Глава 31
Не можех да намеря начин да заобиколя огледалата, затова започнах да ги удрям с всички сили. Но някак си не успях да счупя нито едно от тях. След това се опитах да ги намушкам с камшика си, но със същите печални резултати. Отчаяна, започнах да водя електричеството в себе си на все по-високи нива, докато не се притесних, че ще стана опасно за Гретхен, но камшикът ми все още нямаше абсолютно никакъв ефект върху огледалата. Изпълни ме ужасно осъзнаване. Нито една от способностите ми не можеше да ме освободи от този капан.
– Не се страхувай, Лейла.
Гласът на Леоти отекна около мен, макар че не я виждах. Виждах само безкрайните версии на себе си в огледалните стени на нашия затвор. После изкрещях, когато Гретхен внезапно изчезна от тези отражения.
– Не се страхувай – повтори Леоти. – Заклинанието ще се разсее, след като имам време да отведа Гретхен на безопасно място.
– Защо правиш това? – Изплюх се, проклинайки се, че някога съм ѝ се доверявал.
– Имам усет за хората. Той никога не греши и ми подсказва, че съпругът ти крие нещо.
Хрумването ми беше горчиво.
– Влад каза същото за теб.
– Може би сега няма да ми повярваш, но аз правя това, за да помогна – отвърна Леоти и онези странни отгласи малко избледняха. – Когато Влад каза, че ще изчака, за да прехвърли заклинанието на Гретхен, можех да разбера, че лъже. Ти потвърди, че би направила всичко за него, така че не мога да се доверя и на теб. Ето защо отвеждам Гретхен надалеч, докато тя не преодолее жаждата си за кръв.
За момент не казах нищо. Никога нямаше да ѝ простя, че ни измами и хвана в капан по този начин, но също така разбирах защо го направи до дъното на душата си.
– Влад ще дойде след теб – казах накрая. Той нямаше да има никакъв конфликт на емоции заради това, което Леоти беше направила. Тя трябваше да хване в капан и Влад, иначе той вече щеше да я е изгорил до смърт за това, че ми направи това. Когато накрая излезеше на свобода, щеше да иска да си отмъсти за това предателство.
Лекият смях на Леоти се промъкна през безкрайните огледала.
– Ще загубя уважението си към него, ако не го направи. Но аз бях стара много преди той да се роди, Лейла, и имах векове, за да науча отново цялата магия, която ми беше отнета. Съпругът ти няма да ме открие, освен ако аз не го пожелая.
Гласът ѝ беше толкова близък по време на последната част, че очаквах да се появи в безбройните отражения от огледалата. Тя не го направи, но някак си следващите ѝ думи прозвучаха така, сякаш бяха прошепнати право в ухото ми.
– Оставих ти тайната на това заклинание под матрака си. Вземи я със себе си тази вечер. То е толкова древно; некромантите може да не го знаят и ако ги хванеш в него, ще бъдат толкова безпомощни, колкото си ти сега. Също така дочух, че човекът, когото търсиш, е в една пещера. Черният кварц поглъща магията, така че това е единственият вид пещера, в която некромантите биха поставили колега магьосник. Сбогом, Лейла. Надявам се да те видя отново някой ден.
– Леоти, почакай! – Извиках.
Тя не отговори. Продължих да я викам, но в отговор чувах само безкрайното ехо на собствения си глас. След това, въпреки предишните си неуспешни опити, възобнових усилията си да счупя огледалата. Може би Леоти само беше казала, че всички сме безпомощни, за да не изляза по-рано, отколкото тя искаше.
Няколко часа по-късно сякаш седнах на мястото си с поражение. Затворих и очи, за да не ми се налага да виждам безброй версии на собственото си отражение. Ако все още бях човек, щях да имам бленувана мигрена от всички повтарящи се, ослепителни светкавици от камшика ми, докато продължавах да блъскам огледалата в напразен опит да ги счупя. Не се получи. Дори не бях надраскала повърхността им. Леоти не беше излъгал за ефективността на този капан, това беше адски сигурно.
Бях изморен от усилията си, но и толкова уморена, че ми се струваше, че ще припадна. Вероятно щеше да е добре, ако се опитах да заспя. Това поне беше нещо полезно, което можех да направя, докато бях в капана на това неразрушимо заклинание. Но въпросите, страховете, засилените електрически токове и гладът не ми позволяваха да се отпусна, камо ли да заспя. Да, Леоти беше казала, че заклинанието ще се разсее, щом тя и Гретхен се отдалечат на сигурно място, но не беше казала колко време ще отнеме това.
Ами ако заклинанието не се деактивира с дни? Още по-лошо, ами ако имаше магическа неизправност и заклинанието изобщо не се деактивираше? Дали това щеше да остави мен, Влад, Марти и Максимус в капана на нашите огледални затвори, докато Гретхен най-накрая не преминеше лудостта си по кръвта и Леоти не ни я върнеше след седмица-две?
Опитах се да потисна нарастващата си паника при тази мисъл. Не само че дотогава щях да полудея от глад, но ако похитителите на Мирча дадат на Влад ново искане, той нямаше да може да го изпълни, дори да беше нещо толкова просто като да подпали къща. Тогава те щяха да ме убият в отмъщение и никой от нас не би могъл да направи нищо, за да ги спре. Дори и да не изпратят нови искания, тук не бяхме в безопасност. Това беше къщата на Кат и Боунс, а не една от къщите на Влад. По всяко време можеше да дойде някой друг. Не се притеснявах дали това ще е Кат или Боунс, но какво щеше да стане, ако се появи някой от другите им приятели? Може би някой, който има претенции към Влад? Със сигурност не му липсваха врагове…
Силен трясък вдигна главата ми навреме, за да видя как огледалата се разбиват, а безбройните парчета стъкло изчезват веднага щом се ударят в пода. В следващия миг се взирах във Влад, Иън, Максимус и Марти. Всички ние все още бяхме в семейната стая, стояхме точно там, където бяхме преди, и изражението на всички ни беше в подобна степен на шок.
После Влад стигна до мен с две дълги крачки, а пръстите му се вкопчиха почти болезнено, докато ме хващаше за раменете.
– Добре ли си?
– Да – казах и примижах, защото да виждам нещата в една форма ми се стори странно.
– Тази мръсна малка вещица – издъхна Иън и се огледа предпазливо, сякаш очакваше огледалата да изскочат и да го затворят отново в клетка. – Направи ни на пух и прах, нали?
Максимус започна да обикаля къщата. Не разбрах защо, докато не изкрещя:
– Гретхен я няма! – С бесен тон.
Да, вече знаех това. Тогава срещнах погледа на Влад. Един поглед в кипящите му медни дълбини и разбрах, че Леоти му е казала и защо е направила това. Емоциите му бяха заключени, но ароматът му на опушена канела се изостряше от едва контролираната ярост и ако ръцете му се разгорещяха още повече, дрехите ми щяха да се запалят.
– Леоти каза да не си правя труда да се свързвам с някой от тях, защото ще блокира опитите ти – каза Влад, потвърждавайки подозренията ми, че е говорила и с него. – Все пак трябва да опитам. Излишно е да казвам, че сега не се доверявам на думите ѝ за нищо.
Марти се приближи и усетих трепета, който не показа, докато ме потупваше успокояващо, а после плъзна ръката си в моята.
– Не искам да бъда груб, защото Леоти е твое семейство – каза той с лаконичен тон. – Но ако още веднъж видя тази вещица, ще изритам всеки сантиметър от задника ѝ, който хвърля магии…
Той спря да говори, когато нещо се блъсна достатъчно силно, за да накара цялата къща да се разтресе. Каквото и да беше, то се беше приземило точно пред хижата. Влад ме пусна, а ръцете му избухнаха в пламъци. Опитах се да измъкна камшик, но изругах, когато нищо не се случи. Бях се изхарчил за тези проклети нечупливи огледала и сега кой знае каква опасност се беше появила отвън!
– Нож! – Изсъсках. Марти все още носеше онези два дълги сребърни кинжала. Той ми подхвърли единия и аз го грабнах от въздуха, когато пламъците по ръцете на Влад внезапно угаснаха.
– Всичко е наред – каза той строго.
В същия момент входната врата се откъсна от пантите, сякаш издърпана от огромни, невидими ръце. После тя се отхвърли и Менчерес нахлу в стаята. Аурата му избухна с интензивността на многобройни приливни вълни, което ме накара да се запъна назад. Никога досега не бях усещала нещо толкова силно. Преди Менчерес сигурно винаги е прикривал аурата си, но сега не беше така и тези течения продължиха да растат, докато не очаквах или да падна напълно, или да започна да се самозапалвам. Боже мой, той се чувстваше като електропровода, до който се бях докоснала, когато бях на тринайсет!
Тъмният, пронизващ поглед на Менчерес обходи стаята, преди да докосне всеки от нас с бърз, оценяващ поглед. После видимо се отпусна и неизчислимата сила се върна обратно в него, сякаш засмукана от невидим вихър. Най-накрая погледът му се спря върху Влад и той повдигна едно-единствено питащо вежди.
– И така – каза Менчерес с непринуден тон. – Какво пропуснах?
Назад към част 30 Напред към част 32
