Джанин Фрост – Принц на нощта 4 – В огъня ЧАСТ 38

Глава 38

Паднах на пода, като се държах достатъчно ниско, за да може огънят да премине над мен, вместо да ме удари. Въпреки че пламъците не ме докоснаха директно, топлината им беше толкова силна, че кожата ми започна да се напуква. След няколко минути трябваше да се преборя с инстинктивното желание да пропълзя обратно до същата стена, през която бях влязъл, и да я блъскам, докато Менчерес не ме пусне навън.
Но не го направих. Голямата огнена полоса се разсея след още една минута, което означаваше, че паметта на Влад вече трябва да е на страната на „гледащия мълчаливо“ от безкрайния цикъл. Това ми даваше няколко минути, преди той отново да започне да пали неща. Станах и се отправих по-навътре в дългата, празна стая, която водеше към вратата, обозначаваща официалния вход на клуба.
Двамата откачалки, които преди това я охраняваха, отдавна бяха изчезнали, но близо до входа бяха останали няколко овъглени тела. Това не можеше да са некромантите; те бяха удряли по стените само преди няколко минути, значи все още бяха живи. Сигурно са някакви нещастни посетители, които или са били стъпкани в тълпата, която се е опитвала да избяга, или са попаднали под някоя от онези огнени струи, които преди малко бяха бликнали от отворената врата. Пожарът само щеше да се разраства, както беше казал Менчерес, но аз се утешавах с факта, че имаше части от тази стая, които все още бяха недокоснати от пламъците.
Може би не бяха само постоянните рестартирания, когато паметта на Влад се превърташе в началото на онзи ужасен момент и пречеше на силата му да достигне пълния си потенциал. Може би, само може би, нишка от съзнанието на Влад беше останала и той се бореше срещу заклинанието.
Горещо се надявах да е така. В противен случай Менчерес беше прав и скоро нямаше да има и един сантиметър от това място, който да не е обхванат от пламъци. Тогава до сутринта целият склад щеше да е разтопена купчина отломки, а оттам нататък нещата щяха да стават само по-зле.
Но Влад все още не беше разгърнал напълно силите си, така че все още имаше шанс да прекъсна заклинанието, преди това да се случи. Преди да успея да го достигна и да се опитам да прекъсна действието на заклинанието, като го натоваря с електричество, трябваше първо да премина през двама хванати в капан, отчаяни некроманти.
Измъкнах от сутиена си малък квадратен предмет и прокарах пръсти по него, като внимавах да не го погледна. Нямаше усещане за пукнатини, добре. Единствената причина, поради която не се беше счупил, беше бронираната жилетка, която Влад беше настоял да нося под горнището си. Беше го направил от загриженост за сребърни ножове или сребърни куршуми. Вместо това жилетката беше защитила огледалото на Леоти.
Сега само се надявах да не съм объркала заклинанието, което Леоти ми беше оставила, защото това беше най-добрият ми шанс да се справя с некромантите, без да ме убият (най-лошият вариант) или да загубя много време (вторият най-лош вариант).
– Знам изход – извиках към тях колкото се може по-силно. Ако имах късмет, те щяха да приемат, че съм невинен оцелял, който се опитва да помогне, а не техен враг, който ги примамва в капан. – Ако някой друг е още жив тук, да ме последва!
Няколко мига нямаше нищо друго освен скърцащите звуци на прегрял, пренапрегнат метал, после чух друг шум от бързане. Отначало помислих, че съм преценила погрешно времето между огнените изригвания на Влад. След това чух трясък и този забързан звук се усили. Той се насочваше точно натам, но не го предшестваше интензивен взрив от топлина.
Това не беше още един огън от страна на Влад. Това бяха некромантите, които си проправяха път от всички отломки, които бяха на пътя им, за да полетят към звука на гласа ми.
Не можех да чакам да действам, докато не ги видя. Дотогава можеше да е твърде късно. Вдигнах огледалото, което Леоти беше използвала, за да ни хване в капан всички по-рано, и отново извиках на висок глас.
– Знам един изход. Елате с мен, ако искате да живеете!
Две едри форми внезапно се врязаха в тясната врата, летейки толкова бързо, че ми отне няколко мига да регистрирам, че са напълно голи, освен саждите, които ги покриваха. Бързината им ме накара да изтръпна, както и убийственото им изражение, когато ме видяха и явно ме определиха за враг, а не за приятел.
Може би ме разпознаха такава, каквато бях, сега, когато външният ми вид вече не беше прикрит от блясък. Може би им беше достатъчно, че съм вампир, и разбраха, че съм с групата вампири, които бяха нанесли всички тези щети тази вечер. Така или иначе, те оголиха кътници и се стрелнаха към мен, сякаш възнамеряваха да ме разкъсат с удара на телата си. Не успях да измъкна камшика си, за да се защитя. Ако го направех, те щяха да гледат това, а не онова, което трябваше да гледат. И все пак огледалото беше трудно да се види с целия дим и малкия си размер. Хайде, погледнете го – тихо ги подканих аз.
Те не го направиха. Вместо това в мига, точно преди да ударят, изръмжаха нещо на гърлено звучащ език, което вероятно беше началото на заклинание. Притесних се, опитвайки се да засиля ръката си, без да изпускам уличаващи искри, и размахах огледалото, така че да улови всички малки проблясъци светлина, които все още бяха останали.
Погледни го, по дяволите, погледни!“- Изкрещях на ум.
На няколко метра от удара в мен те внезапно паднаха от въздуха, сякаш бяха свалени от ракети. Телата им тупнаха на пода, а аз отскочих назад точно навреме, за да избегна удара на един от тях, който ме удари, докато се плъзгаше от скоростта си. Когато спряха, те бяха напълно отпуснати, но все още се протягаха в онази дъгообразна, торпилираща форма, която използваха, когато се готвеха да се блъснат в мен.
Най-накрая измъкнах камшика си. Те не помръднаха, а очите им гледаха безизразно напред по зловещия начин, по който гледаха Влад, когато магията го завладя за първи път. Не бях сигурна дали това не е преструвка, затова забих камшик в крака на най-близкия от тях. Електрическият ми кабел проряза целия път и отряза крайника му в коляното, но той не помръдна дори.
Ако ги хванеш в него, ще бъдат толкова безпомощни, колкото си ти сега – беше ми обещала Леоти, когато бях попаднала в капана на огледалното заклинание. Боже мой, тя не се беше шегувала. Двамата изглеждаха повече от безпомощни, сякаш бяха изпаднали в кататония. Това ли беше станало с мен? Дали само си мислех, че блъскам по огледалата и ги удрям с камшика си, докато през цялото време бях неподвижна като тези двамата?
Трябваше да е така. В противен случай можех случайно да порежа хората край мен, докато си мислех, че порязвам огледалата. Като се замисля, Влад вероятно също щеше да подпали цялата къща, защото първата му реакция на това, че е попаднал в капан, несъмнено щеше да бъде да се опита да стопи огледалата. Сигурно всички ние бяхме неподвижни и неосъзнати като тези двамата. Силата на огледалния капан беше наистина зашеметяваща, но аз нямах време да стоя тук и да продължавам да му се възхищавам. Също така нямах време да се съобразявам с „честните“ правила на борбата.

Изисква се особено хладнокръвие, за да убиваш, когато животът ти не е в опасност и не си воден от гняв или отмъщение – беше казал Влад. Оказа се, че съм имала същата хладнокръвност, защото щракнах с камшика си и главата на единия некромант се откъсна от раменете му, а тялото му започна да изсъхва от въздействието на истинската смърт. Другия запазих жив. Щеше да се наложи да изтръгнеме от него местоположението на Мирча по-късно, ако все още бяхме живи по-късно.
– С некромантите се справих – извиках силно на Менчерес. – А сега свали каквато и да е барикада около Влад, за да мога да стигна до него!

Назад към част 37                                                                     Напред към част 39

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!