Глава 36
Силата на Менчерес не подейства, за да контролира некроманта, но той я използва, за да държи вратите на клуба затворени в опит да ѝ попречи да излезе. Дори сред дима и миризмите от десетките хора, които все още не се бяха евакуирали, успях да я проследя и установих, че тя сама е направила своя изход. Складът имаше само няколко прозореца и те бяха толкова високо, че никой от хората не можеше да ги достигне. Това ме улесни да намеря разбития, през който некромантката беше избягала, и аз се втурнах след нея с еднолично намерение.
Ти си мъртва, кучко! Ти си мъртва.
Пред склада имаше тълпи от хора, някои плачеха, други се бяха сгушили в шок. Не им обръщах внимание, докато преследвах следите на некроманта. Тя ме поведе през близкото кръстовище и онази част от мен, която не беше обезумяла от нуждата да убива, изпита облекчение, че все още беше само нейната миризма, което означаваше, че не е взела един или двама заложници сред посетителите. Благодарих и на щастливите си звезди, че некромантката сигурно няма способността да лети, иначе вече щеше да го е направила, а аз не можех да проследя миризмата ѝ, ако тя отлети.
И все пак силен зимен вятър разпръсна аромата ѝ, когато завих зад следващия ъгъл. Изпитах миг на паника, докато не чух писък на гуми и звуци от катастрофа на магистралата отпред. Нещо беше накарало куп коли внезапно да набият спирачки и аз се обзаложих, че това е тя.
Увеличих скоростта си, докато тичах към звуците. Когато наближих, фаровете за момент заслепиха погледа ми, тъй като една от колите рязко се завъртя в погрешна посока и се изправи срещу мен, вместо срещу потока от автомобили. Обвинявах зимните хлъзгави, заледени пътища, докато колата внезапно не се извиси и не се втурна право към мен.
По дяволите, тая кучка хвърляше кола срещу мен!
Измъкнах се от пътя тъкмо навреме. Колата се приземи с огромен трясък само на няколко метра от мен, последвана мигновено от експлозия, която ме обсипа с пламъци и летящи стъкла. Спрях само за да хвърля един-единствен жален поглед към пламтящите останки, преди да се изправя и да тръгна отново след некроманта. Никой човек не би могъл да оцелее след тази експлозия, но аз можех да спася Влад, ако не оставях ужасяващата ѝ защитна тактика да проработи, като губех време в опити да помогна на хора, които вече бяха мъртви.
Докато се приближа достатъчно, за да я видя, тя вече вдигаше друга кола, която да хвърли по мен. Този път не бях заслепена от шока, така че вместо да се скрия, се затичах към нея, целейки се в ужасения, крещящ шофьор. Разбих предното стъкло точно когато колата се издигна във въздуха. Само няколко секунди преди да се удари в земята, използвах маневра за въртене, която бях научил от опитите си на Олимпиадата, за да се завъртя във въздуха, за да издърпам шофьора от колана му. Продължаващата ни скорост назад, съчетана с инерцията на колата напред, прати и двамата през задното стъкло. Извих се отново, така че тялото ми пое основната тежест на удара, но шофьорът все още кървеше и беше наранен, когато излязохме от другата страна.
Пуснах го веднага щом се разминахме с останките. Може и да имаше сериозни наранявания, но щеше да живее, което беше повече, отколкото можех да кажа за другия беден шофьор. Сега трябваше да попреча на тази кучка да хвърли още коли с невинни хора в тях.
Скочих и сграбчих най-близката улична лампа, като забих дясната си ръка в нея. Това изстреля електричество в мен със замайващ прилив, но не спрях да се наслаждавам на усещането. Използвах стълба като трамплин, за да се изстрелям към некромантката, и се торпилирах в нея точно в момента, когато тя посягаше към нова кола, която да хвърли по пътя ми.
Хвърлихме се в маса от размахващи се крайници по насипа до магистралата и докато се търкаляхме, изстрелях цялото излишно електричество в нея. Другата ѝ ръка беше пораснала отново и тя се впи в мен с мъчителна жестокост. Възрастта ѝ означаваше, че е много по-силна и от мен. Не можех да спечеля тази битка със зъби или юмруци, а и бяхме твърде близо, за да използвам камшика си, затова поех наказанието, докато я стисках с дясната си ръка и вкарвах още електричество в нея. След още няколко болезнени момента тя спря да ме напада и вместо това започна да се бори, за да се измъкне.
Не я пуснах, дори когато видях ръцете ѝ да посиняват. Тя ме сграбчи, опитвайки се да изпрати онова ужасно заклинание в мен, докато съскаше проклятия. Аз се държах, надявайки се, че същият захранван с електричество имунитет, който преди ме беше предпазил от Остатъците – друга проява на тъмните енергии на гробищната магия – щеше да ме защити и сега. Дори и да не беше така, убийството ѝ щеше да обезсили всяко заклинание, с което ме проклинаше, така че единственото, което трябваше да направя, беше да не му се поддам, преди да успея да я довърша.
Скоро думите на заклинанието ѝ се превърнаха в писъци, когато плътта ѝ започна да се разцепва и почернява, неспособна да се излекува достатъчно бързо, за да противодейства на опустошителните ефекти на непрестанното електричество, което продължавах да вкарвам в нея. Хватката ѝ върху мен се разхлаби и очите ѝ станаха невъзможно широки, а след това се пръснаха като разбити яйца.
В друго настроение щях да намеря това за отвратително. Вместо това бях изпълнен с безмилостно ликуване, докато продължавах да вкарвам още и още токове в нея. Лицето ѝ почерня и се разцепи, разкривайки сухожилия и кости. След това крайниците ѝ започнаха да се разкъсват, а части от тях се запалиха. Ръцете и дрехите ми също се възпламениха от контакта, но въпреки това не я пуснах. Продължих да я изпълвам с токове, смътно осъзнавайки, че се усмихвам с жестокост, на която не знаех, че съм способен. Ти се опита да убиеш Влад! Умри, крещейки за него, кучко, умри!
С пукот, който беше сладка, ужасяваща музика за ушите ми, цялото ѝ тяло се пръсна от претоварването с токове. Паднах напред върху това, което беше останало от торса ѝ, и с мрачно задоволство наблюдавах как черепът ѝ започна да се търкаля надолу по насипа.
Исках да отделя секунда, за да се насладя на победата си, както и метафорично да си поема дъх, но момчетата може би имаха нужда от помощ с другите двама некроманти. Не бях попаднала в капана на ужасния спомен, така че се оказах неподатлив на заклинанието със синя ръка, с което този некромант се опита да ме повали. Ако и първият инстинкт на другите некроманти беше да използват гробна магия, то аз имах най-голям шанс от всички да не бъда засегнат от нея.
Скочих и отхвърлих овъглените парчета от тялото на мъртвия некромант, докато тичах обратно към склада. Когато подминах магистралата, бърз поглед показа, че други шофьори са спрели, за да помогнат на ранения мъж от втората катастрофа, и със смесица от облекчение и загриженост отбелязах, че чувам сирени, които идват натам. Някой също се беше обадил в полицията. Това беше добре за шофьора, който се нуждаеше от медицинска помощ, но все пак нямаше да отнеме много време бившите посетители на танцовия клуб да чуят тези сирени и да се запътят към тях, за да разкажат на властите за хаоса в близкия склад.
Наистина нямаше нужда полицията да се намесва, докато се опитваме да се справим с другите двама некроманти. И все пак, ако имах късмет, Влад вече излизаше от заклинанието, след като бях убила жената некромант. Да се надяваме, че магията на другите двама не е толкова силна като нейната и момчетата вече са ги усмирили. В случай че не бяха, побягнах обратно към склада толкова бързо, колкото го бях напуснал.
Когато заобиколих ъгъла, видях в небето над мястото, където трябваше да бъде складът, отчетливо оранжево сияние. Защо той отново щеше да гори? Влад беше потушил пламъците, за да не пострада никой от хората, които все още бяха затворени вътре.
Зад следващия ъгъл видях склада. Предишната тълпа от уплашени посетители се беше разпръснала, като останаха само шепа хора, които активно бягаха. Причината за това беше очевидна. Огромни групи пламъци се стрелкаха от върха на склада във вертикални ивици, сякаш огнени торнада танцуваха по покрива.
– Какво става? – Изкрещях, когато видях Менчерес, Иън, Максимус и Марти на около една пряка от склада. Всички те бяха свалили блясъка си, така че бяха лесни за разпознаване.
– Не се приближавай – извика Менчерес в отговор.
Ръцете му бяха протегнати и докато гледах, един метален контейнер за боклук прелетя по съседната улица и се приземи отстрани на склада, присъединявайки се към другите различни парчета градски отломки, които бяха залепени отстрани, сякаш заварени там от гигант. Тогава до мен достигнаха писъци и повтарящи се удари, въпреки че все още бях на една улица разстояние.
– Какво правиш? Къде е Влад? – Казах, като се затичах натам и пренебрегнах искането на Менчерес да не се приближавам.
– Вътре – каза Максимус, а изражението му беше много мрачно.
Бях ужасена.
– Оставил си го сам там с двамата некроманти? – Огънят не можеше да му навреди, но те можеха…
– Всички си тръгвайте сега – каза Менчерес, зашеметявайки ме. – Ще се погрижа некромантите да не избягат.
Значи това е, което крещеше вътре. Предполагам, че това обясняваше и защо Менчерес продължаваше телекинетично да пренася все по-тежки предмети върху външната страна на сградата. Може и да не можеше да използва силите си директно върху некромантите, но Менчерес можеше да ги използва, за да им попречи да си проправят път към свободата през стените и прозорците на сградата.
Сега тази сцена придоби смисъл. Да бъдеш полуустойчив на огън благодарение на магията на гроба е едно. Да оцелееш в пламтящ ад е друго.
– Значи, когато заклинанието на Влад се развали, той остана вътре, за да изгори единия от тях до смърт, а ти се грижиш другият да не излезе, докато Влад не го хване?
Никой не каза нищо за един натоварен момент. Тогава Марти се приближи и сложи ръка на кръста ми.
– Момиче – каза той, а гласът му се пропукваше. „Не знам как да ти го кажа, но…
– Заклинанието не се е развалило – допълни Иън направо. – И той е толкова шашардисан от това, че е попаднал в най-лошия си спомен, че пали всичко и всички край себе си, включително и нас.
Бях толкова шокирана, че започнах да споря.
– Това не може да е така. Убих некроманта, който го закълна, така че вече би трябвало да е добре!
– Не е – каза Менчерес с такава жалост, че усетих студения допир на отчаянието въпреки топлината, която се изливаше от близкия склад. – Този некромант познаваше проклятието на безкрайното съжаление. То е пропито от гробна магия, а проклятията от гробна магия не приключват със смъртта на заклинателя, както обикновената магия или дори некромантията. Те приключват само с унищожаването на прокълнатия предмет.
– Но прокълнатият предмет е Влад! – Почти изкрещях.
Чертите на Менчерес се изкривиха от скръб.
– Да.
Назад към част 35 Напред към част 37
