг! Още една замразяваща бомба.
Разруших леда в себе си и около себе си. Както обикновено, усещането беше като да те прободат хиляди горящи ножове наведнъж. Когато се освободих, разкъсах леда и от Ашаел. След това хванах ръката на брат си.
– Това ще боли, но трябва да го направя. Подсигури се.
С това съборих барикадата, като оставих само половин купол над нас, за да защитя, надявам се, главите ни. Ледените куршуми веднага се врязаха в мен, като скоростта им ме хвърли към страните на мрежестия капан. Последва чудесно облекчение, когато Ашаел ме обгърна с ръце, покривайки половината ми тяло със своето. Той поемаше огъня ми, така че трябваше да направя така, че това да има значение.
Принудих се да обърна главата си, за да мога да видя надолу по планината. Щом го направих, бях ужасена. Всичко беше покрито с лед. Вече не можех да видя дори най-високите точки на руините. В продължение на няколко километра във всички посоки имаше само гладки, бели, смъртоносни ледени листове.
Морана не просто сипеше ледени куршуми и замразяващи бомби. Тя образуваше шибан ледник точно върху нас!
Изпратих силата си, за да разчупя леда. Между звуците от разбиването му и звъна от безкрайните снаряди, които се отразяваха от ледения покрив над мен, да не говорим за ледените куршуми, които ме удряха, не чувах нищо друго. Замайване ме изпълни, конкурирайки се с разкъсваща болка, тъй като все повече куршуми ме удряха въпреки самоотвержените усилия на Ашаел да ме предпази.
Не можех да видя Морана, но тя сигурно ме виждаше и отприщваше арктически ад.
След още един ослепителен изблик на болка всичко почерня.
Назад към част 42 Напред към част 44
