Глава 37
Менчерес не можеше да има предвид това, което изглеждаше, че има предвид. Той просто не можеше. А дори и да беше така, аз отказвах да го приема.
– Всичко това не е наред – избухнах. – Знам най-лошия спомен на Влад, защото го видях първия път, когато го докоснах. Той е за това как крещи край реката, докато държи мъртвата си първа жена, а не за това как изгаря всичко около себе си!
– Това може да е бил най-лошият му спомен от времето, когато вие двамата се запознахте – каза Менчерес с болезнено нежен тон – но оттогава той е отминал. Преди нещата да станат твърде опасни, за да остана близо до него, наблюдавах как Влад многократно протяга ръка и казва: „Дай ми го“, преди да имитира вид на поставяне на предмет в процеп. Той гледа мълчаливо в продължение на няколко минути, след което избухва в ярост и проявява все по-мощни изблици на огън.
Защо това ми прозвуча познато? Когато Максимус отвърна поглед, а лицето му се смали, разбрах.
– Той преживява спомена от момента, в който получи видеото на Жилегай за предполагаемото ми изнасилване – казах аз, а мъката ме обзе.
Исках да убия тази кучка хиляда пъти повече за това, че е хванала Влад в капана на това заклинание, а също така ми се искаше да плача. Познавах мъката, която Влад бе изпитал преди векове, когато бе намерил разбитото тяло на жена си, защото я бях облекчила, когато за първи път го докоснах с дясната си ръка. Да знаеш, че душата му е била белязана още по-дълбоко от бруталните видеоклипове, които Жилегай му беше изпратил…
Менчерес изпусна въздишка, която прозвуча като задушен ридаещ глас.
– Споменът продължава да се повтаря, пречейки на Влад да се възползва от пълната си сила, но в крайна сметка той ще направи нещо повече от това да изгори този склад. До сутринта той ще унищожи целия този квартал, а ако не бъде спрян, разрушенията ще продължат.
– В крайна сметка ще се измори – казах аз, хващайки се за сламка. – Трябва да се умори. Не може вечно да подпалва всичко!
Менчерес ме погледна с още един съжалителен поглед.
– Да, но с неговата сила тогава вече ще е твърде късно. Подобна публична демонстрация на свръхчовешка сила ще привлече вниманието на всеки пазител на закона. Независимо дали Влад е бил магически принуден, или не, той със сигурност ще бъде екзекутиран за това, че е застрашил тайната на цялата ни раса.
– Тогава трябва да го спреш! – Гневът и скръбта превърнаха искането ми в крясък. – Той не е покрит с гробна магия, така че направи нещо!
– Не мога – каза Менчерес с такава пламенна неудовлетвореност; силата му пламна и думите ме удариха като буквален шамар. – Огънят е естествена стихия. Той не се подчинява на моята телекинеза повече от въздуха или водата. Силите му също така нараснаха дотам, че не мога да задуша пламъците му и с външни предмети. Той просто ще ги разтопи по същия начин, по който разтопи замъка си в деня, в който получи онова видео.
– Трябва да има и нещо друго – изръмжах аз. – Иън – казах аз, като рязко се обърнах към него. – Ами онова заклинание за реалност, с което ме удари онзи ден? Няма ли да подейства, за да го изтръгнеш от този спомен?
Той не ме погледна със съжаление, което беше добре, защото не можех да понеса още един такъв поглед. Но от изражението му личеше, че явно не ме смята за много умна.
– Да противопоставиш заклинание от средно ниво на тази форма на усъвършенствана гробна магия? Едно чихуахуа би имало повече късмет да оцелее в смъртоносен мач срещу върколак.
Това беше твърдо „не“, но проклета да съм, ако се откажа. Завъртях се обратно към Менчерес.
– Хайде, ти не знаеш ли никаква магия, която може да разбие това? Ти си на повече от четири и половина хиляди години, трябва да знаеш нещо, което може да помогне!
Той си пое дъх, за да отговори, и моят вик „Чакай!“ го спря. Отговорът изведнъж се оказа толкова ясен, че трябваше да се сетя за него от самото начало.
– Пусни ме в склада. Мога да разбия това.
– Как? – Попитаха четири гласа в един глас.
Вече се насочвах към склада, като се превивах от горещината, която се изливаше от сградата. Това можеше да проработи, ако не изгоря до смърт, преди да стигна до Влад.
– Некромантът се опита да хвърли върху мен същото заклинание, със синята хватка и всичко останало, но то не подейства по същата причина, поради която атаката на Остатъците не ми направи нищо преди месеци. Обикновената магия и магията, наситена с некромантия, може и да се придържат към мен, но по някаква причина естествената енергия на моето напрежение ме прави неуязвим за тъмните енергии на гробната магия. Това означава, че единственото, което трябва да направя, е да заредя Влад с достатъчно от моя волтаж, за да го направя неподатлив на него, и да разваля заклинанието!
Изражението на Менчерес се промени от състрадателно мрачно до предпазливо обнадеждено, а после отново стана състрадателно мрачно.
– Дори ако теорията ти е вярна, може да не оцелееш, за да направиш това. Огънят нараства по интензивност с всеки нов цикъл на паметта. Освен това имам барикада около Влад, за да го предпазя от некромантите, хванати в капана на сградата, но няма да мога да направя същото за теб и те със сигурност ще се опитат да те убият, ако влезеш.
– Кажи ми нещо, което не знам – промълвих аз. – Имам план и за това, но не можем да губим повече време, като ти го обяснявам. Просто ми се довери, Менчерес, и ме пусни там, за да мога да разваля заклинанието, преди да убият Влад.
– Лейла. – Марти ме настигна и ме хвана за ръката. – Не влизай там, моля те. – В погледа му започнаха да блестят розови сълзи. – Вече загубих една дъщеря. Не мога да понеса да загубя и теб.
Максимус не каза нищо, но въпреки това изглеждаше също толкова песимистично настроен относно шансовете ми за оцеляване, а изражението на Иън говореше, че той понижава мнението си за мен от глупава до откровено ненормална.
– Няма да умра – казах аз и се надявах, че това е вярно. – Но това е единственото решение, което не завършва с гарантирана смърт на Влад. Да, опасно е, но не бих могла да живея със себе си, ако не опитам, така че – хвърлих крива усмивка към Иън – шансовете на чихуахуа срещу върколак или не, аз го правя.
– Знаеш, че е лудост – каза той в отговор.
– И Влад не би искал да жертваш живота си за неговия – добави Максимус, като най-накрая наруши мълчанието си.
Бях приключила с дебатите с тях. Всяка секунда, прекарана тук, намаляваше шансовете ми до по-лоши от тези, които вече бяха.
– Стига. Това е моето решение и аз съм го взела. Менчерес, или ми отвори вратата, или сама ще я изрежа.
Той срещна погледа ми. За един напрегнат миг се приготвих да го ударя с цялото си напрежение, ако се опита да ме задържи. После каза:
– Уведоми ме, когато се справиш с некромантите, и аз ще пусна барикадата около Влад. – Встрани от склада се появи отвор, сякаш металът се бе превърнал в завеси, които някой отдръпна. Въпреки мигновения взрив от топлина, аз профучах през него, без да се обръщам назад.
– Това е любовта за теб – чух да казва Иън. – Радвам се, че съм твърде корумпиран, за да стана жертва на тази форма на лоботомия на интелекта.
– Надявам се, че ще се влюбиш до уши в някой, който настоява за моногамия! – Извиках точно преди Менчерес да затвори металния процеп зад мен. После огнен рев иззе цялото ми внимание, когато от вратата през стаята се изля огромна ивица пламъци и се насочи право към мен.
Назад към част 36 Напред към част 38
