Глава 22
Съществото се взираше в мен. Силвър изръмжа и се отдалечи от него. Съществото погледна към Симаргъл, а след това отново погледна към мен. В един момент тялото му се промени, докато не се превърна в точно копие на моя външен вид.
– Какво е това? – Прошепнах на Ашаел.
То ми напомняше на водна нимфа, но водните нимфи бяха дребни същества, които се нуждаеха от постоянен контакт с течност, за да оцелеят. Преди да се превърне във водна версия на мен, това нещо беше с една глава по-високо от Иън и стоеше на плажа, без да е необходимо да е в обсега на прибоя.
– Левиатан. – Гласът на Ашаел беше дрезгав. – Те пазят тези брегове и никой не докосва водите без тяхно разрешение.
– Това е информация, която щеше да е полезна преди – казах през стиснати зъби.
– Откъде можех да знам, че ще нарушиш основното правило в рамките на десет секунди след пристигането си? – Отвърна на удара Ашаел.
– Стига. – Иън протегна лявата си ръка. Рогът се изправи, докато не заприлича на дълъг, тъмен меч. Главата на съществото се завъртя към Иън и то се усмихна.
Лед покри костите ми. Ако гробът можеше да се усмихва, щеше да изглежда така.
– Иън – каза Ашаел, без да откъсва поглед от съществото. – Рогът може и да действа на всичко останало, но няма да навреди на Левиатан. Ако докоснеш някой от тях, ще се удавиш завинаги.
Добре, това звучеше ужасно.
– Как да поправя това, което направих, за да го ядосам? – Попитах Ашаел с тих глас.
– Опитай се да се извиниш и да му дадеш жертвоприношение. – Не ми хареса новата несигурност в тона на Ашаел. Той можеше да ме дразни с това, че през повечето време звучи като властен нахалник, но ако Левиатанът накара Ашаел да се страхува, всички трябва да се страхуваме.
– Не пестете – продължи Ашаел. – Левиатанът е телепатичен, така че предложението ти трябва да е нещо много ценно за теб.
Загледах се в Левиатана, докато започнах да вървя към димящия самолет, като с резкия си жест предупредих Иън да не ме следва.
– Наистина съжалявам, че навлязох в твоето владение – казах, докато стигах до вътрешността на самолета, като използвах ръката си вместо погледа си, за да намеря багажа си. Инстинктът ми подсказваше, че ако отклоня поглед от съществото, ще съжалявам.
– Това беше нарушение на вашия суверенитет – продължих аз. – Искам прошка само защото извърших престъплението си в невежество. Моля ви – още повече сляпо протягане на ръце, режейки се по изкривените метал и стъкло, докато не усетих гладките страни на най-големия си куфар – приемете това предложение в знак на моето съжаление.
Издърпах куфара, коленичих, за да разкопчая ципа му. Останах в позата на молител, докато опипвах куфара, докато ръката ми не попадна на нещо голямо и твърдо. Бавно разгънах дрехите, които бях опаковала около предмета, за да открия блестящия букет от багрите на кралицата на феите, който тайно бях взела със себе си.
Иън издаде кратък, остър звук. Сега се радвах, че трябваше да задържа погледа си единствено върху съществото. Не исках да виждам лицето на Иън, докато полагах наситените с магия цветя в краката на Левиатана. Розите сякаш прибавиха лъчите на лунната светлина към собственото си кървавочервено сияние и затрептяха, когато Левиатанът ги взе. Той поклати глава към тях по много човешки начин, след което ме погледна.
Левиатанът е телепатичен, така че това трябва да е нещо много ценно за теб …
Позволих си да усетя колко силно не исках да се откажа от единствения подарък, който Иън ми беше дал. Отворих спомените си за това как видях розите за първи път, как докоснах венчелистчетата им в почуда, докато се преструвах, че не ги искам, защото не можех да понеса Иън да види колко много ги обичам. Признах и безразсъдството, че ги взех със себе си. Ако нещата се объркат по време на пътуването ни, щях да бъда хваната с пълни ръце с магически предмет; нещо, което можеше да ми донесе незабавна смъртна присъда. Но не исках да се разделям с розите. Те твърде много ми напомняха за Иън – редки, изненадващи, опасни и толкова красиви…
Левиатанът придърпа цветята към себе си. За миг те заблестяха на фона на водния воал на тялото му, после двамата изчезнаха обратно в морето.
Ашаел си пое звучно дъх.
– Каквито и да са били те, благодаря на боговете, че си ги имала.
Трябва да означава, че предложението ми е било прието.
– Има ли нещо друго, за което трябва да знам, че може да ме убие или да ме удави завинаги? – Попитах, докато се опитвах да задуша чувството си на загуба заради розите.
Ашаел ме дари със слънчева усмивка.
– Не от върха на главата ми.
Иън погледна Ашаел с поглед, който би накарал всеки друг да отстъпи няколко крачки назад. После отиде до самолета, взе собствения си куфар от тлеещите останки, взе и моя и се върна, за да сложи свободната си ръка на гърба ми.
– Да се насочим към вътрешността на страната, преди морето да ни изпрати нови посетители.
Не знам какво очаквах от остров, покрит с магия, пълен с хора, отхвърлени от всички свръхестествени видове. Мрачни пещери? Каменни замъци? Реплики на Крепостта на самотата на Супермен? Каквито и да бяха очакванията ми, те не включваха нещо, което ми напомняше за курорта Сандалс с няколко средновековни привкуса.
Огньовете осветяваха сградите, които в зависимост от гледната точка можеха да бъдат хотели или имения. Многоцветните керемидени покриви добавяха ярки цветни петна върху пясъчните си стени, а растенията се разливаха като зелени водопади по многобройните балкони на резиденциите. Изработените пързалки завършваха в облицованите с мозайка плувни басейни, а кабини заемаха място около многобройните водни зони за отдих.
Едно нещо беше сигурно – нямаше да се докосна до тази вода. Доколкото знаех, тези басейни бяха детски градини за бебето Левиатан.
А всички зони за отдих бяха празни. Редиците прозорци на хотелите/къщите отразяваха блясъка на огньовете обратно към нас, което правеше невъзможно да се види вътре. Все пак можех да чуя звуците на хората в сградите, макар и на малцина да им биеше сърцето. Басейните може и да бяха празни, но това място далеч не беше безлюдно.
Новодошлите трябва да карат жителите на острова да се притесняват. Не можех да ги виня. Ако бяха тук, техният вид и другите искаха да ги убият по причини, които в общи линии се свеждаха до „Ти си различен, затова ме плашиш“. Забавно беше как същите тези хора рядко спираха да се замислят колко ужасяващи са те, издавайки смъртни присъди от позициите си на власт или привилегии.
– Йона е в тази къща – каза Ашаел, като закрачи пред нас. – Елате. Той ще ни очаква…
Иън беше хванал Ашаел за главата, преди да успея да мигна, а рогът му се откърти, за да изкара перла кръв под окото на демона. Знаех, че гранича с ирационалната страна на изтощението, когато можех да мисля само: Какво сега?
– Какво правиш? – Изсъска Ашаел на Иън.
– Проверявам една теория. – Гласът на Иън беше като коприна, която се плъзга по кинжалите. – По-рано моят приятел Тимъти отскочи назад от този рог, сякаш беше чисто сребро, насочено към сърцето му. Ти също не помръдна, когато беше близо до окото ти в самолета, и не помръдваш сега, въпреки че не е направен от демонична кост. Означава, че този рог е универсално смъртоносен, нали?
Очите ми се разшириха, когато Ашаел изсумтя:
– Умно момче.
Рогът можеше да убива вампири и демони? И се превръщаше в различни измерения, сякаш знаеше от какво се нуждае притежателят му? Нищо чудно, че Ашаел го е искал! Всеки воин, когото познавах, би дал дясната си ръка за такова оръжие, включително и аз.
– Жалко, че не можеш да се телепортираш на свобода – продължи Иън. – Този остров е закърмен с това, както разбрах, когато се опитах да изведа Веритас на безопасно място, след като разби самолета, и още няколко пъти, когато онова водно чудовище я заплаши. Все пак има смисъл. Не се знае кой ще се появи, ако всеки може да се телепортира тук, нали?
Ашаел все още можеше да изтръгне цялата вода от Иън, а Иън не знаеше това.
– Иън, остави го да си тръгне – започнах аз.
– Той се опита да ме убие.
Това прекъсна протеста ми.
– Какво? – Казах, яростта ме проряза, когато Ашаел отвърна поглед от обвинителния ми поглед.
– Да, като пропусна да спомене още нещо важно за рога. – Тонът на Иън беше лек въпреки бръснача на яростта, който преминаваше през него. – А именно, че всеки, който го отнеме от собственика му, ще бъде с отрязана отзад глава.
Ето защо Ашаел беше пуснал шпионската си камера, генерирана от кръвта, веднага след като Иън беше намерил рогчето! Не е бил уморен. Ашаел не беше искал да виждам доказателството за предателството му, когато можеше просто да твърди, че не знае, а по-късно да го нарече „инцидент“.
– Ти, копеле – успях да кажа, но гласът ми трепереше от ярост.
Иън изпусна мрачен кикот.
– Точно това си мисля.
– Вампирите могат да оцелеят след рани по главата – изсъска Ашаел. – Да бъдеш заловен и разпитан е най-малкото, което си заслужавал за това, че си използвал Веритас като последната си играчка.
– О, раната на главата нямаше да ме убие – съгласи се Иън. – Но другите стражи можеха да го направят, когато бях беззащитен. За мой късмет, един от пазачите беше мой стар приятел. Нещо повече, аз го родих, а всеки вампир знае, че най-големият грях сред нашия вид е да предадеш на смърт своя баща. Ето защо той ме пазеше, докато оздравея, така че се събудих с рог, увит около ръката ми като кървав домашен любимец. Сигурно е решил, че ме харесва, след като едва не ме обезглави. Знаех, че Ашаел ме е подгонил, когато отказа да вземе рога от мен по-рано. Не го направи, защото знаеше какво ще се случи, нали така, приятелю?
Погледът на Ашаел се плъзна към Иън, преди да се спре върху мен. Един поглед и знаех, че всяка дума е вярна.
– Разбери – каза Ашаел с яростен тон. – Познавам Иън от десетилетия. Той обича само себе си. Няма да позволя на никого да се възползва от теб, особено на човек, който ще те използва и отхвърли по същия начин, по който е използвал и отхвърлил толкова много други…
Иън заби острия връх на рога в окото на Ашаел. Ашаел изтръпна и от почернялата дупка се изля дим. Зрението ми пламна, а гърлото ми сякаш се опитваше да ме задуши. Исках Ашаел да умре за това, което беше направил, но… Винаги съм копнеел да имам брат или сестра.
За известно време Тенох беше моето семейство, а после загубата му ме съсипа и ме накара да се затворя още повече в черупката си. Сега изведнъж имах брат. Криворазбран, шовинистичен брат, но по свой начин Ашаел вярваше, че ме защитава. Ако Иън го убиеше, той убиваше и всяка надежда, че ще видя дали между мен и Ашаел може да има истинска семейна връзка, която да е по-дълбока от тайната ни кръвна връзка.
– Иън. – Гласът ми беше напрегнат. – Остави го да си отиде.
Може би Ашаел осъзнаваше колко много е прецакал. Това би обяснило защо не беше изтръгнал водата от Иън, за да го спре. Не, Ашаел оставяше случилото се на мен, доказвайки отново, че в Ашаел има нещо повече от опита му да арестува и вкара в затвора Иън, за да стои далеч от мен.
Иън ме погледна учудено.
– Искаш този гад да живее? Не ми казвай, че отвръщаш на очевидния му интерес.
– Ашаел се интересува от мен, но не както си мислиш. – Прочистих гърлото си, за да облекча стягането му. – Аз съм негова… сестра.
– Какво си? – Върхът на рога замръзна.
– Сестра му. – Изричането на това на глас някак си накара предателството на Ашаел да боли още повече. Поех си дъх, за да изкарам останалата част от думите. – Той разбра това, когато по-рано видя в мен родословието на баща ми с неговата способност. Той… моят баща е и негов баща.
Иън спусна рога на овена и избута Ашаел настрани. Демонът се улови, преди да се спъне, а безподобна усмивка изви устата му.
– За пореден път проявяваш повече чест, отколкото съм смятал, че си способен. Тя трябва да изважда най-доброто от теб.
– Или нямаш представа кой е Иън – поправих го веднага. – Повярвал си на миража, което те е накарало да подцениш Иън дотолкова, че не си успял да го затвориш с трика за извличане на рога. Вместо това той едва не те уби на два пъти днес.
Ашаел наклони глава.
– Точно така.
– Радвам се, че това е уредено. Това не е. – Нанесох ритник в слабините на Ашаел, който го повали двойно. След това той отвърна на удара, който му нанесох в челюстта. Костите хрущяха и ръката ми гореше, но от устата на Ашаел потече кръв. Струва си!
– Опитай се да накараш Иън да бъде арестуван или затворен отново и си мъртъв – изръмжах аз. – Сега си жив само защото винаги съм искала брат или сестра, а освен това в изкривения си демоничен ум си мислеше, че ме защитаваш. Но ти не можеш да избираш с кого да бъда, така че ще те убия, ако в бъдеще дори само да си помислиш да убодеш пръста на Иън…
Иън улови следващия ми удар по средата на замаха.
– Мисля, че го разбра, любима.
Взирах се в него.
– Преди две минути щеше да го убиеш! Защо го защитаваш сега?
На устата на Иън се появи мрачна усмивка.
– Все още ми се иска да го убия, но ако имах сестра, също не бих искал мъж като мен да е близо до нея. Не мога да убия новия си зет за нещо, което сам бих направил, нали? Освен това той дори не се съпротивлява.
Бях забелязала това и то само ме ядоса още повече.
– Хайде, сексистки демон, бий се с мен! Мислиш, че не мога да го понеса?
– Знам, че можеш, но и аз винаги съм копнеел за братче или сестриче – отвърна Ашаел, а тъмните му очи вече пламтяха в червено. – Ти си единственото ми семейство от тази страна на завесата. Имал съм два пъти по-голяма продължителност на живота от твоята, за да се чувствам изоставен, ненормален и самотен, така че малко кръв и болка са нищо, ако са цената на прошката на сестра ми.
Да го прокълна, да го прокълна, да го прокълна! Как можех да продължа да го бия, след като казваше такива неща? И как можех да се отрека от него, когато той беше единственият човек, който наистина разбираше през какво съм преминала, тъй като Ашаел го беше преживял два пъти по-дълго от мен?
Но той беше подготвил Иън да бъде затворен или нещо по-лошо. Не можех да пренебрегна това, дори ако Ашаел беше действал от свръхестествено слабоумно чувство на защита на по-големия брат.
Ръката на Иън се плъзна около раменете ми.
– Семейство – каза той с разговорен тон. – Не можеш да живееш с тях, не можеш да ги убиеш, освен ако не го мислиш наистина, наистина сериозно.
Избяга ми задушен смях. Иън би трябвало да знае; той беше убил биологичния си баща заради много по-страшно предателство.
– Искам да си тръгнеш, Ашаел – казах аз. В очите му проблесна болка, докато не добавих: – Трябва ми известно време, преди да мога да те погледна, без да искам да ти разбия лицето.
– Време като десетилетия или век? – Попита той войнствено.
Сега смехът ми беше още по-накъсан. За него вероятно нито едно от двете не изглеждаше дълго. Предполагам, че все още бях твърде млада, за да измервам времето по този начин.
– Имах предвид година или две. Ще видим.
Дотогава щях да съм проследила другите възкръснали души и да съм убила Дагон, или щях да съм мъртва. Така или иначе, графикът ми щеше да е ясен.
Погледът на Ашаел се насочи към Иън, преди да погледне отново към мен.
– Винаги, когато искаш да ме видиш, вдигни чаша и извикай името ми на някое от местата, които често посещавам. Иън знае къде са.
– Да, наясно съм с твоя ритуал за призоваване, базиран на алкохол. Много хилядолетно от твоя страна – отбелязах аз.
Ашаел се усмихна за кратко.
– До онзи ден, значи – каза той и си тръгна.
Изчаках, докато не видях Ашаел, преди да се обърна към Иън.
– Щях да ти кажа, че той е мой брат, но…- Жестът ми се опита да обхване всичко, което се беше случило.
– Моментът не беше подходящ, докато едва не го убих пред теб? – Допълни той, а подигравателна усмивка изви устата му.
– Да, това.
Усмивката на Иън избледня.
– Имахме ужасен момент, но ще поправим това.
Исках да му повярвам. Просто не бях много оптимистично настроена. Но се усмихнах, сякаш съмнението не ме гризеше като ято хищни пирани.
– Тогава нека да намерим Йона и да започнем.